Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (11)

10.
Г-н Монк наема кола

Взех хавлиена кърпа, увих я около кръста си и отидох във фоайето. Умът ми все още бе твърде зает с мисли за Дилън Суифт и неговите послания от отвъдното.

Отивах към асансьорите, когато видях Монк при едно от павилиончетата в просторния безистен. Щандът беше направен така, че да прилича на плажна къщичка, и беше посветен на характерните за острова бижута. Монк методично тършуваше из изложените колиета от зъби на акула, за явно неудоволствие на собственичката — хавайка на средна възраст, — застанала зад щанда.

— Пазарувате ли, господин Монк? — попитах, приближавайки се.

Монк се обърна, видя ме по горнище на бански и веднага вдигна поглед над главата ми.

— Не пазарувам.

— Тогава какво правите?

— Забавлявам се. За това служи ваканцията, нали?

— Спокойно можете да ме погледнете.

— Не мисля. — Той отново премести поглед към колиетата, които преподреждаше върху малка въртяща се поставка за бижута във формата на дръвче. От всяко колие висеше само по един бял зъб от акула.

— На плажа сме. Всички жени тук са по бански костюми, къси тениски без ръкави или потници — казах. — Огледайте се и ще видите.

— Бих предпочел да не го правя.

— Това са просто женски бюстове, господин Монк, не диви животни.

— Но тези жени се държат именно като диви животни.

Въздъхнах, предавайки се.

— Е, щом не пазарувате, какво правите?

— Подреждам зъбите според вида на акулите и мястото им в челюстта.

— И наричате това забавно?

Собственичката изстена нещастно.

Монк закима ентусиазирано, като продължаваше да подрежда колиетата.

— Невероятно забавно е. На Хаваите има около трийсет и три вида акули, а някои имат по цели тринайсет реда зъби. На една средностатистическа акула й падат по хиляда и осемстотин зъба на година, и по петдесет хиляди — за целия й живот. На тези колиета тук има всякакви видове зъби от акула, цели стотици, наслагани без всякакъв ред.

— Значи прилича на огромен, невероятно сложен пъзел.

— Не можеш да правиш това вкъщи. Само на Хаваите — каза Монк. — Извадих късмет, че нямаше опашка, когато дойдох тук.

— Нито пък някой е влязъл оттогава насам — промърмори собственичката.

— Значи наистина можете да различите един зъб от акула от друг? — попитах.

Монк изсумтя подигравателно:

— Разбира се. Че кой не може?

— Откога сте тук?

— Беше толкова вълнуващо, че изгубих представа за времето.

— От три часа — каза собственичката. От мрачното като буреносен облак изражение на нещастното й лице бе очевидно, че е почувствала отминаването на всяка секунда от тези часове.

— Не съм се забавлявал толкова много от онези лета, когато двамата с брат ми смъквахме черупките на голяма торбичка с печени фъстъци, смесвахме всичко и се състезавахме, за да видим кой може да съедини най-много фъстъци със съответните им черупки. После ги изяждахме. Бяха много щури времена.

Като плъзнах поглед покрай Монк, забелязах Ланс Воон да стои на регистратурата с багажа си. Изглежда, че си заминаваше.

— Господин Монк, погледнете.

Той поклати глава:

— Мисля, че се разбрахме по този въпрос.

— Не към мен, към регистратурата.

Монк хвърли поглед към регистратурата, после се обърна назад и се усмихна на собственичката на щанда:

— Беше страхотно. Наистина яко!

— Яко ли? — попитах.

Монк ме погледна, забравяйки за миг, че съм по горнище на бански. Бързо извърна очи.

— Да. Така се казва сега. Наистина би трябвало да се опиташ да бъдеш в крак с популярната култура, или ще те пренебрегват. — Монк се обърна отново към собственичката. — Утре пак ще дойда.

— Утре е затворено — каза тя.

— Кога ще отворите пак?

— Вие кога си заминавате?

— Във вторник — отговори той.

— В сряда — каза тя.

— Защо затваряте за толкова време?

— Спешен семеен проблем — каза тя.

Монк въздъхна печално:

— На острова има ли други места, на които могат да се видят интересни зъби от акула?

— На много места има зъби от акула — каза тя. — На много места извън хотела.

— О, добре, защото аз просто загрявам — каза Монк. Той погледна над главата ми, което беше неговият начин да ме гледа, без да ме поглежда директно. — Може би двамата можем да пообиколим заедно някой път.

— За да подреждаме зъби от акула.

— Това е почивка, нали? — каза Монк. — Забавлявай се.

С тези думи той се отправи към регистратурата, където Тецуо се занимаваше с Ланс.

— Заминавате ли някъде, господин Воон? — попита Монк.

Ланс се обърна стреснато:

— Сменям си стаята. Не можех да остана в онова бунгало след… — Гласът му стана толкова задавен, че не можа да довърши. Той се прокашля и опита отново: — Сигурен съм, че разбирате, господин Монк.

— Когато ви попитахме за съпругата ви, не споменахте нищо за това, че е чувала гласове.

Изражението на Ланс стана сурово.

— Откъде научихте за това?

Тецуо виновно наведе глава, но не съумя да остане незабелязан от Ланс. Ланс го гледа гневно един миг, след това отново премести погледа си към Монк.

— Не виждах смисъл да казвам нещо повече — каза Ланс. — Хелън беше силна жена — искам да бъде запомнена така, а не като човек, постепенно изпадащ в деменция.

— От колко време беше започнала да изпада в деменция?

— Вече от доста време беше започнала да забравя и да се обърква, но започна да чува гласове едва след като дойдохме тук. Да си кажа честно, това ме плашеше. Трябваше да се махна от къщата, да проясня собствения си ум, нали разбирате?

— Затова ли отидохте да се гмуркате без нея?

— Разбира се, това беше една от причините — каза Ланс. — Но освен това трябва и да се поддържам във форма. Не можех да прекарам две седмици тук, седнал край басейна. Аз съм много активен физически; имам нужда да тренирам тялото си. Колкото и да й се искаше, тя не можеше да се съобразява с моето темпо. Малцина могат. Тя приемаше това. То беше единствената отстъпка, която направи пред възрастта си.

— Вместо това вие сте можели да направите известни отстъпки — казах.

— И да оставя тялото си да се съсипе? — Ланс поклати глава. — На нея това не би й харесало повече, отколкото на мен. Тя искаше да бъда във върховна форма.

Бях сигурна, че е искала — също както на един мъж му харесва младата му тайна съпруга да е слаба, руса и с голям бюст. Съмнявам се, че Хелън би се омъжила за човек, по-млад от нея с трийсет години, ако той имаше двойна брадичка и бирено шкембенце. Можеше да си намери такива мъже на нейната възраст.

Тецуо подаде на Ланс електронна карта за отваряне на врати.

— Стаята ви е готова, сър, с любезното съдействие на Гранд Кахуна Поипу.

— Благодаря. — Ланс взе електронната карта и погледна Монк. — Има ли още нещо?

Монк поклати глава. Ланс взе куфарите си и бавно тръгна към асансьорите.

— Мислите, че той го е направил ли? — попитах.

Монк погледна горе-долу в посоката, в която се намирах, но не директно към мен, и сви рамене:

— Кой друг би могъл да е?

— Но той има алиби — възразих.

— Умниците винаги имат.

Ние също вече се отдалечавахме, когато Тецуо повика Монк.

— Сър, имате телефонно съобщение. — Тецуо подаде на Монк парче хартия.

Монк хвърли поглед на листа.

— Лейтенант Кеалоха разполага с информация. Иска да му се обадя или да се отбия в участъка.

Щеше да е по-лесно да се обадим на Кеалоха, но исках да се махна от хотела и да видя още малко от острова.

— Да отидем при него — казах. — И без друго трябва да наемем кола.

— На входа на паркинга до безистена има офис на агенцията за коли под наем „Парадайз“ — любезно ни упъти Тецуо.

Върнах се в стаята си, бързо се преоблякох по къси панталони и риза и пет минути по-късно отново се срещнах с Монк във фоайето. Тръгнахме от единия край на U-образния безистен и се отправихме към изхода, и службата за коли под наем, в другия край.

Завихме зад ъгъла и видяхме Брайън, кандидат-съпругът на Кандис, да стои с багажа си до гишето на агенцията за коли под наем, точно пред изхода за паркинга. Говореше със служителя от агенцията — млад бял мъж с изсветляла от слънцето руса коса, облечен в хавайска риза с емблема във форма на орхидея на агенцията за коли под наем „Парадайз“. Когато Брайън ни видя, лицето му почервеня от ярост.

— Ето ги — каза той и размаха пръст към нас. — Те вероятно знаят кой го е направил.

— Кой е направил какво? — попита Монк, когато се приближихме.

— Обезобразил е колата ми — каза Брайън, като посочи с глава към паркинга. — Сигурен съм, че това е дело на някой от присъствалите на сватбата.

Излязохме навън и погледнахме мустанга комби на Брайън, паркиран на един ред с още няколко еднакви мустанга. Неговият обаче лесно се забелязваше. Той беше онзи с раздробеното предно стъкло и голямото скъсано място точно по средата на гюрука. Монк се приближи и огледа колата.

— Това е била чисто злобарска постъпка — каза Брайън.

— Ами онова, което причинихте на Кандис? — попитах.

— Виждате ли? — обърна се Брайън към служителя от агенцията. — Тя на практика признава, че е замесена в това. Но шегата е за нейна сметка и за сметка на безсърдечните й, отмъстителни приятели. Застраховката ми покрива всички щети.

— Имаше ли по колата някакви други щети, за които бихте искали да съобщите? — попита служителят.

На табелката с името му пишеше, че се казва Том, от Ермоза Бийч, Калифорния.

— Не — каза Брайън, точно когато Монк се върна.

— Има драскотина на задната броня, три вдлъбнатини на вратата откъм шофьора, курешки върху багажника, и петно с формата на амеба от неопределен произход на пътническата седалка — каза Монк. — И освен това е върнал колата с нечетни показания на стрелката за километража.

— Нечетни показания на стрелката за километража ли? — попита Том, явно озадачен.

— Показва двеста и седем километра. Дори от обикновено благоприличие не се е сетил да измине допълнителен километър. — Монк презрително се обърна към Брайън: — Как изобщо можете да се гледате в огледалото?

Том подаде на Брайън някакъв документ върху тефтер с прикрепващи се страници.

— Трябва само да подпишете тук и междуградският автобус ще ви откара до летището. — Той посочи към един микробус от агенцията за коли под наем „Парадайз“, който лениво стоеше на бордюра на няколко метра от нас.

— Не отбелязахте драскотините, вдлъбнатините и петната — обърна се Монк към служителя от агенцията.

— Няма значение — каза Том.

— Това петно е трайно.

— Колите непрекъснато се покриват с петна отвътре — каза Том от Ермоза Бийч. — Дори само червената пръст може да съсипе купето на колата, ако първо целият този дъжд и морски въздух не я съсипят отвън. Не ме карайте дори да започвам да ви изброявам какво разливат хората в колите или какво намираме под седалките. Не искайте да го знаете.

Монк поклати глава:

— Не, не искам.

— А хората ги карат дори без следа от внимание или уважение. Тук колите не изкарват дълго. За щастие в Капаа има страхотен автосервиз. Всички компании го използват.

Брайън подписа документа и върна папката на служителя.

— Надявам се, че престоят тук ви е харесал — каза Том.

Брайън изгледа гневно Монк и мен, вдигна куфарите си и с отсечени крачки тръгна към автобуса. Служителят от агенцията се обърна към нас.

— Е, какво мога да направя за вас тази вечер?

— Бихме искали да наемем кола — казах.

— Изберете си.

— Искаме такава, която да е току-що доставена — каза Монк. — Кола, която е карана само от един-двама души, и то изключително чисти и държащи на личната хигиена хора.

Том погледна съсипания мустанг:

— Това беше най-новата кола, която имахме. Останалите са тук от един-два месеца. Може да пробвате при „Глобал Рентал“ в Лихуе.

Погледнах към междуградския автобус, който още не беше тръгнал. На летището имаше много места, откъдето можеше да се наеме кола.

— Възразявате ли, ако се метнем на автобуса до летището? — попитах.

— Разбира се, заповядайте — каза Том.

Тръгнах към автобуса.

— Наистина ли искаш да се возиш в един и същ автобус с това жалко човекоподобно създание? — попита Монк, като вървеше редом с мен.

— Не аз съм тази, която ще се чувства неудобно, а той — казах.

— Защото втренченият ти в него поглед безмълвно ще му напомня как е оскърбил приятелката ти?

— Кой е казал нещо за безмълвие? — попитах. — Ще му напомням възможно най-гръмогласно, и най-цветисто, по време на цялото пътуване. Ако ушите ви са прекалено чувствителни, може да се наложи да си ги покриете.

 

 

Брайън беше готов да се изстреля светкавично от автобуса в мига щом стигнахме до летището. Заради багажа си обаче беше принуден да се забави, затова успях да вметна още няколко подбрани думи, преди да се измъкне. Монк беше толкова смутен от езика, с който си послужих, че май също се изкушаваше да побегне.

Най-големите агенции за коли под наем, заедно с още няколко по-малки офиса, бяха събрани под един покрив в тесен пасаж, прилепен до паркинга на летището. Автобусът ни стовари пред агенцията за коли под наем „Парадайз“, но там не разполагаха с никакви „току-що доставени“ коли, затова отидохме отсреща в „Глобал“.

Служителите в „Глобал“ бяха млади, от хавайски произход и очевидно строго инструктирани да се усмихват непрекъснато. Вероятно прекарваха свободните си от работа часове с болящи ги лицеви мускули и мрачни физиономии, за да избегнат болката. Също както върху униформите на събратята им в „Парадайз“ десенът на ризите им представляваше логото на агенцията, представляващо земното кълбо във формата на автомобилен волан.

— Не можем да наемем кола тук — каза Монк.

— Защо не?

— Погледни това място — каза Монк. — Тук цари пълен безпорядък.

Погледнах към паркинга. Видях сто различни модела фордове, паркирани в спретнати редици на номерирани места. Монк би трябвало да е обзет от истински радостен трепет.

— Не виждам проблема.

— Сигурно си изтощена от часовата разлика. Колите са паркирани абсолютно безразборно.

— Абсолютно безразборно ли? — попитах. — Паркирани са на номерирани места.

— Би трябвало да са подредени по марка, модел, цвят, и година на производство — каза той, сякаш това беше просто въпрос на здрав разум. — Това е анархия. Ако това показва колко са организирани, представи си как поддържат колите.

Посочих отсреща:

— Погледнете другите компании за коли под наем, господин Монк. Техните коли също до една са паркирани безразборно.

— Сега поне знам откъде е дошъл терминът „безразборно“ — каза Монк. — Това е хавайската дума за „хаос“.

Служителка на име Кимико се приближи да ни помогне. Поисках комби. На Монк му беше все едно каква кола ще вземем, стига колата да е току-що слязла от конвейера за монтаж. Кимико ни заведи при един мустанг, чийто километраж показваше само петдесет и пет километра — каза, че никога не е бил наеман.

Докато Монк оглеждаше колата за евентуални несъвършенства, а аз попълвах формуляра за наемане, една двойка на двайсетина години, и двамата загорели от слънцето, пристигна с един мустанг, леко ожулен откъм страната на предната пътническа седалка, при което фарът се беше раздробил, а гюрукът се беше огънал.

Двамата казаха на Кимико, че колата била ударена странично от шофьор, който изобщо не спрял след сблъсъка, и й дадоха копие от полицейския доклад. Първо Брайън, а сега и те. Потвърдих в квадратчетата отстрани на формуляра всички варианти за застраховка, които предлагаха. И без друго всичко отиваше на кредитната карта на Монк.

— Каква приятна двойка — каза Монк, като надникна в смачканата им кола.

— Какво ви кара да кажете това? — попитах. — Та вие не знаете нищо за тях.

— Върнаха колата с четни показания на километража. Сто шейсет и четири километра.

— Това е съвпадение — казах. — Не са го направили нарочно.

— Разсъждаваш твърде цинично — каза Монк. — Имай малко вяра в себеподобните си.