Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (3)

2.
Г-н Монк научава новината

Всеки вторник следобед Монк има твърдо уговорен час при психиатъра си, доктор Кроджър. Знам това вече от повече от година, и въпреки всичко, докато не стана време да го откарам до кабинета на доктор Кроджър, от ума ми някак се изплъзна фактът, че часът му се падаше в деня преди пътуването ми.

Именно тогава намислих толкова зловещ и съвършен план, че е удивително как не се сетих за това преди. Реших да кажа на Монк за пътуването си, докато влизахме в кабинета на доктор Кроджър — по този начин психиатърът щеше да се справи с депресията на Монк, докато аз се наслаждавах на чаша кафе и прелиствах последния брой на Ескуайър в чакалнята.

Планът беше толкова блестящ, че всеки, разглеждайки го по-късно, особено Монк, щеше да е убеден, че съм го намислила така от самото начало. Не че имаше значение кога съм го намислила. Онова, което имаше значение, беше, че го направих.

Паркирах своя джип „Чероки“ на Джаксън Стрийт в Пасифик Хайтс и заслизахме надолу по стръмния хълм към кабинета на доктор Кроджър — наскоро построена двуетажна сграда от бетон и стъкло в аеродинамичния модерен стил, която не се вписваше добре сред редицата от величествени викториански постройки.

Небето беше безоблачно, ослепително синьо, а откъм Пасифика повяваше силен студен бриз и подухваше през дърветата на „Президио“, носейки със себе си мирис на морска сол и борове. Пред себе си виждахме квартал Марина, моста Голдън Гейт, а на отсрещния край на залива се разкриваше ясен изглед към гористите хълмове на Марин Каунти.

Бяхме на половината път надолу по пресечката, и двамата — възхищавайки се на изгледа, когато казах на Монк, по доста небрежен начин, че на другия ден заминавам за седмица в Кауаи, за да бъда шаферка на сватбата на най-добрата си приятелка.

Монк примигна силно, но иначе продължи да върви ритмично, без да промени изражението си.

— Не можеш да отидеш — каза той. Забелязах, че все още ограничава дишането си.

— Защо не?

— Нямаш никаква отпуска.

— Разбира се, че имам — казах. — Още не съм използвала никакви дни от нея.

— Защото нямаш такива дни — каза Монк. — Мислех, че си наясно, че си наета на пълно работно време.

— Пълно работно време не означава „през цялото време“ — казах. — Всички излизат във ваканция.

— Да работиш за мен си е ваканция.

— Не се обиждайте, господин Монк, но не е.

— Аз съм доста забавен човек, нали?

— Да, разбира се, че сте — казах. — Но аз имам и живот извън работата си.

— Мисля, че не е така — каза Монк между задъханите си вдишвания и издишвания. — Значи се разбрахме. Ще останеш.

— Господин Монк, заминавам за Хаваите дори това да означава, че ще ме уволните — казах. — Кандис е най-добрата ми приятелка още от детските години. Тя беше до мен в сватбения ми ден. Беше до мен, когато се роди Джули. И беше до мен, след като Мич загина в Косово. Аз ще бъда до нея.

Монк ме погледна с нещастно изражение.

— Но кой ще бъде до мен?

— Свързах се с агенция за наемане на временен персонал, и те ще изпратят някого.

Монк отново издиша дълбоко и хрипливо, а след това си пое шумно дъх. Това наистина започваше да ме изнервя.

— Не сме в болницата, господин Монк. Вече не е нужно да ограничавате дишането си.

— Не го правя.

— Тогава какво правите?

— Получавам удар — каза Монк и падна върху мен. Сграбчих го под мишницата, отворих вратата на сградата на Кроджър и почти го завлякох в празната чакалня.

Доктор Кроджър излезе от кабинета си в същия миг, без съмнение разтревожен от пресилените изпълнения на Монк.

Психиатърът на Монк е стегнат и спретнат човек към петдесетте, от хората, които не се опитват да скрият възрастта си, защото са горди, че изглеждат толкова добре за годините си. Намирах присъствието му за естествено успокояващо, но виждах как то може да се превърне в дразнещо, ако се налага да живееш с него. Бих се изкушавала да правя ужасни неща само за да го предизвикам да избухне и да поддържам собствената си нормалност. Това прави ли ме луда?

— Какво има, Ейдриън? — попита кротко д-р Кроджър, като хвана Монк за другата ръка и ми помогна да го отведа до едно кресло в кабинета му.

— Масивен. Сърдечен. Инфаркт — изрече Монк, като се строполи в креслото пред прозореца, от който се разкриваше изглед към ограден с бетонни стени вътрешен двор и бълбукащ фонтан.

— Струва ми се, казахте, че е удар — обадих се.

— И удар — каза Монк. — Чувствам как вътрешните ми органи един по един престават да функционират.

Доктор Кроджър се извърна от Монк и съсредоточи напрегнатия си професионален поглед върху мен.

— Какво се случи, госпожо Тийгър?

— Уведомих господин Монк, че утре напускам града и че ще се върна чак след седмица — казах, чудейки се дали д-р Кроджър бе получил равномерния си тен от слънцето, в някой козметичен салон, или с помощта на бронзов спрей.

— Разбирам — каза той, като ме погледна с присвити очи. — И му го казахте току-що, пред вратата ми.

Знаех какво си мисли — не, какво намеква — и не ме беше грижа. Смятах, че така или иначе, на него му плащат именно за да се справя с подобни ситуации. И сигурно му е харесвало да го прави, иначе нямаше да го превърне в своя професия.

Така че кимнах и се усмихнах.

— Правилно схванахте — казах. — Новият брой на Ескуайър излезе ли тази седмица?

 

 

В сеансите на Монк при доктор Кроджър най-много ми харесваше това, че д-р Кроджър се абонираше за какви ли не списания и имах възможност да прелиствам издания, които обикновено не бих чела. През следващите четирийсет и пет минути разгледах Максим, GQ, и FHM и научих, че всички жени имат „таен бутон“, който при докосване предизвиква неконтролируеми многобройни оргазми. Освен това открих, че има граница на чувствителност, на която нито една жена не е способна да устои. Това е не толкова гранична линия, колкото малка история, пълна с мощни психологически стимулатори, които подсъзнателно подклаждат у една жена нуждата веднага да извърши съвкупление.

Единственото, което трябва да направите, е да й разкажете за удивителното спускане със скоростното влакче, което сте преживели, как е започнало с бавно, стабилно издигане, което е накарало всяко мускулче в тялото ви да се напрегне от възбуда и очакване.

А също и че влакчето е спряло на билото на невероятен връх, където се клатушкало в продължение на цяла омагьосваща минута, преди да се прехвърли бурно през ръба, оставяйки ви без дъх. Никога не сте изпитвали нещо по-опияняващо през живота си, и сте изпитали шок, когато сте се чули да крещите с необуздано веселие при всеки спиращ дъха завой.

А когато всичко е свършило, цялото ви тяло е било изтръпнало, и единственото, за което сте можели да мислите, е било колко много ви се иска да го преживеете отново… и отново.

Оставих списанието и поседях за момент, очаквайки да разбера дали изпитвам непреодолимо желание да открия специалния си бутон.

Още чаках, когато Монк излезе от кабинета на доктор Кроджър. Монк изглеждаше необикновено потиснат. Като се замисля, същото беше и с мен, като се има предвид, че се предполагаше по устата ми да е избила пяна от неконтролируемата страст, а имаше и двама мъже, които да се насладят на гледката.

— Наред ли е всичко? — попитах.

— Отлично — каза Монк, подмина ме и отиде до вратата.

Хвърлих поглед към доктор Кроджър.

— Не сте му дали успокоително, нали?

Доктор Кроджър поклати глава.

— Ейдриън просто прие положението.

— Наистина ли?

— От емоционална гледна точка точно сега той се намира на добро място.

— Колко дълго мислите, че ще остане там?

— Ейдриън знае как да се свърже с мен, ако усети, че е в криза — каза д-р Кроджър.

— Всеки ден е криза. Господин Монк не можа да спи, след като гледа филма на Алфред Хичкок 39 стъпала по телевизията онази вечер. Прекара целия следващ ден, разговаряйки със студиото, като се опитваше да ги убеди да прибавят още едно стъпало в заглавието.

— Не се тревожете за Ейдриън. Той ще се оправи. — Доктор Кроджър се усмихна и ме потупа по гърба. — Приятна почивка.

 

 

Монк живееше в сграда с апартаменти на Пайн, само на няколко пресечки южно от кабинета на доктор Кроджър, в приятен квартал, който някак беше успял да запази естественото си очарование и жилищата в него не бяха така безбожно скъпи както тези в останалата част на града.

Тъй като живееше толкова наблизо, Монк не ме изчака да го откарам до вкъщи. Вместо това ми махна леко с ръка, за да ме отпрати, и тъжно се затътри сам нагоре по хълма.

Чудесно, помислих си. Така да бъде. Върви си пеша вкъщи. Дръж се като капризно дете. Не ми пука.

Истината обаче беше, че ми пукаше. Почувствах някъде дълбоко да ме пробожда чувство за вина, и се проклинах заради това. Отказвах да се чувствам зле заради това, че се нуждаех от малко време за себе си, или за това, че ще подкрепя най-добрата си приятелка в деня на сватбата й.

А и, така или иначе, за какво трябваше да се чувствам виновна? Бях служителка на Монк и негова приятелка, но това беше всичко. Не бях отговорна за него.

Нямаше да взема дъщеря си със себе си, и тя не беше разстроена от това. Джули се радваше за мен, също и за Кандис, и макар да й се искаше да посети Хаваите, не искаше да изостане с уроците. А имаше и друга причина да не възразява, че заминавам.

— Непрекъснато сме заедно, мамо — каза Джули с примесено с умора отегчение, което само един потиснат тийнейджър може да предаде. — Обичам те, но понякога ми идва малко в повече. Наистина имам нужда да си отдъхна.

Сигурна съм, че в това имаше известна истина. Хей, и аз някога съм била дете. Знаех как се чувства. Имаше обаче и нещо повече. Тя с нетърпение очакваше да прекара една седмица с баба си. Майка ми не само позволява на Джули да стои будна до късно и да яде каквото иска, но те двете обожават да ходят заедно на пазар. Мама не идва много често в Сан Франциско и ми е добре известно, че е готова да се раздели с доста голяма част от наличната сума в чековата си книжка, когато става въпрос за внучката й. Бях сигурна, че когато се върна, ще намеря стаята на Джули, пълна с достатъчно нови дрехи, че да запълнят цял дрешник. Може би дори и пони.

Смятах, че щом дванайсетгодишната ми дъщеря може да се справи с няколкодневното ми отсъствие, то и Ейдриън Монк определено ще може. Беше голям човек. Щеше да оцелее и без да съм наоколо, за да му подавам дезинфекционни кърпички.

Е, можеше и да оцелее, но можеше ли да функционира?

Със сигурност можеше, казах си. Беше функционирал в продължение на много време, преди да се запознае с мен.

Разбира се, онези времена били различни — поне така ми обясни Стотълмейър.

Макар че Монк винаги бил склонен към обсесивно-натрапчиви разстройства, някога можел да ги контролира достатъчно, за да успее да получи работа в полицейското управление на Сан Франциско и да се издигне от патрул до детектив в отдел „Убийства“.

После обаче съпругата на Монк, Труди, репортер на свободна практика, била убита от кола-бомба. Тя оказвала най-стабилизиращо влияние върху живота му. Без нея той бил загубен. Скръбта му, в съчетание с неспособността да разкрие убийството й, го разяждала. Фобиите и натрапчивите му мании взели връх в живота му. Това му струвало загубата на полицейската значка, която му била толкова скъпа, и толкова жизненоважна за умствената му стабилност, колкото и съпругата му.

Аз не бях предразположена към натрапчиви психични разстройства, но определено знаех как загубата на съпруг може да те разкъсва и терзае по начини, които никога не си смятал за възможни. Това, което ме спаси, когато Мич загина, беше дъщеря ми. Съсредоточих се изцяло върху факта, че бях единственият родител, който й беше останал. Това знание, тази отговорност, ми помагаха да бъда напълно съсредоточена, когато ураганните ветрове на мъката заплашваха да ме пометат.

Две опори спасили Монк: Стотълмейър го натоварвал с известна консултантска работа и, по настояване на доктор Кроджър, Монк наел медицинска сестра на пълен работен ден, която да му помогне да се върне отново в света.

След няколко години сестрата, която се грижела за него, един ден внезапно се преместила в Ню Джърси и се омъжила отново за бившия си съпруг. Дотогава Монк вече се бил съвзел достатъчно, за да знае, че вече няма нужда от медицинска сестра, но че все пак би му дошла добре малко помощ.

Точно тогава се запозна с мен, но това вече е друга история.

Не правех за него нищо, което всеки друг достатъчно търпелив човек да не може да върши също толкова добре. Нито пък нищо, което да не може да направи и сам, ако реши.

Бях убедена, че Монк всъщност вече не се нуждае от помощничка: просто му харесваше да има някой, с когото да разговаря и който да се справя с дребните житейски неща, които иначе биха могли да отвлекат вниманието му от онова, което правеше най-добре, а именно — разкриването на убийства.

Така че наистина ли обърквах живота му чак толкова много, като заминавах за една седмица?

Не, казах си успокоително, разбира се, че не. Все пак той не беше сам-самичък на света. Винаги можеше да се обърне за помощ към д-р Кроджър, капитан Стотълмейър и служителя от агенцията за наемане на временен персонал.

Това беше повече от достатъчно.

Поне така се надявах.

Надявах се също и че ще престана да се чувствам виновна за достатъчно време, за да се насладя на пътуването.