Кони Мейсън
Пиратът (8)

7.

Хънтър скочи. Мисълта, че Блис би предпочела да роди деца на Фолк, го влуди. Никога нямаше да го знае, ако не беше заговорил за това. Само да реши, да направи каквото иска — Блис никога няма да види отново своя годеник. Тя ще да остане пленничка, ще народи деца и ще живее тук с него на острова му.

За щастие здравият му разум се възвърна и той осъзна колко непрактичен щеше да бъде този план. Беше я довел тук с една цел: отмъщение. Той щеше да я задържи, докато забременее от него, после да я върне на Фолк и Гренвил. Това беше неговият план и точно това щеше да направи.

Постепенно Хънтър възвърна настроението си. Не трябваше да позволи на Блис да разбере колко дълбоко го бяха засегнали думите й. Той искаше да възбуди нейната страст, а не гнева й. Искаше тя да се влюби в него. Когато й разкрие своята самоличност, искаше тя да изпита същото безразсъдно отчаяние, което той почувства, когато тя го изостави заради Фолк.

— Дете е последното нещо, което искам от някоя жена — излъга той хладнокръвно и отдръпна ръката си от нея. — Хайде. Време е да се връщаме в къщата.

— Радвам се, че сме на едно мнение — измърмори Блис, чудейки се какво щеше да се случи, ако наистина забременееше. Мина й през ума мисълта, че ще трябва да се безпокои за Джералд Фолк, който все още я чакаше, а тя щеше да го нарани, ако имаше дете от пирата.

— Имаш ли нужда от помощта ми при обличането? — попита Хънтър.

— Само с копчетата отзад.

Те бързо се облякоха и тръгнаха към къщата. Слънцето беше високо над главите им, а горещината бе непоносима. Блис силно желаеше да се отпусне на широката веранда със студено питие и океанският бриз да разхлажда сгорещената й плът.

 

 

С течение на времето Блис стигна до откритието, че вече не се страхува от Хънтър. Той й беше станал близък, колкото мъртвия й съпруг. През свободните си часове тя размишляваше върху приликата между двамата мъже. Външно имаше няколко сходства. Но понякога по причини, които не можеше да си обясни, приликата беше някак тайнствена. Начинът, по който Хънтър вирваше глава. Цветът на очите му. Познатият звънлив смях. Колкото и дълго да размишляваше върху загадъчните сравнения между двамата мъже, никакво правдоподобно обяснение не се появяваше. Въпреки мнението й, че Хънтър беше пират, с който не трябва да има нищо общо, тя започна да очаква с нетърпение времето, което ще прекарат заедно.

Нарастващото увлечение към пирата никак не можеше да намали тревогите за сина й. Сърцето й никога нямаше да се отпусне, докато синът на Гай не бъде при своята майка, на която принадлежеше.

Една нощ, след като се любиха, Хънтър вероятно бе забелязал нейната умисленост и я попита:

— Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш?

— Не, защо питаш?

— Изглеждаш ми умислена. Нещо безпокои ли те? Не си болна, нали?

— Добре съм. Това е само заради…

— Само заради какво? — Дали щеше да му признае, че е бременна, чудеше се той, докато милваше косата й и се наслаждаваше на удоволствието да плъзга медните кичури между пръстите си.

Блис се взря в него, изгаряща от желание да се довери на този пират, когото познаваше интимно, но все още не знаеше почти нищо за него. Чудеше се дали щеше да й помогне, ако му обясни проблема си. Понякога изглеждаше доста привързан към нея, което я озадачаваше. Блис изобщо не разбираше нюансите на тази странна връзка, но чувстваше, че щеше да й бъде много лесно да се грижи за него. Чудатите моменти от спомените й я отнасяха към друг мъж, който някак се преобрази в Хънтър в обърканото й съзнание.

— Наистина ли искаш да знаеш какво ме тревожи? — попита Блис, след като се отърси от мислите си.

— Аз попитах, нали?

Тя се вгледа в лицето му.

— Всъщност кой си ти? Срещала ли съм те преди това? Понякога постъпваш така, сякаш ме познаваш. Не съм глупава. Знам, че ме държиш тук поради някаква причина. Непрекъснато съм измъчвана от въпроси, в чиито отговори не намирам никаква логика.

— Това ли те тревожи? Един ден ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш — отвърна той загадъчно. Пръстите му бавно се плъзнаха по тялото й, вече толкова му познато, колкото и собственото. — Мога да те накарам да забравиш проблемите си — прошепна дрезгаво той.

Тя се напрегна.

— Мислиш, че отговорът на всичко е в секса. Е, не е, не и за мен.

Хънтър въздъхна, преобърна се по гръб и се взря в тавана.

— Как мога да ти помогна, когато не ми казваш какво те безпокои?

— Не мога да остана тук. Трябва да стигна до Мобийл, колкото е възможно по–скоро.

— Казах ти, че ще си тръгнеш, когато аз съм готов да те освободя, не и преди това. Какво е толкова важно за теб в Мобийл? Може би ако знам, ще мога да ти помогна да разрешиш проблема си.

Измъчвана от нерешителност, Блис обмисляше положението си. Нямаше причина да се доверява на този безскрупулен пират. Той беше убил стотици невинни мъже и жени и прекрачил всички божии и човешки закони, познати на обществото. Все още не беше направил нищо, с което да я нарани, освен че я държеше в плен против волята й. Ако трябваше да бъде откровена, би си признала, че е благодарна на Хънтър за разкритието, че не беше безчувствена емоционално и физически. Тя не знаеше дали да му благодари или да го проклина за това, че я накара отново да изпитва някакви чувства.

— Виж, правил съм много неща, с които не се гордея, но наистина искам да ти помогна, ако имаш проблем.

Сам се изненада от спонтанната си искреност. През последните седем години той откриваше малко неща за себе си, от които да се възхити, и неочакваното му желание да помогне на Блис напомни за едно кътче от душата му, което смяташе за безвъзвратно унищожено. Той съзнаваше, че използва Блис за своето лично отмъщение и щеше да я изостави, когато забременее от него, но съществуваше една малка част в сърцето му, която му напомняше за силната любов, свързвала ги преди, в миналото. Само да не го бе предала. Вместо да прояви загриженост към собствения си съпруг, тя се беше втурнала към Фолк, за да види раните му от дуела.

Споменът остана, въпреки че парещата острота на физическата болка бе намаляла и се бе превърнала в притъпена тежест. Това, което го бе наранило най–много, беше отказът на Блис да го посети в затвора. Той не беше чул нищо за нея през заточението си и сега все още недоумяваше дали, ако тя му се довери, ще получи някакво обяснение за действията й тогава.

Баща й ли беше попречил? Изведнъж ли бе решила, че обича Фолк и е поискала да унищожи техния брак? Както изглежда, сега тя не се тревожеше за женитбата си с Джералд Фолк. Ако обичаше Фолк, защо не се беше омъжила преди това за него? Имаше толкова много неразрешени въпроси и Хънтър беше толкова объркан, колкото изглеждаше и Блис.

— Можеш да ми помогнеш — накрая се обади тя и привлече вниманието му. — Но не мисля, че ще го направиш.

— Опитай.

— Не знам откъде да започна.

— От началото.

— Началото е болезнено. Всичко започна с моята женитба преди седем години.

— Била си омъжена? — попита Хънтър, преструвайки се на изненадан.

— Казваше се Гай де Йънг. Обичах го с цялото си сърце. Той беше всичко за мен. Избягахме и се оженихме без разрешението на баща ми. Бях на седемнадесет. И двамата бяхме толкова млади.

— Защо баща ти отказа? На седемнадесет човек не е чак толкова млад за женитба.

— Така се получава, когато бащата е твърдо против този брак. Той ме бе обещал на Джералд Фолк, неговия търговски партньор. По това време Гай работеше в конюшните на татко. Нямаше пари и положение в обществото. Но това не ме притесняваше. Ние се обичахме и искахме да бъдем заедно.

Хънтър настръхна от негодувание. Колко дръзко изричаше думите, които не означаваха нищо за нея!

— Какво се случи? — попита той през стиснати зъби.

— Имаше дуел. Джералд предизвика Гай и беше сериозно ранен. После татко пристигна и обвини Гай, че е откраднал няколко много скъпи коня, тикнаха го в затвора в Галабосо и там трябваше да изчака решението на съда. Той беше ранил тежко виден гражданин и според моя баща му бе откраднал коне. — Тя спря, болезненият спомен оживя след всичките тези години. — Баща ми и Джералд използваха своето влияние да не допускат Гай до съда известно време. Аз се опитвах да го видя безброй пъти, но ме връщаха.

— Нима искаш да кажеш, че съпругът ти е все още в затвора? Баща ти не анулира ли брака? Защо не си се омъжила за Фолк досега? Изглежда невероятно той да чака една жена толкова дълго. — Гласът му беше пропит с обвинения, но в отчаянието си Блис не забеляза това.

— Гай умря, преди да стигне до съда. Казаха ми, че е умрял от треска в затвора. Баща ми искаше да анулира незабавно брака ми след дуела, но аз разбрах, че нося детето на Гай и анулирането беше отложено.

Хънтър попита разгорещено:

— Имаш дете? — Думите му прозвучаха така, сякаш бяха изтръгнати от собствения ад в душата му.

— Трудно ще можеш да ме разбереш, толкова много съм преживяла — отвърна Блис. — След като бях бременна, анулирането беше невъзможно. Семейна чест, нали разбираш? После Гай умря в затвора, така бракът ни приключи легално и вече не беше необходимо да получавам анулиране.

— Къде е детето ти сега? — рязко попита Хънтър. Той имаше дете! Той и Блис имаха дете. — Момче или момиче е?

— Момче — отвърна Блис. — Син, за който доскоро не знаех, че е жив. Баща ми каза, че бебето е умряло при раждането и аз нямах причина да се съмнявам. По това време се възстановявах след тежкото раждане и бях много болна. От години тъгувам за детето. Но истината е, че моят син е бил даден на далечни роднини да го отглеждат. Нямах никаква представа, че синът ми е жив, преди да се кача на кораба за Мобийл, а бях пленена от Гаспърила. Накрая, малко преди двадесет и петия ми рожден ден, баща ми ме убеди да се омъжа. Аз съм наследница, нали разбираш, и мога да получа парите си, след като навърша двадесет и пет години. Джералд се нуждае от моето наследство, за да спаси корабите си. Пиратите ги плячкосваха и унищожаваха. Татко беше негов партньор, така че и той отчаяно се нуждаеше от моите пари, както и Джералд. Обаче имаше една клауза. Можех да получавам само месечна издръжка, ако останех неомъжена, след като навърша двадесет и петия си рожден ден. Вече ги навърших и все още съм неомъжена. Трябва да се омъжа, за да имам пълен достъп до цялата сума. Не можех да си позволя да видя татко изгонен от дома му, затова се съгласих на брак с Джералд заради баща си.

— Как разбра за детето? — попита Хънтър.

— Подслушах един разговор между татко и Джералд. Беше пристигнало писмо от мъжа, който отглежда моя син. Те обсъждаха съдържанието му. Тогава за първи път разбрах, че детето ми е живо. По–късно намерих и прочетох писмото. Тогава разбрах, че моят син е отглеждан от мъж, наречен Инос Холмс. Запомних адреса. Той живее на улица „Уотър“ в Мобийл. В писмото пишеше, че иска допълнително средства за издръжката на детето. Ако парите не пристигнеха, щеше да избяга с моя син. Исках да го спася и бях отчаяна, не разсъждавах трезво. Откраднах пари от касата на баща ми и си купих билет за първия кораб до Мобийл. Корабът беше нападнат от Гаспърила, а останалото знаеш.

Разказът й беше посрещнат с дълбоко мълчание.

— Хънтър? Чу ли нещо от това, което ти казах?

— Чух — отвърна той с приглушен глас. Той имаше син. Син! Думата отекваше в мозъка му. Момче, отнето от майка му при раждането и отглеждано без любов от недостатъчно грижовни и чужди хора. Проклятие! От възкресяването му като Хънтър много малко неща го бяха засягали емоционално, но признанието на Блис го порази дълбоко. И в положителен смисъл, за да стори добро. Собствената му плът и кръв можеше да бъде навън на улицата в тази минута и да проси храна. Хънтър беше толкова разярен, че не можеше да говори. Проклетата Блис и проклетият й баща!

— Ще ме заведеш ли до Мобийл да открия сина си?

— Аз… аз трябва да помисля. — Краката му изтрополиха по пода.

Тя го чу да търси наоколо брича си.

— Къде отиваш?

— Ще изляза за малко с гребната лодка. — Той се нуждаеше от време, да се отдалечи от Блис. Време да помисли.

— Сега ли излизаш? Тъмно е.

— Скоро ще съмне. Не се тревожи, ако не се върна веднага. — Вратата се затръшна и Блис остана объркана, взираща се след него.

 

 

Хънтър избута гребната лодка във водата и грабна веслата. Малко след това вълните и вятърът го понесоха, и той загреба на запад към остров Санибел с бриза в гърба си. Трябваше да посети острова, за да провери плячката, която беше оставил под охрана, и да я предаде на братя Лафит. Търговията му се осъществяваше на Санибел. След като натовареха ограбената стока в кораби, тя се отправяше към Ню Орлиънс и се предлагаше на неимоверно ниски цени на богатите жители. Споразумението се беше оказало доста изгодно за всички заинтересовани.

Докато гребната лодка се плъзгаше по вълните, мислите на Хънтър се насочиха към това, което току–що беше научил от Блис. Той имаше син и все още имаше съпруга. След като Гай де Йънг беше жив, той и Блис продължаваха да бъдат в законен брак. Фолк не може да я има, помисли си той ожесточено. Според Блис Джералд я искаше заради парите й. А парите бяха нещо, което не липсваше на Хънтър. Той имаше изобилие от злато и монети, заровени на различни места из острова му. Беше много богат човек.

Когато бреговете на остров Санибел се появиха на хоризонта, той бе взел решение. Щеше да заведе Блис до Мобийл, за да спасят своя син. Нямаше представа какво щеше да бъде неговото бъдеще и това на Блис и дали изобщо имаше някакво бъдеще, но се надяваше, че щеше да е по–наясно, когато синът му бъде върнат при семейството си.

Слънцето беше вече високо в небето, когато Хънтър изтегли лодката на брега и поздрави мъжете, които бе оставил на Санибел да охраняват стоката му. Той възнамеряваше да тръгне към остров Пайн след кратка почивка, но плановете му бяха осуетени, когато Джийн Лафит пристигна да вземе плячката, за да я превози до Ню Орлиънс. Въпреки нетърпението си Хънтър беше принуден да остане още един ден, докато всички стоки бъдат натоварени на кораба на Лафит и за да се разплатят с него в златни монети.

 

 

Вечерта след заминаването на Хънтър, Блис седеше на верандата и размахваше ветрило пред лицето си. Клео изпълняваше задълженията си в кухнята, а Кеъсар беше отишъл в селището в помощ на екипажа — да пуснат ремонтирания „Хищник“ в езерото по време на вечерния прилив. Блис все още беше озадачена и наранена от неочакваното заминаване на Хънтър. Той изглеждаше шокиран след разказа й за брака и за сина й и изчезна, преди да й каже дали ще я заведе до Мобийл.

Хънтър напълно я объркваше. Причината за желанието му да я държи на острова все още беше загадка, и това я изнервяше. Не я беше наранил или заплашвал по никакъв начин. Любеше я така, сякаш наистина го желаеше, но тя беше достатъчно проницателна, за да разбере, че има някаква цел зад прелъстяването му. Само не проумяваше каква може да бъде тя.

Още по–загадъчно й се струваше постоянно преследващото я усещане за нещо познато в целувките на Хънтър. Вече не изпитваше вина за това, че го желае. Сега нещата бяха някак естествени и страстта, която изпитваше, беше силен, болезнен копнеж по него.

Мислите на Блис избледняха и се разпиляха пред еротични видения и спомени, та отначало тя не забеляза драмата, която се разиграваше на брега под селото. Едва когато Кеъсар изхвръкна неочаквано от мангровите дървета, чак тогава усети настаналата суматоха на острова. Тя скочи, страх изпълни душата й.

— Кеъсар! Какво става? Да не се е случило нещо на Хънтър?

— Гаспърила! — задъхваше се Кеъсар, едва успяващ да си поеме дъх след тичането през гората. — Запътил се е насам, Господарке. Той е побъркан. Наистина е полудял за това, че Хънтър ви е довел на остров Пайн вместо в Куба.

Думите му много скоро бяха прекъснати от Гаспърила и няколкото още по–свирепи пирати от братството, забързали се към къщата.

— Къде е Хънтър? — извика той.

Въпреки ниския си ръст Гаспърила изглеждаше внушителен мъж. Макар че беше облечен като конте с червен фрак и копринена риза с връзки на маншетите, той беше известен с жестокостта и отмъстителността си, когато е сърдит.

Блис потисна спазъма, надигнал се към гърлото й.

— Не е тук.

— Тогава мъжете му са ми казали истината — презрително изсъска Гаспърила и подсмръкна. Огледа Блис от горе на долу и изрази неодобрителната си преценка с ядно отмятане на глава. — Виждал съм много по–красиви жени от теб. Трябва да имаш нещо, с което можеш да се похвалиш, защо иначе Хънтър няма да изпълни обещанието си към мен. Аз му повярвах. Какво му направи, жено? — изрева той. — Той нямаше да ме измами, ако не беше го замаяла. Трябва да имаш силна магия между краката си.

Блис побледня, шокирана от грубите му думи.

— Не съм направила нищо.

— Много държа на думата си, що се отнася до интересите на моите пленнички. Обещах на твоя годеник, че ще те върна веднага след като получа откупа. Хънтър ме изкара лъжец. Разярих се, когато агентът ми ме информира, че не си била заведена в Куба. Откупът ти вече е в ръцете ми. Не трябваше да прибягвам до помощ. Дойдох тук лично, за да разбера защо Хънтър не те е завел в Хавана, както ми обеща. Кога го очакваш да се върне?

— Аз… не знам — излъга Блис. — Не ми е казал.

Гаспърила се намръщи, мрачното му лице потъмня още повече.

— Не мога да чакам. Честта ми е заложена. Следващия път другите много трудно ще изпратят откупа, който им поискам, ако веднъж се разпространи мълвата, че не си била върната, както съм обещал. Събирай си нещата. Ще те заведа до Куба на борда на „Дона Розалия“. Ще се оправя с Хънтър, когато се върна.

— Не! Бих предпочела да изчакам Хънтър.

Гаспърила я стисна за китката и рязко я издърпа от верандата.

— Прави каквото ти казвам, кучко! Не ме е грижа дали ще те заведа в Куба със или без нещата ти.

— Ще ви помогна, Господарке — предложи й Клео от вратата.

Той пусна китката на Блис и я блъсна към прислужницата.

— Побързай, кучко. Не искам да изпуснем отлива.

 

 

Свежият попътен вятър и хубавото време улесняваха плаването на „Дона Розалия“ и корабът стигна до Куба само след пет дена. Развявайки испански флаг, пиратите навлязоха в пристанището на Хавана под страховитите оръдейни дула на крепостта на „Ел Моро“. Настроението на Блис беше толкова мрачно, колкото и мислите й, докато наблюдаваше навлизането в дока.

Последният човек на земята, когото искаше да види, беше Джералд Фолк. Тя го мразеше. Това, което той и баща й бяха направили, беше достойно за презрение. Те бяха взели детето й и я бяха излъгали, че е умряло. Бяха се съюзили, за да задържат Гай в затвора, докато треската го покоси и той умре от коварна болест. Напълно бяха унищожили живота й, за да задоволят своята алчност. Тя тихо се закле, че нито Джералд, нито нейният баща щяха да видят и едно пени от наследството й.

Спуснаха подвижното мостче и Блис настръхна от страх, когато Гаспърила се приближи до нея.

— Къде ще ме заведете?

— Няма да те водя никъде. Превзел съм и съм потопил прекалено много кораби под испански флаг и съм толкова известен, че не искам да показвам лицето си в Хавана. Един от моите мъже ще те заведе при агента ми. Дон Ализар ще осъществи срещата с годеника ти. Изпратил съм куриер, така че той вече знае и те очаква.

 

 

Докато прекосяваше многолюдните улици на Хавана, Блис обмисляше възможността за бягство от придружаващите я пирати, но скоро се отказа от идеята. Нямаше пари и приятели, които да й помогнат. Страхуваше се от срещата с Джералд, но вече нищо не можеше да я предотврати. Тя предпочиташе да остане с Хънтър, отколкото да се срещне с Джералд и с баща си. Дългото пътуване от остров Пайн до Куба й предостави много свободни часове, през които да мисли за Хънтър и за загадъчното привличане, което я свързваше с него.

Привързаността им беше толкова силна, че понякога изпитваше странното чувство, че го е познавала винаги. Въпреки упоритите си усилия да разсъждава логично за чувствата си към едноокия пират, Блис не можеше да си обясни особената притегателна сила, която я свързваше с него. Когато той я любеше, до болка познатите му ласки пълнеха очите й със сълзи. И колкото повече се опитваше да отрича тези взаимни чувства, тя знаеше, че ги споделя.

— Пристигнахме, кучко — изръмжа грубият пират, който я съпровождаше по улиците. — Кантората на Феликс Ализар е на втория етаж. Отвори вратата.

Входът се намираше откъм фасада с ронеща се гипсова мазилка, самата сграда бе в квартал със съмнителна почтеност — по–скоро долнопробен. Блис отвори портала и видя тесни тъмни стъпала да се издигат към втория етаж.

— Върви — изсъска пиратът, като я буташе нагоре и я следваше отблизо. — Ализар те очаква.

На горния етаж Блис се поколеба и се вторачи в затворената врата. Краката й се подкосиха. Тя се страхуваше, че ако Джералд беше в стаята, няма да успее да овладее гнева си. Пиратът отвори вратата и блъсна Блис вътре. Дребен испанец седеше зад бюрото и прелистваше купчина листа. Той вдигна поглед, видя Блис и се усмихна.

— Ах, най–накрая. Заповядай, Рамон. Кажи на Гаспърила, че очаквам скоро да получа отговора от съпруга дон Кобре. Когато откупът пристигне, ще го изпратя както обикновено.

— Си, дон Ализар, ще му предам. Гаспърила е загрижен да не би властите да са разпознали „Дона Розалия“ и възнамерява да отплава незабавно. Не сме добре дошли на испанска територия. Гаспърила изпраща на Джералд Фолк своите извинения за закъснението. Не се случи по негова вина. — Той постави вързопа с дрехите на Блис върху бюрото и напусна.

Блис се извърна към мъжа, който беше организирал откупването й. Той беше нисък и слаб, с гъста черна коса и с мустаци, пригладени и намазани с масло. Когато се усмихна, й заприлича на невестулка и тя потрепери от отвращение.

— Значи ти си жената, която накара Хънтър да не се подчини на Гаспърила — каза той, като я огледа критично. — Красива си, но не знам дали бих се противопоставил на Гаспърила заради теб. — Той сви рамене. — Не му завиждам на Хънтър. С Гаспърила трудно можеш да се помириш. Но сега си тук и както изглежда, си невредима — весело добави той. — Имах щастието да съобщя на годеника ти. Той ще пристигне всеки момент.

Блис не успя да отговори, защото вратата се отвори и Джералд Фолк влезе вътре. Той погледна към Блис с пълно презрение, но бързо замени изражението си с превзета усмивка.

— О, скъпа, щях да полудея от тревоги по теб. Чакам от седмици пристигането ти в Хавана. Нетърпелив съм да те заведа вкъщи, та да се оженим по–скоро. Защо избяга? Ако имаше някакъв проблем, трябваше да потърсиш помощта ми.

Разбирайки, че присъствието му е нежелано, Ализар се надигна рязко.

— Ще ви оставя двамата насаме. Сигурен съм, че имате какво да си кажете след такава раздяла.

— Благодаря ти, че помогна да се съберем с годеницата ми, дон Ализар, и за всичко, което направи — подмаза се Фолк.

— Няма защо — отвърна Ализар. Излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Фолк отново се обърна към Блис, светлите му очи се присвиха и се вторачиха в нея с наскърбено изражение.

— Е, не изглеждаш много зле облечена. Мога ли да допусна, че не си бременна?

Блис рязко вирна брадичка.

— Допускай каквото си искаш. По–добре да мина през ада, отколкото да се омъжа за теб.

— Защо избяга? — попита Фолк, като с учудващо умение овладя гнева си.

Искри на дива злоба ярко заблестяха в тюркоазените очи на Блис.

— Ти и баща ми взехте детето ми и го изпратихте надалеч! — Тя почти изкрещя думите си срещу него. — Той не е мъртъв. Жив е и е в Мобийл. Никога няма да ти простя това, което ми направи.

Изумен, Фолк отстъпи назад от заливащата го омраза в думите на Блис. Той нямаше представа, че тя знае за момчето и му беше необходима около минута, за да възвърне самообладанието си след шока. След продължителното мълчание самоувереността му се възвърна и той се помъчи да успокои Блис.

— Направихме го за твое добро — помирително й отвърна той. — Ти беше твърде млада, за да отглеждаш дете. Той беше заведен в осигурен дом, където можеха добре да се грижат за него. Знаех, че ще се оженим един ден и не исках детето на друг мъж да ми се пречка из краката. Ние ще имаме наши собствени деца. Трябва да си ми благодарна за това, че ти предоставих достатъчно време да скърбиш и да привикнеш със загубата. Не съм те насилвал да се омъжиш за мен през последните шест години, нали?

— Не си ме насилвал, защото бях твърде млада да получа наследството си — нападна го Блис.

— Винаги съм те искал. За нещастие ти пожела друг мъж, напълно неподходяща партия за теб. Това, което се случи, беше най–доброто. Баща ти нетърпеливо очаква твоето завръщане. Ще се оженим веднага след като пристигнем в Ню Орлиънс. Получил съм разрешително. Всичко е готово.

— Само през трупа ми! Никога няма да се омъжа за теб, Джералд.

— Не искаш да кажеш това — придумваше я Фолк. — Изморена си. Била си подложена дълго време на страхотен стрес. Тези няколко седмици не може да са били приятни за теб. Никой в Ню Орлиънс не трябва да узнае, че си била пленничка на пират. Ще те заведа на моя кораб, където ще имаш достатъчно време да си отпочинеш и да се възстановиш. Сигурен съм, че ще се вразумиш, след като размислиш.

— Никога не съм си губила разума, само съм била заслепена. И сега виждам ясно какъв си. Никога не съм те харесвала, но в този момент те мразя. Можеш да ме заведеш до Ню Орлиънс, но аз няма да остана там. Веднага, когато е възможно, ще тръгна за Мобийл.

— Логично е да си разстроена, скъпа моя. Ще продължим разговора, след като се нахраниш и отпочинеш. Ще отплаваме оттук най–рано след един ден. Намерил съм ром, който трябва да натоваря на кораба, за да попълня моите запаси, и няма да бъде натоварен до утре. — Той хвана ръката й. — Хайде. Можем да обсъдим по–късно плановете за нашата женитба. Може би ще успеем да намерим някакво решение, което ще те задоволи.

Блис сериозно се съмняваше в това, но беше твърде уморена, за да си налага мнението сега.

 

 

Остров Пайн

Силно безпокойство прободе Хънтър, когато остров Пайн се появи пред него. Той насочи гребната лодка към брега под селището, умело заманеврира през големите пенести вълни и я изтегли на просторния плаж от чист бял пясък. Минута след като стъпи на брега, той знаеше, че нещо се е случило. Нищо не изглеждаше обезпокояващо, но предчувствието упорито го преследваше. После забеляза Кеъсар да се спуска към брега да го посрещне и сърцето му заби по–силно.

— Блис добре ли е? — попита го, когато се приближи. Проклятие! Ако нещо се беше случило с нея, никога нямате да си го прости. Тази мисъл го стресна. Откога Блис означаваше толкова много за него?

— Гаспърила я отведе, капитане — отвърна Кеъсар. — Разбрал, че не е била заведена в Хавана и дойде тук да провери. Беше полудял. Радвам се, че не бяхте вкъщи, когато пристигна. Не се знае какво щеше да ви се случи, ако ви беше открил на острова. Мъжете му бяха въоръжени до зъби и горяха от нетърпение да се бият. Когато разбра, че сте заминали, каза, че ще заведе лично Господарката до Хавана и после ще се върне и ще се разправи с вас за измяната ви.

— Кога се случи всичко това? — попита Хънтър. Мисълта, че Блис и Фолк са заедно, му причиняваше физическа болка. Тя не принадлежеше на Джералд, тя винаги щеше да принадлежи на Гай де Йънг.

— „Дона Розалия“ отплава от брега при вчерашния отлив. Можете да го догоните, капитане. Знаех, че ще пожелаете да ги последвате, затова наредих на екипажа да приготви „Хищник“ за пътуване до Куба. Провизиите вече са натоварени на кораба и складирани в трюма.

Хънтър го потупа благодарно по рамото.

— Ти си добър човек, Кеъсар. Постъпил си правилно. Кога можем да отплаваме?

— Всичко е готово.

— Предупреди екипажа. Ще си взема оръжието от къщата и ще ги посрещна на брега.

Кеъсар му се захили като разкри белите си зъби.

— Не е необходимо, капитане. Всичко, от което се нуждаете, вече е на борда. Аз и Клео се погрижихме за това. Отливът ще отмине. По–добре е да тръгнете веднага. Само върнете малката Господарка невредима.

Хънтър се забърза. Той възнамеряваше да направи каквото е необходимо, за да открие Блис и сина си.

 

 

„Хищник“ стигна Куба няколко часа след Гаспърила. Сърцето му се сви, когато забеляза, че корабът на Гаспърила не беше нито на дока зад каменния вълнолом, нито беше хвърлил котва извън пристанището. После разпозна този на Фолк, вързан в далечния край на пристана, и настроението му значително се покачи. Шансовете бяха добри. Блис трябваше да е на борда на „Южна звезда“. Имаше само един начин да разбере и щеше да го направи, преди „Южна звезда“ да напусне пристанището.

Хънтър изчака, докато напълно се спусна тъмнината, после нареди всички светлини да се изгасят и „Хищник“ да пусне котва точно до брега зад „Южна звезда“. Нощта беше толкова тъмна, че пиратският му кораб изглеждаше като тъмна сянка на фона на катраненото небе. Облечен целия в черно, Хънтър слезе по стълбата и се потопи в тъмните води.