Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (16)

15.
Г-н Монк и медиумът се срещат отново

Не разбирам хората, които изпитват неохота да спят в стая, където е умрял някой, или да купят къща, в която е станало убийство. Домовете си имат история — сред техните стени се създава, изживява и губи живот. Такъв е, ами… животът.

Това, което ме поразява, е фактът, че същите хора, които не искат дори да стъпят в къща, в която някой е умрял, изобщо не се двоумят да живеят на скалист бряг или в свлачищна зона. Или в гора, застрашена от горски пожари. Или в апартамент във високоетажна сграда, построена на нестабилен терен. Или в комплекс от построени като част от проект жилища, разположен върху често наводняван район. Или в квартал, намиращ се в съседство със сметище за заравяне на токсични отпадъци.

Те са готови да пренебрегнат тези рискове заради гледката, заради уединението, заради лъскавия район, заради по-краткото пътуване с метрото, или защото сделката си я бива.

Не и аз. Без никакви угризения се наслаждавах на Декадентските луксове на струващото пет хиляди долара на нощ, уединено, разполагащо с изглед към океана бунгало, където Хелън Грубър бе срещнала участта си.

За да бъдем честни към Монк, той също нямаше угризения.

Разбира се, ако държите да научите техническите подробности по въпроса, тялото й бе намерено в джакузито. Не бих се притеснила да се потопя и в него, но предпочетох да седя на място, от което можех да държа под око палмата. Да, знам, че Хелън Грубър всъщност не е била ударена от падащ кокосов орех — била е тресната с него по главата от убиеца си (за когото все още бях готова да се обзаложа, че е съпругът й, въпреки непоклатимото му алиби). Дори при това положение, нямаше да ми навреди, ако стоях на безопасно място.

Монк си избра една от стаите за гости, затова аз взех голямата спалня, която си имаше собствена, облицована с мрамор баня и още едно джакузи. Преоблякох се по бански и точно отивах да се топна набързо в собствения ни плитък басейн и да пратя всички детективски изпълнения по дяволите, когато на вратата се почука.

Надявах се, че е от обслужването по стаите — може би ни беше излязъл късметът за бутилката шампанско, с която ни приветстваха с „Добре дошли“ в Кауаи, независимо от факта, че не плащахме реалната цена за бунгалото.

Когато отворих вратата, открих, че на прага стои Дилън Суифт. Този път не се усмихваше.

— Здравей, Натали. Господин Монк тук ли е?

Дотук с твърдението, че това са уединени бунгала, помислих си.

— Откъде разбрахте, че сме тук?

— Аз съм в съседното бунгало и ви видях да се нанасяте. Наистина трябва да говоря с господин Монк. Духовете няма изобщо да ме оставят на спокойствие, докато не предам техните послания.

— Аз ги предадох.

— Има още. Денонощно, непрекъснато, получавам образи и усещания от Хелън. Тя много упорито държи да предаде посланията си до този свят.

— Губите си времето. Той така или иначе няма да ви повярва, а аз определено не ви вярвам. Знам как сте измъкнали от мен цялата тази информация относно Мич, и сега ви казвам, че това няма да се случи отново. Няма да се хвана на въдицата.

Точно тогава Монк, отново в обичайните си одежди, изникна от стаята си.

— Това ли е онзи тип, който говори с мъртвите?

— Той е — казах.

Суифт прие това като своето официално представяне, и влезе в стаята така, сякаш излизаше на сцена пред публика. Подаде ръка на Монк.

— Дилън Суифт. Удоволствие е да се запозная с вас.

Монк не се ръкува с него.

— Не обичам много да се ръкувам, особено с лъжци и мошеници.

— Аз кое от двете съм?

— И двете — каза Монк.

— Не съм изненадан, че се съмнявате в дарбата ми, господин Монк. Всъщност, приемам на драго сърце скептицизма ви.

— Така ли?

— Вие сте детектив: работите с факти. Имате аналитичен ум. За мен няма значение дали вярвате това, което ви казвам, или не. Вие вземате предвид единствено информацията, която смятате за полезна, а именно това е всичко, което ще поискам от вас.

— Това, което казвате, е вярно — отбеляза Монк. — Често стигам до истината, като първо пресявам лъжите.

Монк хвърли поглед към мен, забеляза, че съм по бански, и рязко извърна очи. Върнах се в спалнята да си взема халата за баня, но все още чувах разговора им.

— Нещо от това, което казах вчера на Натали, оказа ли се от полза? — попита Суифт.

— Не — каза Монк.

— Може би този път ще се справя по-добре.

Суифт мина покрай Монк и излезе в задния двор.

Вниманието му, изглежда, беше привлечено от джакузито. Сложих си халата за баня и излязох след тях навън.

— В своя опит съм открил, че ми е по-лесно да установя връзка, когато хората ми носят лични вещи, принадлежали на мъртвия.

— Сигурен съм, че е така — каза Монк. — Много по-лесно е да правиш обосновани догадки по този начин. Това намалява степента на усилията, които трябва да вложите, за да извлечете сведенията и да направите така, че да изглеждат като свръхестествени разкрития.

— Рядко ми се отдава възможност да стоя точно на мястото, от което мъртвият е преминал в отвъдното — каза Суифт, без да обръща внимание на коментарите на Монк. — Това е като да стоиш на входа на отсрещната страна.

Той затвори очи, протегна ръце и започна да се тресе. След минута отвори очи, вдигна глава, обърна се и се върна в къщата.

— Сигурен ли сте, че е умряла в джакузито? — обърна се Суифт към Монк.

— Не съм казал къде е умряла.

— Усещам, че е било вътре в къщата.

— Защо просто не попитате Хелън къде се е случило?

— Не става така.

— Разбира се, че не — каза Монк. — Подобна яснота и конкретност не биха ви оставили много място за увъртане.

— Прилагате телесните закони към духовния свят. Това е все едно да поискате от една риба да вдишва въздух вместо вода. Нашите очаквания и нашите физически закони просто не са приложими там. Всичко, свързано с техния свят, е различно от нашия, включително начинът, по който общуват. Те не се нуждаят от думи, за да предават идеите.

— Колко удобно за вас — подметнах.

— Всъщност, Натали, това е много неудобно и влудяващо както за духовете, така и за мен. Това не е като да четеш писмо или да се опитваш да превеждаш от китайски на английски. Много по-сложно е. Представи си, че стоиш на магистрала и се опитваш да чуеш какво казват хората в преминаващите коли. Такова нещо е. Затова те се опитват да използват образи, усещания и емоции, за да предават онова, което искат да изразят, но дори така тази задача е трудно изпълнима.

— Всичко това ми звучи като куп оправдания, измислени, за да ви позволят да се изразявате смътно и неточно — каза Монк. — И да избегнете обвинение в измама.

Суифт отиде в края на кухнята и размаха ръце пред тялото си, сякаш разсейваше паяжини или дим.

— Умряла е тук. Усещам мразовит полъх и тясно пространство.

— Тялото й е в хладилна камера в моргата — казах. — По-студено и по-тясно място от това няма.

— Виждам цвете, роза, от бодлите капе кръв, но не знам какво означават тези образи.

— Ако чакате аз или Натали да предположим нещо, помислете си пак — каза Монк. — Ние не сме неграмотни селяндури. Знаем как се правят тези работи.

— Подозирате в убийството съпруга й, нали? — попита Суифт.

— При убийство на един от съпрузите, винаги другият е заподозрян номер едно — каза Монк. — Това едва ли е някакво невероятно разкритие.

— Хелън също го подозира. Усещам недоверието й, чувствам гнева й. Имало е караници, и то жестоки, заради това, че не й е бил верен. Но тя е намерила покой тук през последните няколко дни. Обожавала е Хаваите. Обожавала е хората, а също и храната. Хелън е била човек на изтънчените усещания, особено когато е ставало въпрос за храната. Всеки ден носеше вкъщи пресен ананас и пай.

— Това сте можели да го видите и от входната си врата — каза Монк. — Не ви трябва поглед в отвъдното.

Суифт въздъхна уморено:

— Господин Монк, приемам, че не ми вярвате, но не е нужно да апострофирате всяка моя дума. Ако искате, приемайте това, което ви казвам, ако не искате — недейте. Изборът е ваш.

— Избирам да не вярвам. Мисля, че сте измамник, който се възползва от уязвимостта на другите за лична облага. Това е престъпление.

— От чия уязвимост се възползвам сега?

— От нейната — каза Монк и ме погледна. Бях изненадана.

Суифт се обърна към мен:

— Уязвима ли си, Натали?

Канех се да отговоря отрицателно, но после осъзнах, че не е вярно.

— Да, когато стане въпрос за съпруга ми.

— Не бива да е така — каза Суифт.

Изпитах желание да го зашлевя.

— Нямате право да ми казвате как би трябвало да се чувствам. Не знаете нищо нито за мен, нито за него.

— Знам, че Мич е побягнал, но не защото се е страхувал. Направил го е, за да отвлече вниманието на сръбския патрул от пострадалите членове на екипажа си. Превърнал е себе си в мишена, за да спаси тях. Усещам неговото чувство за дълг, отговорността, която е изпитвал спрямо хората си.

Започнах да треперя, кожата ми настръхна. Думите на Суифт звучаха правдиво. Мич винаги поставяше дълга си преди мен, преди Джули, или преди себе си. Първата му инстинктивна реакция не би била да спасява себе си: тя щеше да го подтикне да спаси хората си.

Но откъде можеше Суифт да е научил това? Как би могъл да знае каквото и да било от всичко това? Нищо, което бях казала на Суифт, не можеше да му е предоставило цялата тази информация. Все едно самият той беше присъствал там, на терена в Косово. Или може би…

Не, не можех да го повярвам. Разумът ми казваше, че не може да е вярно. Емоционално и физически обаче се чувствах сякаш Мич беше с нас и протягаше ръка да ме докосне. Усещах присъствието му.

Изражението ми сигурно е издало всичко, което чувствах, защото Монк ме погледна, а след това лицето му почервеня от гняв. Никога преди не го бях виждала толкова ядосан. Той обаче не изрази гнева си с крясъци. Вместо това се обърна към Суифт и проговори с много нисък, овладян глас:

— Махайте се. Веднага.

— Не, чакайте — казах и погледнах Суифт в очите. — Защо хората от неговия екипаж казаха, че бил страхливец? Дал е живота си за тях. Защо от екипажа не са казали на флота, че Мич е герой?

— Те не са разбрали. Просто са го видели да бяга. Така ми го показва той. Не е спрял, за да обясни предварително действията си, а просто е действал. Не усещам да обвинява тях за това, че погрешно са изтълкували действията му. Вие също не бива да го правите. Той иска да оставите нещата така.

Седнах на крайчеца на дивана. Сърцето ми биеше бясно. Очите ми се напълниха със сълзи.

Монк твърдо хвана Суифт за рамото, отведе го до вратата и я отвори:

— Не се връщайте.

— Не съм я наранил, господин Монк. Дадох й покой. Мога да дам същото и на вас.

Монк го изблъска от вратата и я затръшна. Влезе в кухнята, загледан в ръцете си.

— Мокра кърпичка — нареди той.

Подсмръкнах, станах и отидох в стаята си да си взема чантата. Извадих две мокри кърпички и ги подадох на Монк, които започна да търка ръцете си, сякаш бяха оплескани с мръсотия. Имаше вид, сякаш се опитва да отмие нещо повече от обикновени микроби. Опитваше се да отмие цялото преживяване.

— Ами ако грешите? — попитах. — Ами ако той наистина може да говори с мъртвите?

— Не може — каза Монк. — Той ти каза онова, което искаше да чуеш. Това прави той.

— Но случилото се с Мич в Косово беше тайна, която така и не беше оповестено публично. Досието по случая е запечатано и засекретено. Суифт не би могъл да открие подробностите толкова бързо. Просто не е възможно.

— А говоренето с мъртвите е, така ли?

— Добре. Не е възможно. Тогава, кажете ми, господин Монк, откъде би могъл Суифт да знае какво се е случило с Мич?

— Още не знам — каза Монк. — Но ще узная.