Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (28)

27.
Г-н Монк разговаря с мъртвите

Намерихме две свободни места на първия ред до две познати лица — капитан Стотълмейър и лейтенант Дишър седяха сред публиката и ни чакаха. Стотълмейър изглеждаше навъсен и притеснен, но Дишър беше страшно любопитен и възбуден.

— Какво правите тук? — попитах, когато седнахме до тях.

— Питай Монк — рече Стотълмейър. — Той настоя да се появим за това откачено шоу.

— Ще бъде страхотно — каза Дишър. — Тоя тип Суифт може да разговаря с мъртвите.

— Не, не може — каза Стотълмейър. — Защото мъртвите не говорят. Искаш ли да узнаеш защо не говорят? Защото са мъртви.

— Нямам търпение да ви запозная с моя чичо Морти — каза Дишър.

— И той ли е дошъл да гледа шоуто днес?

— Умря преди десет години — каза Дишър. — Но ви гарантирам, че ако Дилън Суифт установи контакт с отвъдното, моят чичо Морти ще грабне телефона.

Стотълмейър изпъшка:

— По-добре ще е да имаш дяволски добра причина да ни домъкнеш тук, Монк.

— Получихте ли писмото ми?

Стотълмейър потупа най-горния джоб на сакото си.

— Тук в джоба ми е. Неотворено и непрочетено, точно както ми каза. Ако ти го дам сега, мога ли да си вървя?

Но докато Стотълмейър говореше, вратите се затвориха и една млада жена със слушалки и микрофон, излезе на сцената.

— Аз съм Абигейл Донован, първи асистент-режисьор, и искам да благодаря на всички ви за това, че дойдохте днес, за да бъдете част от шоуто на Дилън Суифт.

Публиката заръкопляска. Не знам защо, но ние също се присъединихме, защото това изглеждаше правилният начин да постъпим. Донован се усмихна, доволна от реакцията.

— Страхотно, обичаме, когато нашата публика е ентусиазирана. Вашата положителна енергия е изключително важна за шоуто. Предполагаме, че сте дошли тук, за да разговаряте с любим човек, преминал в отвъдното. Ако не е така, ще ви помолим да отстъпите мястото си на някой от стотиците хора отвън, които изгарят от нетърпение да разчетем получените от тях послания.

Монк ми прошепна:

— Тя се уверява, че Суифт има възприемчива публика, хора, готови да му помогнат, когато започне да прави опити за изкопчване на информация, преструвайки се, че чува гласовете на мъртвите.

— Помнете, че това е диалог между вас и вашите починали обични хора, а Дилън е посредникът — каза тя. — Той се нуждае от съдействието ви, за да тълкува посланията, които предава, затова не се стеснявайте.

— С други думи, ако обърка нещата, кажете му правилния отговор — прошепна Монк на Стотълмейър. — Публиката върши цялата работа, а не Суифт.

— Най-добрите глупаци са хората, които искат да бъдат направени на глупаци — отвърна шепнешком Стотълмейър.

— Можете да се окажете в обсега на камерата във всеки един момент от предаването — каза Абигейл Донован, — и ние искаме приятелите ви у дома да знаят, че се забавлявате. Реагирайте на онова, което Дилън казва.

— За да разбере Суифт, ако е улучил с някоя от догадките си — прошепна ми Монк.

— Шоуто е на живо и на запис, затова ще заснемаме кадри в реално време, като спираме само за рекламните паузи.

Не слушах останалите технически подробности, които обясняваше: още се опитвах да разбера какво иска да каже с това „на живо и на запис“, което ми звучеше като противоречие.

Когато тя слезе от сцената, началната музика на шоуто гръмна от няколко високоговорителя и по мониторите се заредиха началните надписи. Състояха се от кадри, на които Дилън Суифт разговаряше с хора, които бяха или удивени от дарбите му, или превъзбудени и ридаещи от радост.

В мига щом началните надписи свършиха, Суифт излезе с тежки стъпки измежду два реда седалки и застана на сцената с голяма усмивка върху загорялото си лице:

— Здравейте, приятели!

Публиката заръкопляска оглушително, мнозина се изправиха на крака. Чувствах вълнението и нетърпеливото им очакване толкова осезаемо, колкото и топлината от телевизионните прожектори.

Погледът на Суифт обходи редовете със седалки, спирайки се върху мен и Монк само за миг, но достатъчно дълго, за да съм сигурна, че ни е видял в публиката.

— Какво ще се случи или няма да се случи днес, зависи до голяма степен от вас. За да успея да се свържа с обичните ви хора от другата страна, е нужно да бъдете възприемчиви, открити и да имате готовност и желание да приемете техните послания. Вие познавате любимите си хора по-добре, отколкото ги познавам аз, и може би невинаги ще успявам да разбера посланията, които получавам. От вас зависи да ги изтълкувате.

Монк прошепна на Стотълмейър:

— С други думи, ако всичките му догадки са погрешни, това не е защото е измамник: причината е, че вие не сте били достатъчно възприемчиви.

— Иска ми се да го арестувам незабавно — каза Стотълмейър.

Суифт затвори очи и протегна ръце пред себе си, с дланите нагоре, сякаш за да усети топлината на лагерен огън.

— Долавям син цвят и буквата „М“.

Ръката на Дишър се изстреля нагоре:

— Аз! Аз!

Стотълмейър грубо бутна ръката на Дишър надолу, но беше твърде късно. Суифт беше отворил очи и идваше към нас.

— Как се казвате?

Дишър се изправи:

— Ранди Дишър.

— Откъде знаеш, че този дух вика теб, Ранди?

— Защото моят чичо Морти обожаваше да лови риба на езерото Луун — каза Дишър. — А любимият му цвят беше синият.

— Да, сега го виждам — каза Суифт. — Възрастен мъж, не точно дебел, но не и слаб.

— Това е той! Той имаше бирено коремче. — Дишър се обърна към Стотълмейър. — Не е ли удивително?

— И така може да се нарече — каза Стотълмейър.

— Виждам едно много специално място на езерото. Това е любимото му кътче за риболов, същото, за което никога не е разказвал на никого — каза Суифт. — Знаете какво имам предвид, неговото тайно местенце.

— В залива, до вира за плуване пред малките червени къщички?

— Сега тайната излезе наяве — каза Стотълмейър. — Точно това. Той иска да знаеш, че духът му е там и рибата още кълве. — Суифт сложи ръка на рамото на Дишър. — Оставете лодката си пред червените къщички, когато искате да бъдете близо до него, и ще бъдете.

Дишър кимна, съвсем останал без дъх, и погледна към тавана:

— Обичам те, чичо Морти.

— И той те обича — каза Суифт, после се обърна и погледна Монк.

— Здравейте, господин Суифт — каза Монк.

— Това, дами и господа, е Ейдриън Монк, великият детектив — каза Суифт. — Ако сте ме гледали в шоуто на Дари Кинг снощи, знаете, че двамата с Ейдриън работихме заедно с духа на една убита жена, за да открием убиеца й и да го изправим пред правосъдието. Можете да прочетете цялата история в следващата ми книга.

Публиката започна да охка и ахка. Забелязах, че сега Суифт наричаше Монк с малкото му име, сякаш бяха стари дружки — нещо, което дори и аз изпитвах неудобство да правя. Стотълмейър беше най-старият приятел на Монк, а също не се обръщаше към него на малко име. Фактът, че Суифт възприемаше подобно фамилиарно държание, сигурно предизвикваше у Монк твърде силно раздразнение. Но ако беше така, Монк го прикриваше добре.

Суифт му се усмихна топло:

— Хубаво е, че те виждам, приятелю. Как си?

— Затормозен — каза Монк.

— Заради съпругата ти ли? Заради Труди?

Монк кимна.

Стотълмейър се втренчи в Монк, очевидно изненадан, че той е разкрил нещо толкова лично по телевизията — или че изобщо го е разкрил.

Суифт се обърна с лице към публиката в другите участъци на залата:

— Съпругата на Ейдриън загинала преди няколко години, и убийството й така и не било разкрито. Добре е да знаете, че предадох на Ейдриън Монк няколко послания от Труди, но ако не се брои това, не сме имали по-нататъшни контакти — Суифт отново погледна Монк в лицето. — Вярно ли е това?

— Да, вярно е. Тук съм сега, защото вярвам, че тя има какво още да ми каже. Мога да го почувствам.

— Сигурен съм, че можеш, Ейдриън. Твоята връзка със съпругата ти е много силна. Това, което чувстваш, е опитът й да се свърже с теб. И тя наистина е стигнала до теб, но на теб ти липсва дарбата да приемеш от нея нещо повече от смътния смисъл на посланието, който те подтикна да се срещнеш отново с мен. Тя искаше да ме откриеш днес, защото наистина има още неща, които иска да ти каже.

Публиката притихна, вторачена със смесица от внимание и възторг в Суифт и Монк.

— Но аз имам нужната дарба. Чувствам загрижеността й за теб. Труди знае, че изпитваш болка. Тя иска да бъдеш в мир със себе си.

Суифт затвори очи и целият се разтрепери. Цялата стая стана зловещо тиха, сякаш всички сдържаха дъха си, очаквайки невероятното разкритие, което със сигурност щеше да последва.

Треперенето му спря и очите му се отвориха. Той погледна Монк в очите и му заговори, сякаш двамата мъже бяха съвсем сами.

— Долавям нещо, Ейдриън. Това е някакъв предмет. Мек е на пипане и й държи топло. Все едно се е сгушила в него. Знаеш ли какво е това?

Монк поклати глава.

— Помогни ми тук, Ейдриън. Това е нещо много важно за нея. Нещо, което е имала цял живот и което има дори сега в задгробния живот. Много силно долавям буквата „Г“ — каза Суифт. — Долавям я толкова силно, почти сякаш са две. Да, определено две букви „Г“. И виждам нощното небе. Какво означава този образ?

По гърба ми пропълзя тръпка. Знаех отговора. И бях сигурна, че Монк също го знае. Побиха ме тръпки.

— Детското й одеялце, което е наричала „гуш-гуш“ — каза Монк. — Така наричаше любимото си одеяло.

Стотълмейър и Дишър се спогледаха с истинско удивление. Сигурна съм, че и на моето лице беше изписано същото изражение. До по-миналата вечер на Хаваите, Монк никога не бе споделял тази информация с никой друг. Имаше само един начин, по който Суифт можеше да я е научил.

— Да, нейното „гуш-гуш“ — каза Суифт. — Чувствам как то я обгръща, когато тя е бебе. Долавям как смуче крайчетата му, когато й растат зъби. Не е можела да спи без него, дори като възрастна. Затова ти я погреба с него, нали, Ейдриън?

Монк кимна.

— За да получава винаги утеха от него.

Хората в публиката бяха толкова трогнати от историята, че неколцина започваха да плачат. Да си кажа честно, и моите очи започнаха да се наливат със сълзи.

— Подействало е, Ейдриън — каза Суифт. — То й дава топлина и я пази във вечния й сън. Прегръща я така, както си я прегръщал ти.

На лицето на Монк разцъфна усмивка, но не щастлива, а победоносна.

— Току-що ми помогнахте да разкрия още едно убийство.

— На съпругата ти ли? — попита Суифт.

— Не, убийството на Мартин Камакеле, оперативният мениджър на хотела в Гранд Кахуна Поипу.

— И го разкри тук, по време на моето шоу, благодарение на посланието от съпругата ти?

— Не бих могъл да го сторя без вас.

— Невероятно — каза Суифт.

Публиката заръкопляска, и Суифт се наслаждава на възхищението им цяла минута, преди да им направи знак да спрат.

— Не заслужавам това — каза Суифт. — Духовете вършат работата. Аз съм просто техният вестител, а Ейдриън Монк — тяхното оръдие на справедливостта. Кажи ни, Ейдриън, какво ти помогнаха духовете да откриеш.

Монк стана и посочи към Стотълмейър:

— Бих искал да ви запозная с капитан Лелънд Стотълмейър от Полицейското управление на Сан Франциско.

Стотълмейър се изправи и Суифт се ръкува с него.

— За мен е удоволствие, капитане — каза Суифт.

— Преди няколко дни изпратих на капитан Стотълмейър нотариално заверено писмо от Хаваите, което той не е отворил — каза Монк. — Капитане, ще бъдете ли така любезен да извадите писмото сега и да ни покажете пощенската марка?

Стотълмейър се изправи, извади писмото и го вдигна. На монитора видях как камерата се насочва към хавайската пощенска марка с клеймо отпреди два дни.

— Ще бъдете ли така добър да отворите писмото и да го прочетете? — помоли Монк.

— На драго сърце — каза Стотълмейър.

Суифт пристъпваше нервно от крак на крак, с насилена усмивка на лицето, докато Стотълмейър разкъса плика и извади писмото.

— Това е написано на ръка писмо от вас, което е подписано, датирано и подпечатано от нотариус — каза Стотълмейър и вдигна писмото. Камерата се отклони от Суифт, за да спре точно върху печата на нотариуса, а след това — отново върху Стотълмейър, когато той започна да чете.

— Миналата вечер в бунгалото ни в Гранд Кахуна Поипу, в присъствието единствено на асистентката си Натали Тийгър и никой друг, споделих една история за съпругата си Труди и любимото й детско одеяло, което нарекох „гуш-гуш“. Казах, че била увивана в него като дете, хапала е ъгълчетата му, когато са й растели зъби, и не е можела да спи без него. Казах, че е носила одеялото със себе си цял живот и че, без ничие друго знание, освен моето, съм го погребал заедно с нея.

Стотълмейър млъкна за миг, погледна нагоре към Суифт и се ухили, преди да прочете останалото.

— Тази история, която Дилън Суифт ви разказа днес, никога не се е случвала. Това е лъжа, която скалъпих снощи.

Из публиката се разнесоха шокирани ахкания. Суифт имаше вид сякаш са му ударили плесница. Беше разтворил широко очи, бузите му почервеняваха. Той поклати отрицателно глава. Спомних си колко се вълнуваше Монк, когато ми разказа тази история. Вярвах я. Дори сега, чувайки съдържанието на онова писмо, още я вярвах.

— Историята е вярна, а това писмо е лъжа — каза Суифт. — Знам какво долавям. Труди е имала детско одеялце „гуш-гуш“ и го държи в този момент. Виждам го много ясно. Какво общо има това с убийството на Мартин Камакеле?

— То показва защо сте го убили — рече Монк. — Освен това обяснява защо сте убили Хелън Грубър и сте обвинили за престъплението съпруга й Ланс.

— Добре, достатъчно — каза Суифт и се обърна така, че да застане с лице към най-близката камера. — Приключваме този запис сега.

— Не ме интересува дали приключвате записа, или не — каза Стотълмейър. — Но няма да вървите никъде.

— Вие сте мошеник и измамник — каза Монк. — Разчитате на „студено четене“, старомоден шарлатански трик, за да накарате хората да мислят, че общувате с духове, когато, всъщност, глупакът ви дава цялата информация. Както направихте с лейтенант Дишър преди няколко минути.

— Лейтенант Дишър? — възкликна Суифт.

Дишър тикна значката си в лицето на Суифт:

— Точно така, приятелче. Аз съм ченге.

Вдигнах очи към мониторите. Камерите още работеха, застопорени на двоен кадър, който показваше Монк и Суифт. Някой в операторската кабина сигурно бе осъзнал, че този филм може в крайна сметка да се окаже изключително ценен.

— Казахте, че усещате цвят и буква, и чакахте някой нетърпеливец от публиката да се издаде — каза Монк. — Нетърпеливецът, лейтенант Дишър, ви предостави значението на цвета и името на човека, разпознавайки духа като своя чичо. Казахте, че той не е дебел, но не е слаб — едно съвсем безлично описание, — и отново зачакахте лейтенант Дишър да ви съобщи останалото.

— Бяхте ми напълно ясен — каза Дишър. — Просто се правех на лековерен, за да поставя капана.

— Приспивали сте бдителността му, внушавайки му измамно чувство за превъзходство, така ли? — попита Стотълмейър.

— Именно — каза Дишър, макар че лицето му беше яркочервено от смущение.

— Но „студеното четене“ не е единствената хитрост, която използвате — обърна се Монк към Суифт. — Записвате предаванията си в хотели, знаейки, че мнозина от гостите на шоуто ви ще отседнат там. Това е важно, защото във всичките им стаи са поставени подслушвателни устройства.

Тази новина се понесе из публиката като вълна. Хората зашумяха по местата си, като си шепнеха едни на други и клатеха глави шокирано и гневно. Камерите заснемаха панорамни кадри, улавяйки всичко на екрана.

— Това не е вярно — каза Суифт.

— Ето какво се е случило. Камакеле е бил мениджър на хотела тук в „Белмонт“, и е поставил подслушвателните устройства по ваша молба. Освен това е наглеждал преустройването на Гранд Кахуна Поипу и се е погрижил в тукашните стаи също да бъдат поставени подслушвателни устройства — каза Монк. — Вашият замисъл е вървял гладко, докато възрастна жена на име Хелън Грубър наела бунгалото до вашето. Тя се оплакала на хотелския персонал, че чува гласове. Те си помислили, че си въобразява, но вие сте знаели истината. Знаели сте, че слуховите й апаратчета долавят трансмисиите от подслушвателните устройства. Като това, което намерих в бунгалото.

Монк бръкна в джоба си и извади малък микрофон с големината на бонбонче „М&М“. Значи това е правил през последния ни ден на Кауаи. Не е подреждал, а е търсел „бръмбарите“.

Подслушвателните устройства обясняваха откъде Суифт знаеше всичко за пътуването ми до Мексико с Мич и подробностите за смъртта на съпруга ми в Косово. Беше ме подслушал, когато разказвах това на Монк в хотелската си стая.

— Не сте можели да рискувате Хелън да разбере какво чува. Вече сте планирали да я убиете, когато ме видяхте в хотела. Точно тогава сте осъзнали, че можете да извлечете полза от убийството й, като ми помогнете да разкрия престъплението. Първо, обаче, е трябвало да го припишете на някой друг. Били сте подслушали всичко, което е било казано в бунгалото на Хелън, затова сте знаели всичко за любовната връзка на Ланс. Той е ставал идеално за целта. Изчакали сте, докато Ланс отиде да се гмурка, след това сте се промъкнали в бунгалото им. Ударили сте Хелън по главата с кокосов орех и сте я натъпкали в хладилника за няколко минути, за да оставите за съдебномедицинските експерти достатъчно улики, които да създадат впечатлението, че е била държана вътре цяла нощ. След това сте я сложили в джакузито и внимателно сте инсценирали обстановка, която сте знаели, че ще разпозная като нагласена.

— Защо е убил Мартин Камакеле? — попитах.

— Защото когато се е разнесла новината за участието на Суифт в разкриването на престъплението, Камакеле е проумял какво всъщност се е случило — каза Монк. — Срещнал се е със Суифт в градината за празненства и го е изнудвал. Суифт е бил разярен, грабнал е лопатата и го е убил, а след това го е заровил при печащото се в подземната пещ прасе. Ето как Суифт е получил мехура от изгаряне, който зараства на ръката му.

— Всичко това е абсурдна спекулация и пълна лъжа — обади се Суифт. — Не можете да докажете нищо от това.

— Не е и нужно. Вие го доказахте вместо мен — каза Монк. — Тъй като не можете да разговаряте с мъртвите, единственият начин, по който сте могли да научите нещата, които разказахте на мен и на лейтенант Кеалоха, е бил, ако самият вие сте извършил убийството. Полицията на Кауаи ще открие подслушвателните устройства и записващата апаратура в бунгалото ви. Ще тестват слуховите апаратчета на Хелън Грубър и ще открият, че те долавят трансмисиите. Това би трябвало да е достатъчно за един екип от съдебни заседатели.

— Те никога няма да го повярват — каза Суифт.

— Шегувате ли се? — рече Стотълмейър. — Има хора, които са повярвали, че можете да говорите с мъртвите, при наличието на далеч по-малко доказателства. Не съм разтревожен. Но вие би трябвало да сте. Погледнете публиката си.

Суифт хвърли поглед към хората на седалките и видя гнева, чувството на предаденост и гнева, изписани по лицата им. И за миг видях на лицето му ужасяващото осъзнаване, че Стотълмейър е абсолютно прав.

Лейтенант Дишър пристъпи напред, изваждайки белезниците.

— Дилън Суифт, арестуван сте за убийствата на Хелън Грубър и Мартин Камакеле.

 

 

Продуцентите на шоуто на Дилън Суифт, осъзнавайки, че сега са безработни, продадоха записа на местните и националните медии броени минути след арестуването му. Малко повече от час по-късно хората от Сан Франциско до Бангладеш и от Уала Уала до островите Галапагос видяха унизителния провал на Суифт.

Стотълмейър не беше особено приятно развълнуван от това, нито пък областният прокурор, защото широкото разпространение на касетата щеше да затрудни намирането на безпристрастен състав от съдебни заседатели, където и да било на планетата.

Ланс Воон беше освободен от затвора, и последното, което чух, беше, че двамата с Роксан Шоу са продали правата върху историята си на „Пенгуин Груп“ (САЩ), а НВО разработва филмова версия. Двойката подаде срещу полицията на Кауаи иск за необоснован арест, клевета, и куп други обиди и унижения. Делото все още се разглежда, и вероятно ще се гледа още дълги години, но като резултат, лейтенант Кеалоха не си получи повишението.

Нищо от това всъщност нямаше значение нито за мен, нито за Монк. Той беше разкрил загадката, беше поправил сгрешеното, и беше постигнал целта, която си беше поставил. Редът беше възстановен, а именно това го интересуваше най-много.

Но аз изпреварвам събитията.

Непосредствено след шоуто нещо все още ме гризеше във връзка със случая.

Измъкнахме се от задния изход на хотела, преди да се появят представителите на пресата, и се върнахме до колата ми, която беше на един паркинг на няколко пресечки от хотела.

— Аз повярвах на историята, която разказахте за одеялцето „гуш-гуш“ — казах, докато бавно вървяхме към паркинга.

— Ако не бях убедил теб, никога нямаше да успея да убедя него. Знаех, че слуша всичко, което казваме.

— Още вярвам на тази история.

— Въпреки че е лъжа?

— Не мисля, че е — казах. — Разказахте я много емоционално, а не ви бива чак толкова като актьор.

Монк мълча дълго.

— Одеялцето „гуш-гуш“ не беше на Труди. Беше на майка ми.

— Погребали сте я с него, нали?

— Да — каза Монк. — Но първо го дадох на химическо чистене.

Разбира се, че го беше направил.