Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (9)

8.
Г-н Монк и тоблероните

Ланс Воон седеше на крайчеца на един шезлонг, с подпрени на коленете лакти и заровено в шепи лице, и раменете му се повдигаха, докато плачеше тихо. Късите му моряшки панталони бяха мокри, а червената му сърфистка тениска прилепваше към стегнатото му тяло като втора кожа. Имаше къдрава кафява коса, създадена, за да я решат, подръпват и навиват женски пръсти. Мигновено можех да видя защо Хелън Грубър се е омъжила за този човек. Изкуших се да му се предложа. Внезапно изпитах отчаяна нужда от ментово бонбонче за освежаване на дъха.

— Господин Воон? — попита Кеалоха. — Аз съм лейтенант Бен Кеалоха от полицията на Кауаи.

Ланс вдигна очи и аз видях сълзите, които се стичаха по покритите му с набола брада бузи, и болката в сините му очи. Той избърса сълзите си с длани. Жестът ме впечатли като изключително мъжествен. Аз бих си избърсала сълзите с върховете на пръстите. Бих избърсала неговите, ако не беше удивителната ми способност да запазвам самоконтрол.

Кеалоха посочи към нас.

— Това е Ейдриън Монк, частен детектив, който работи като консултант към полицейското управление, и асистентката му Натали Тийгър. Дълбоко съжаляваме за загубата ви.

— Това е някаква жестока шега, нали? — рече Ланс.

— Какво искате да кажете? — попита Кеалоха.

— Колко пъти Джилигън^[1] го е тресвал по главата някой кокосов орех? Всяка проклета седмица, и винаги е било забавно — каза Ланс. — Хелън беше силна, горда, красива жена. Заслужаваше нещо по-добро.

— По-добър начин да умре? — попита Кеалоха.

— Да — каза Ланс. — Някаква достойна смърт. Нещо, което би й дало възможност да реагира. Все едно е убита от парче пай, което някой е хвърлил в лицето й.

— Бодлива тел ли сте си татуирали на китката? — попита Монк.

Ланс прокара пръст по татуировката на лявата си ръка.

— Направих си я, като бях на осемнайсет, за да съм в крак с онази гаражна банда, в която участвах. Хелън я намираше за секси. Наложи се да я разубеждавам от идеята да отпразнува годежа ни, като си направи същата татуировка. Представяте ли си прехвърлила шейсетте жена с подобна татуировка? Такава жена беше. Не й пукаше изобщо какво ще си помисли някой, за каквото и да било. Просто сграбчваше онова, което искаше в живота. Вършеше нещата посвоему, без извинения или съжаление, и аз я обичах заради това.

— Когато живееш така — отбеляза Кеалоха, — си създаваш много врагове.

— Мислите, че е погубена от лоша карма?

Кеалоха поклати глава:

— Мисля, че е погубена от лош човек.

Беше нужен един миг, преди Ланс да проумее какво значи това. Ръцете му се свиха в юмруци и той погледна Кеалоха в очите:

— Искате да кажете, че е била убита?! Защо някой ще иска да убива жена ми?

— Точно ей това ще открием — каза Кеалоха. — Трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Защо нямате татуировка на дясната китка? — попита Монк.

Кеалоха погледна объркано Монк. Сигурна съм, че се опитваше да проумее какво общо има този въпрос с разследването. Горкичкият.

— Предполагам, че така и не съм се наканил за това — каза Ланс.

— Не мислите ли, че е време да го направите?

— Къде бяхте тази сутрин, господин Воон? — попита Кеалоха.

Ланс погледна гневно полицая.

— Знам какво става тук. Поглеждате ме, виждате мъж, много по-млад от Хелън, и веднага си правите извода, че съм се оженил за нея заради парите й. Това е, нали?

— Случвало се е преди — каза Кеалоха, без сянка от извинение в гласа.

— Сигурен съм, че из цял Кауаи е пълно със студиа за татуировки — каза Монк. — Можете да отидете да ви я направят днес.

Кеалоха изгледа сурово Монк. Монк не му обърна внимание — самият той беше твърде зает да гледа към Ланс.

— Преди две години бях личен треньор в Кливлънд. Жените страшно ми налитаха — каза Ланс. — Можех да избирам сред безброй двайсет и две годишни, разкрасени с помощта на пластичната хирургия блондинки, но знаете ли защо се влюбих в Хелън?

— Защото беше богата? — предположих.

— Душевно богата, госпожо Тийгър. Богата по отношение на интелигентността си. Богата с неудържимата си любов към живота. Тя беше неподправена. Истинска жена във всяко отношение. Тя не обръщаше внимание на възрастта си, и аз правех същото. Беше най-сексапилната жена, която съм срещал.

— А вероятно и най-заможната — каза Кеалоха.

Монк извади от джоба си химикалка.

— Използвайте това.

— За какво? — попита Ланс.

— За да нарисувате бодлива тел на китката си, докато успеете да отидете в ателие за татуировки. По-късно ще ми благодарите.

— Да не сте луд? — попита Ланс.

— Не съм аз този, чиито китки не си пасват — каза Монк.

— Къде бяхте между осем и единайсет часа сутринта, господин Воон? — намеси се Кеалоха.

— Гмурках се с шнорхел на брега на На Пали — каза Ланс. — Бях на една от организираните от Роб Шнорхела разходки с корабчета заедно с още двайсетина души. Роб Шнорхела може да го потвърди. Направих резервацията преди два дни.

— Съпругата ви защо не ви придружи?

— Каза, че ако искала да гледа златни рибки, щяла да отиде в магазин за домашни любимци, вместо да лети чак до Хаваите. Но не искала да ми пречи да си прекарам добре — каза Ланс и отново се задави от сълзи. — Само да бях останал, може би щях да успея да я спася.

— Бих могъл да нарисувам бодливата тел вместо вас — каза Монк. — Не съм кой знае какъв художник, но пък и онзи тип, който ви е направил татуировката, също не е бил.

— Сещате ли се за някаква причина, поради която някой би искал да убие съпругата ви? — попита Кеалоха, сякаш Монк изобщо не се беше обаждал.

Ланс поклати глава.

— Липсва ли нещо? — попита Кеалоха.

— Татуировка на лявата му китка — каза Монк. — Аз ли съм единственият, който вижда това?

— Бижута, пари, важни документи, нещо ценно? — уточни Кеалоха.

— Не знам — каза Ланс. — Не съм погледнал.

— Бихте ли имали нещо против да погледнете набързо сега? — Кеалоха махна с ръка на един полицай да се приближи. — Мини из къщата заедно с господин Воон, става ли?

Ланс се изправи и въведе полицая в къщата.

Кеалоха се обърна към Монк:

— Какво мислите?

— Той е опасно неуравновесен — каза Монк.

— Мислите, че е склонен към насилие ли? — попита Кеалоха.

— Мисля, че има татуировка само на едната си китка, но не и на другата — каза Монк. — Човек, способен на подобно безумие, е способен на всичко.

 

 

Бях твърдо решена, докато Кеалоха проверява алибито на Ланс, да сляза на плажа и да събера малко хавайско слънце. Не ме интересуваше как Монк смята да прекара остатъка от деня.

Върнах се направо в стаята си. Монк вървеше неотлъчно след мен и вече беше толкова нервен, че не го свърташе. Беше обзет от нервно нетърпение да разследва нещо, каквото и да е, но не разполагаше с нищо, по което да действа, докато не се чуеше отново с Кеалоха. Аз, от своя страна, се надявах, че това няма да се случи поне още два дни.

Отидох в стаята си, затръшнах свързващата врата между стаите ни, и се преоблякох по бански от две части, все още кипяща от гняв заради факта, че Монк успя хем да провали сватбата на приятелката ми, хем да се натресе на убийство още в първия си ден на Хаваите.

Почти можех да му простя за онази част със сватбата, защото спаси Кандис от брака с патологичен лъжец и кандидат-двуженец; мисълта за трупа обаче ме изпълваше с дълбока омраза.

Повечето хора могат да прекарат целия си живот, без да се замесят в убийство. Монк е късметлия, ако успее да излезе и да прибере сутрешния си вестник от изтривалката, без да се препъне в мъртво тяло. Убийствата се случват около него с честота, която отдавна вече е прехвърлила сферата на случайните съвпадения и граничи със свръхестественото.

Предполагам, че още в мига, когато Монк се появи в самолета, до известна степен подсъзнателно съм била наясно, че е невъзможно, по един или друг начин, да не бъда въвлечена в разследване на убийство на Хаваите. Единственото, на което можех да се надявам сега, беше, че Монк бързо ще открие убиеца или че нещата ще вървят достатъчно бавно, за да ми оставят предостатъчно време да се излежавам в хамаци, да си правя дълги разходки по плажа и лениво да се нося по гръб в басейна.

Тъкмо се плесках обилно с лосион за почерняване и продължавах да оплаквам печалното си положение, когато чух гласа на Монк от другата страна на вратата между стаите ни. Говореше с някого.

От моментно уважение към стеснителността на Монк по отношение на разголената женска плът, навлякох халат за баня и отворих вратата на стаята му.

Монк стоеше до хладилника заедно с един от помощник-управителите от регистратурата. Младият мъж в униформата на хотела — риза на цветя и панталони в цвят каки — изглеждаше раздразнен, но като че ли полагаше огромни усилия да се държи любезно. На табелката с името му пишеше, че се казва Тецуо Капака.

— Не виждам какъв е проблемът, сър — каза Тецуо, поздравявайки ме с любезно кимване.

— В хладилника има два тоблерона, но само по един брой от всичко останало — каза Монк.

— Да — каза Тецуо.

— Това е проблемът — каза Монк. — Сигурен съм, че и други гости са се оплакали от него.

— Вие сте първият, сър — каза Тецуо.

— Изядох шоколада, просто за да се успокоя, но докато съм бил навън, камериерката е възстановила липсата — каза Монк. — Можете ли да повярвате?

— Зареждала е минибара с нови запаси — каза Тецуо.

— Така ли му казвате на това?

— Така действа системата за зареждане на минибара.

— Тази система е покварена — каза Монк. — Защото сега пак има два тоблерона.

— Бихте могли да изядете един.

— Аха! — възкликна Монк. — Точно това бихте искали да направя — непрекъснато да изяждам тези допълнителни блокчета шоколад по шест долара едното.

— Не е задължително да го ядете, сър. Бихте могли да не му обърнете внимание.

— Да, правилно. Това е все едно да очаквате от мен да спя, когато в банята има хавлиени кърпи, които са навити на руло, вместо сгънати.

Челото на Тецуо се набърчи от объркване.

— Да не би хавлиените кърпи да вдигат шум?

— Не такъв, който вие или аз можем да чуем — казах. — Дори кучетата не са в състояние да го доловят.

— Ще наредя на камериерките да не презареждат минибара ви през остатъка от престоя ви — обърна се Тецуо към Монк.

— Признайте си — това е просто хитроумно замислена измама от страна на управата, за да застави хората да ядат шоколади „Тоблерон“ на възмутително надути цени.

— Не, сър.

Монк снижи глас:

— Да не би да се страхувате от репресии, ако проговорите? Това ли е? Аз съм детектив, консултант към Полицейското управление на Кауаи. Мога да ви издействам свидетелска защита. Можем да разнищим докрай цялата тази работа.

— Ако няма нищо друго, господин Монк, ще си вървя.

— Колко тоблерона имаше в хладилната камера на госпожа Грубър?

— Не знам, сър — каза Тецуо. — Това не беше сред оплакванията й.

— От какво се оплакваше? — попита Монк.

— От шума — каза Тецуо. — Казваше, че нямала и минутка спокойствие заради всички тези хора, които денонощно крещели и викали навсякъде около нея.

— Сигурно са се организирали доста партита, щом е можела да ги чуе — казах. — Носела е слухови апаратчета.

— Точно там е работата — каза Тецуо. — Тези бунгала са много тихи и уединени. Тя едва ме чуваше, докато й говорех. Ако е чувала гласове, те са били единствено във въображението й.

— И какво направихте?

— Казах й да се обърне към нашия оперативен мениджър Мартин Камакеле — каза Тецуо.

Монк присви очи:

— Той ли е главната движеща сила зад заговора с тоблероните?

— Не знам, сър. — Тецуо се обърна към вратата. — Приятен престой тук, и не се колебайте да се свържете с мен, ако мога да ви услужа.

Монк се загледа след Тецуо, докато той се отдалечаваше.

— Този човек живее в страх. В хладилника на Хелън Грубър нямаше никакви тоблерони. Нямаше никакви сладки неща.

— Може би се е натъкнала на коварния заговор с тоблероните и са я убили, за да й затворят устата.

— Шегуваш се, но тези блокчета шоколад, по шест долара всяко, си се трупат — каза Монк.

— Вие работете по този въпрос — казах. — Аз отивам на плажа.

— Не можеш.

— Защо не?

— Защото сме насред разследване на убийство.

— Отивам на плажа.

— Не мисля, че ще имаш достатъчно време.

Разтворих халата си за баня и го оставих да падне в краката ми. Монк рязко закри очите си с ръка и се извърна, подобно на вампир, озовал се в лице с разпятие. Поне не изсъска.

— Мич обожаваше този бански костюм от две части. Не съм го обличала от години. Какво мислите за него?

— Не е достатъчен — каза той иззад ръката си.

— Хубаво — казах и тръгнах. Докато бях по бански костюм, Монк нямаше да се приближи до мен.