Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (26)

25.
Г-н Монк намира петно

Макар че разполагахме със собствен уединен басейн, не исках да се мотая около бунгалото през остатъка от следобеда. Исках да почувствам енергията, която идва от това, да бъдеш сред тълпата, и да се насладя на забавлението да наблюдавам хората.

Затова си сложих нов слой лосион против слънце, грабнах едно от книжлетата с меки корици, които си носех, и излязох да се излегна край големия басейн. На излизане от вратата видях как Монк внимателно сваля картината от една от стените.

— Камериерките току-що бяха тук, господин Монк.

— Те чистеха — каза той. — А аз подреждам.

Знаех от личен опит, че има предвид буквалния смисъл на думата.

— Утре си тръгваме. Наистина ли възнамерявате да прекарате последния си ден на Хаваите в това бунгало, уверявайки се, че всички картини са равни, центрирани и изправени?

— Позволено ми е да се забавлявам, нали?

— Какво лошо има да посъберете малко слънце?

— Погледни си гърба.

— Господин Монк, това са Хаваите, едно от най-красивите места на земята. Повечето хора го смятат за рай.

— Те не знаят за влечугите, пълзящи навсякъде из ресторантите, за тениските, оплескани с кал, нито за това, че хората изкопават мъртви прасета от земята и ги разкъсват с голи ръце.

Телефонът иззвъня. Тъй като стоях точно до него, вдигнах слушалката. Обаждаше се Кеалоха. Бяха открили колата, която бяхме наели и ни я бяха откраднали, на паркинга на търговския център „Кукио Гроув“ в Лихуе. Съобщих новината на Монк.

— Искам да я видя — каза той.

Кеалоха го беше чул.

— Предположих, че ще иска, затова пред бунгалото ви има патрулна кола, която ви чака, за да ви докара дотук.

 

 

Кукио Гроув беше началото на края за Кауаи — смъртоносен рак, който вече беше на метастази. Построеният на открито търговски център, в единия край на който имаше фирмен магазин на „Мейси“, а в другия — супермаркет от веригата „С-Март“, можеше да се намира, на което и да е друго място в Америка. Във вида на търговския център нямаше нищо, което да си пасва с местната околна среда или култура. През годините около него във все по-разширяващ се радиус бяха построени и други безлични, еднотипни магазини и павилиончета — книжарница „Бордърс“, „Бъргър Кинг“ „Хоум Депо“ и „Уол-Март“. Радвах се, че съм имала възможност да видя острова, преди да се превърне в предградие на Лос Анджелис.

Мустангът беше паркиран в един далечен ъгъл на паркинга, по-близо до улицата, отколкото до търговския център. Единственото друго ченге наоколо, освен Кеалоха, беше полицаят, който ни взе от хотела. Това не беше важно местопрестъпление.

— От охраната на търговския център забелязали колата, защото била паркирана тук цяла нощ — каза ни Кеалоха. — Когато ни се обадиха да я видим и да я приберем, проверихме в компютъра регистрационния номер и се оказа, че е открадната.

Монк обикаляше мустанга, оглеждайки го от всеки възможен ъгъл, сякаш беше метеор, а не автомобил. На мен колата ми приличаше на всеки друг мустанг на острова. Не бих могла да кажа дали това беше наетата от нас кола, или не.

— Това определено е нашата кола — заяви Монк.

— Както казах, сравнихме регистрационните номера.

— Някой е могъл да свали табелките с номерата и да ги сложи на друга кола. Но не е станало така. Спомням си идентификационния номер на колата.

— Наистина ли! — възкликна Кеалоха. — За какво ви е било да запомняте това?

— Това е първото, което се прави, когато наемаш кола — каза Монк. — Не е по-различно от това, да научиш номера на стаята си в хотела. Всеки го знае.

— Предполагам, че не пътувам достатъчно.

— Ако искате да постигате повече успехи в разследванията, трябва да станете по-светски човек — каза Монк.

— Като вас — подхвърлих.

— Да не му поставяме напълно непостижима за него цел — каза Монк. — Хората се стремят само към онова, което смятат, че е възможно да постигнат.

— Това е добре да се знае — казах.

— Предполагам, че мога да се откажа от мечтите си да стана жокей — каза Кеалоха и посочи към колата: — Мустангът очевидно не е бил разглобен, затова предполагам, че някакви хлапета са искали да се повозят хубавичко за един ден, за сметка на някой бял турист.

Монк притисна лице към прозореца откъм страната на шофьора толкова плътно, колкото беше възможно, без да установи физически контакт със стъклото.

— По седалките има петна — каза той. — По-рано нямаше.

— Ако хванем хлапетата — каза Кеалоха, — ще ги обвиним в сериозна кражба на кола и ще ги накараме да измият колата.

— Виждал съм тези петна преди — каза Монк. — Бяха в колата, наета от Брайън.

— Не съм изненадана — казах. — Сигурна съм, че много коли тук са изцапани с едни и същи петна.

— Не, не разбираш — каза Монк. — Това са петната на Брайън.

— Кой е този мърльо Брайън? — попита Кеалоха. — И за какво му е да ви краде колата?

Обясних на Кеалоха, че сме дошли в Кауаи за сватбата на приятелката ми Кандис, която се бе провалила, че Брайън е смотаният й бивш годеник и че е напуснал острова още преди дни.

— Объркан съм — призна Кеалоха.

— И аз — казах. — Как е възможно тези петна да са петната от колата на Брайън?

И двамата погледнахме Монк.

Той отвърна на погледа ни.

— Да наемем друга кола.

 

 

Монк не си направи труда да обяснява какво е намислил. Настоя да го заведем до най-близката агенция за коли под наем, за предпочитане някоя, от която не бяхме наемали кола преди.

Възразих, че ни остава само още една вечер на острова и че е истинско безумие да наемаме друга кола сега. Но на Монк не му пукаше.

Кеалоха ни закара до „Ауто Планет“, единствената останала голяма компания за даване на коли под наем, в която не ни познаваха. Той изчака, докато Монк подложи служителя на изпитанието да му намери възможно най-ново комби.

В крайна сметка се сдобихме с поредния мустанг, съвсем същият като онези, които наемахме преди.

— Сега накъде, господин Монк? — попитах, след като всички документи бяха подписани и всички варианти за застраховка бяха приети.

— Полицейския участък — каза Монк.

— Не беше необходимо да наемате кола, за да стигнете дотам — каза Кеалоха. — И аз можех да ви закарам. Какво ще търсите в участъка?

— Нож — каза Монк. — Най-острият, с който разполагате.

Върнахме се с Кеалоха в полицейския участък и оставихме колата на паркинга. Кеалоха влезе вътре и когато се върна, държеше един от онези грозни ножове, каквито разнасяше Рамбо. Беше толкова остър, та се страхувах, че мога да се порежа само като го гледам.

— Конфискувахме го от един пиян морски пехотинец в Капаа — каза Кеалоха, показвайки ни ножа, когато излязохме от колата. — Така и не се върна да си го прибере.

— С това нещо може и дърво да се отсече — казах.

— Каза, че с него си режел ябълки.

Монк ми направи знак да му дам мокра кърпичка и аз му подадох една.

— Ако си спомняте, някой разби предното стъкло и разпра гюрука на колата на Брайън. — Монк взе ножа от Кеалоха и щателно почисти дръжката с кърпичката, докато говореше. — Когато се върна от автосервиза, не само че предното стъкло и гюрукът бяха поправени, но и седалките бяха сменени.

— Да — казах. — Е, и?

— Но постелките още бяха мръсни. Тогава си помислих, че е странно. Сега не мисля така.

Той ми подаде мръсната кърпичка, отвори вратата откъм шофьорското място и разряза седалката с ножа си.

— Господин Монк! — Изтичах до него. — Какво ви става? Не можете да направите това!

Той вдигна поглед към мен:

— Нали взе застраховката?

— Тя не покрива подобни щети!

Монк сви рамене и продължи да пробива с ножа възглавничките на седалките, все едно по въпроса не беше казано нищо.

— Така ли отстранявате упоритите петна? — попитах, без да си правя труда да крия раздразнението си.

Кеалоха дойде при нас.

— Аз също бих искал да знам, тъй като, технически погледнато, в момента ставам свидетел на престъпление.

— Наетата от Брайън кола беше чисто нова, току-що докарана — каза Монк, докато режеше. — Първия път, когато отидохме в агенцията за коли под наем, там имаше една двойка, връщаща чисто нов мустанг, който беше пострадал в катастрофа. На другия ден нашата кола беше открадната.

— Да, знам всичко това — казах. — Онова, което не проумявам, е защо разпаряте тези седалки.

Той престана да пори и погледна резултата от стореното. Беше раздробил тапицерията, оголвайки пълнежа и пружините. Подът беше посипан с наситнени парченца дунапренова подплата.

— След като нашата кола беше открадната, наехме друг нов мустанг. Няколко часа по-късно някой се блъсна странично в нас. — Монк заобиколи и отиде от другата страна на колата.

— Вие сте прокълнат — каза Кеалоха. — И ако мога да се изразя така, малко луд.

— Възможно е. — Монк отвори вратата откъм мястото на пътника, наведе се навътре и отново започна да разпаря седалките. Държеше се, сякаш това беше най-нормалното поведение на света. — Не това обаче е причината, поради която първата ни кола беше открадната, или поради която във втората се блъсна камион. Всъщност, между всички тези автомобилни катастрофи, кражби и актове на вандализъм има едно общо нещо — всяка от наетите коли е била току-що докарана на острова.

Монк се облегна назад и се усмихна. Разпознах това като усмивката, която се появява на лицето му, когато всичко си пасва и редът е възстановен, както когато подрежда стоките на щанда за млечни продукти в бакалницата по срок на годност. — Или когато разкрива убийство.

Двамата с Кеалоха заобиколихме колата и надникнахме вътре. Задната възглавничка на пътническата седалка беше разкъсана. Монк беше изрязал винила и дунапреновия пълнеж, при което се беше разкрило, че седалката е натъпкана до пръсване с пакетчета бял прах.

Нещо ми подсказа, че това не е захар.

— Предполагах, че става дума за наркотици — каза Монк. — Мисля, ще откриете, че броят на кражбите на коли и свързаните с коли произшествия се увеличава значително, след като на острова пристигнат нова партида коли и бъдат разпределени сред агенциите за коли под наем.

— Как разбрахте, че колите се използват за контрабанда на кокаин? — попита Кеалоха.

— Не разбрах, докато не видях лекьосаните седалки на Брайън в откраднатата ни кола. Тогава си спомних нещо, което казахте — че буквално всичко на острова, от колите до фъстъците, трябва да се докарва с кораби. Предположих, че този житейски факт сигурно важи и за незаконно внасяните стоки.

— Значи вмъкват контрабандно кокаин на острова, като го крият в седалките на нови коли за агенциите за наемане — каза Кеалоха. — Имат вътрешни хора в агенциите за коли под наем, които им съобщават кога потеглят колите от паркинга и с кого. След това изпотрошават, блъскат или открадват колите, за да могат да извадят скритите наркотици.

— Седалките в колата, която ни откраднаха, бяха от колата на Брайън. Тъй като всички седалки изглеждат еднакво, те просто са ги подменили и са сложили онези с наркотиците — каза Монк. — Седалките от колата на Брайън, от които наркотиците вече са били извадени, са сложили в следващата натоварена с наркотици кола, която е пристигнала.

— Защо просто не са прониквали с взлом в колите, докато те са били на паркинга? — попитах. — Защо са чакали, докато ги наемат?

— За да не бъдат заловени на местопрестъплението и за да привличат по-малко внимание — обясни Монк.

— Паркингите са под постоянно наблюдение и в близост до тях има хора двайсет и четири часа в денонощието. И не само това, но и ако винаги удрят най-новите коли, с които разполага агенцията, това ще бъде забелязано веднага. Когато обаче катастрофите и кражбите на пуснати в движение коли под наем из целия остров са привидно случайни, нещо, което тук се случва всеки ден, няма вероятност нито от агенциите за коли под наем, нито от полицията да направят връзката.

— Той е прав — каза Кеалоха. — А в Капаа има автосервиз, където ремонтират повечето коли под наем.

Спомних си, че служителят от агенцията в Гранд Кахуна Поипу ни каза това. Сега всичко се връзваше.

Монк подаде ножа на Кеалоха:

— Нещо ми подсказва, че поправянето на коли не е основният им бизнес.

— Чудя се от колко ли години това е ставало буквално под носа ни? — Кеалоха удивено поклати глава. — Довечера ще нахълтам в автосервиза. Искате ли да дойдете с мен?

Монк хвърли поглед към мен.

— Не мисля. Това е последната ни вечер на Хаваите, и разкриването на наркопласьорска мрежа не ми се струва правилният начин да я прекарам.

Усмихнах му се:

— Благодаря.

Той сви рамене.

— Ще ми липсвате, господин Монк. Вие сте адски добър детектив — каза Кеалоха. — Как така вече не сте в Полицейското управление на Сан Франциско?

— Творчески разногласия — казах.

— Би трябвало да се преместите тук — каза Кеалоха. — Ще ви наемем на секундата.

— Наистина ли? — попитах.

— Ако той се присъедини към нас, можем да освободим половината си полицаи — каза Кеалоха. — Ще спестим цяло състояние от щата, да не говорим, че ще свалим нивото на престъпността наполовина.

Монк потръпна с цялото си тяло, както му беше обичаят.

— Колкото и съблазнително да е предложението, аз съм пас.

— Извинете ни за момент. — Дръпнах Монк настрани, така че Кеалоха да не ни чува. — Наистина би трябвало да обмислите сериозно този въпрос, господин Монк. Той ви предлага сбъдването на мечтата ви. Не искате ли отново да носите полицейска значка?

— Нямам желание да бъда шерифът на ада — каза Монк.

— А ако се преместя тук заедно с вас?

— Би направила това заради мен?

— Бих го направила заради себе си и Джули. Ако някой ми плащаше, за да живея тук, на секундата бих се възползвала от възможността. Ще бъде истинско приключение в рая.

— Би живяла някъде, където дъщеря ти ще трябва да носи оплескани с кал тениски и да се храни направо от земята? — възкликна Монк. — Кого баламосваш? Никога не бих очаквал от теб и Джули да се подлагате на подобни лишения само за да мога аз отново да бъда ченге.

— Нямаше да бъде лишение. Щеше да…

Той ме прекъсна:

— Това е много мило от твоя страна, Натали, и съм трогнат. Но хайде, само погледни това място.

Преди да успея да възразя, той се обърна отново към лейтенант Кеалоха:

— Предложението беше много мило, лейтенант. Но животът ми е в Сан Франциско.

— Е, надявам се, че скоро ще се върнете, за да ни посетите — каза Кеалоха.

— Определено ще дойда — каза Монк, а след това добави с шепот, който само аз чух, — когато кучетата започнат да използват обществени тоалетни.