Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (2)

1.
Г-н Монк и перфектното убийство

Ето каква е работата с всичките велики детективи. Всичките са откачени.

Вземете Ниро Улф, например.

Той беше онзи невероятно дебел детектив, който никога не напускаше дома си в една сграда от кафяв камък в Ню Йорк. Стоеше си вкъщи, като се грижеше за орхидеите си, пиеше по пет литра бира на ден, и поглъщаше вкусни, предназначени за чревоугодници ястия, приготвени от личния му готвач. Затова нае Арчи Гудуин да пресява клиентите, да изпълнява свързани с разследванията поръчки, да проследява улики и да мъкне хора в сградата от кафяв камък, за да бъдат подлагани на груб разпит. Арчи беше бивше ченге, или бивш наемен войник, или нещо от този род, затова беше подходящ за работата.

После, ето го и Шерлок Холмс — ексцентричен, нервен, пристрастен към кокаина тип, който свиреше на цигулка по цяла нощ и правеше химически опити във всекидневната си. Вероятно биха го прибрали в лудница, ако не беше д-р Уотсън. Докторът напуснал армията с рана от войната, наел стая от Холмс, а в крайна сметка се превърнал в помощник и официален летописец на детектива. Медицинската диплома и опитът от службата през войната осигурили на Уотсън нужните умения и нагласа, за да се справи с Холмс.

Аз поне не живеех с Ейдриън Монк, друг един блестящ детектив, така, както Арчи и д-р Уотсън съжителстваха с работодателите си, но въпреки това съм готова да споря, че работата на асистент беше много по-тежка за мен, отколкото за тях. Първо и преди всичко, не притежавах никоя от техните квалификации.

Казвам се Натали Тийгър. Работила съм много неща, но не съм бивш агент на ФБР или обещаваща студентка по криминология, или пък амбициозна стажантка по медицина — а сигурно щях да съм ако това беше не моят живот, а книга или телевизионен сериал. Работех като барманка, преди да срещна Монк, затова предполагам, че бих могла да си забъркам едно хубаво, силно питие след работа, ако исках. Но не го правех, защото освен това бях овдовяла самотна майка, опитваща се да отглежда дванайсетгодишна дъщеря, а за препоръчване е, това да се прави на трезва глава.

Ако бях направила проучването си във връзка с блестящите детективи, преди да започна да работя за Ейдриън Монк вместо след това, можеше и да не приема работата.

Знам какво си мислите. Ниро Улф и Шерлок Холмс са измислени литературни герои, така че какво можех да науча от техните помощници? Работата е там, че не можех да открия никакви истински детективи, които дори малко да приличат на Монк, а отчаяно се нуждаех от напътствия. Те бяха единствените източници на информация, към които можех да се обърна.

Ето какво научих от тях: Когато става въпрос за това, да бъдеш помощник на велик детектив, може да си бивше ченге или лекар, и това няма да има никакво значение. Защото каквото и да е това, което превръща шефа ви в гений при разкриването на убийства, то ще направи невъзможен живота на всички около него, особено вашия. И независимо колко упорито се опитвате, това никога няма да се промени.

Това е особено вярно по отношение на Ейдриън Монк, който страда от всевъзможни обсесивно-натрапчиви разстройства. Не можете истински да схванете колко силни и сериозни са тревогите и фобиите му, освен ако не се сблъсквате с тях абсолютно всеки ден, както, Бог да ми е на помощ, се сблъсквах аз.

Всичко в живота му трябва да бъде в ред, подчинявайки се на мистериозни правила, които са логични само за Монк. Например, виждала съм го как на закуска вади от купичката всяко късче и всяка стафида от зърнената закуска със стафиди на „Келог“ и ги брои, за да е сигурен, че зърнените късчета и стафидите в купичката му са в съотношение четири към едно в полза на зърнените късчета, преди да започне да се храни. Как е измислил това съотношение? Как е решил, че всичко друго „нарушава естествените закони на Вселената?“ Не знам. Не искам да знам.

Освен това той има фобия към микроби, макар и не чак до такава степен, че да отказва да излиза или да общува с хора, но все пак това затруднява положението.

Монк си носи собствени прибори и чинии в ресторантите. Когато ходи на кино, си носи сгъваем стол, защото не може да понесе мисълта да седне на място, на което са седели още хиляди други хора. Когато една птичка се изака на предното стъкло на колата ми, той позвъни на 911. Бих могла да продължа, но мисля, че схващате картинката.

Да се справям с всичките му странности и да изпълнявам ролята на посредник между него и цивилизования свят беше много стресираща работа. Тя ме изморяваше до степен на пълно изтощение. Затова се обърнах към книгите за Ниро Улф и Шерлок Холмс с надеждата да събера оттам някои полезни съвети, които можеха да улеснят малко работата ми.

Не намерих такива.

Накрая осъзнах, че единствената ми надежда е да избягам, да се махна от Монк. Не завинаги, защото, колкото и труден да беше характерът му, го харесвах, а работата беше достатъчно гъвкава, за да ми позволи да бъда до дъщеря си. Единственото, от което всъщност имах нужда, бяха няколко спокойни свободни дни, за да отида някъде, където той не можеше да се свърже с мен и където можех да си почина. Проблемът беше, че не можех да си позволя да отида никъде.

Но тогава съдбата се смили над мен.

Един ден отворих пощенската си кутия и открих двупосочен билет до Хаваите, изпратен от най-добрата ми приятелка, Кандис. Тя се омъжваше на остров Кауаи и искаше да й бъда шаферка. Знаеше с какви ограничени средства разполагам, затова плащаше за всичко, резервирайки ми стая за седем дни и шест нощи в най-изискания курорт на острова — Гранд Кахуна Поипу, където щеше да се състои венчавката.

Лесната част беше да убедя майка ми да дойде от Монтерей да се грижи за Джули за една седмица. Трудната част беше да намеря някой, който да се грижи за Монк.

Обадих се на една агенция за наемане на временен персонал. Казах им, че работата изисква елементарни секретарски задължения, транспорт и много добри „умения за междуличностно общуване“. Оттам казаха, че разполагат с подходящите хора. Бях сигурна, че Монк ще мине през всичките, преди седмицата да е приключила, и че никога вече няма да мога да се обадя на тази агенция. Не ми пукаше, защото вече усещах пясъка между пръстите на краката си и мириса на кокосов лосион по кожата си и чувах как Дон Хо ми припява „Малки мехурчета“.

След това оставаше само да съобщя новината на Монк.

Отлагах го непрекъснато, докато най-сетне настъпи последният ден преди заминаването ми. Дори тогава, изглежда, не можах да намеря подходящия момент. Още не го бях намерила, когато Монк получи обаждане от капитан Лелънд Стотълмейър — бившия му партньор в Полицейското управление на Сан Франциско, — в което той искаше помощта му.

Това утежни затрудненото ми положение още повече. Стотълмейър се обръщаше към Монк за съвет винаги, когато имаха да разкриват особено заплетено убийство. Ако зарежех Монк насред някое разследване, това щеше да го подлуди (или, за да бъдем точни, да го направи по-луд от обичайното). Стотълмейър също нямаше да се зарадва, особено ако това означаваше, че случаят ще се точи неразрешен до безкрайност заради умственото разстройство на Монк.

Проклинах се, че не казах на Монк по-рано, и се молех случаят да се окаже елементарен.

Не беше.

Някой бе отровил д-р Лайл Дъглас, световноизвестния сърдечен хирург, докато правел операция за поставяне на четворен байпас на Стела Пикаро — неговата четирийсет и четири годишна бивша медицинска сестра, — в болницата, където работела.

Д-р Дъглас бил насред деликатната процедура, която се наблюдавала от дузина лекари и студенти по медицина, когато получил силен пристъп и се строполил мъртъв. Наложило се друг хирург, д-р Трой Кларк, да се намеси бързо и да спаси пациентката от смърт. Успял.

Никой не си дал сметка, че д-р Дъглас е убит, докато на следващия ден не била извършена аутопсията. Дотогава всички доказателства, които можело да са останали на местопрестъплението, били вече изчезнали. Операционната била щателно почистена, инструментите — дезинфекцирани, чаршафите — изпрани, а всичко останало — изхвърлено като опасен биологичен отпадък, веднага след приключване на операцията.

Може и да нямаше доказателства, но пък имаше мнозина заподозрени. Основният, разбира се, бе доктор Кларк, хирургът, който беше спасил Стела Пикаро на операционната маса и към когото се отнасяха като към герой. По една случайност той беше също и главният съперник на доктор Дъглас.

Доктор Дъглас имаше и много други врагове. Беше егоцентричен маниак, свикнал да манипулира другите, който бе наранил много хора, включително почти всички от хирургичния екип, с който работеше, мнозина от лекарите, наблюдавали операцията, и дори пациентката, чието тяло отварял, когато паднал мъртъв.

Нито Стотълмейър, нито помощникът му лейтенант Ранди Дишър, обаче, можеха да проумеят как д-р Дъглас е бил отровен пред толкова много свидетели, без никой да види каквото и да било. Бяха озадачени. Затова се обадиха на Монк.

В участъка накратко съобщиха на Монк подробностите по случая, а след това той поиска да посети местопрестъплението. Можех да му кажа за пътуването, докато отивахме към болницата, но знаех, че ако направя това, той няма да бъде в състояние да се съсредоточи върху нищо друго през целия ден.

Когато стигнахме там, той настоя да облече върху дрехите си хирургически комплект и да сложи на главата си шапка, а на лицето — маска и защитни очила, гумени ръкавици на ръцете и дори хартиени калцуни върху обувките си, преди да влезе в операционната.

— Да не се опитвате да влезете в ума на хирурга? — подразних го, докато двамата стояхме пред вратите на операционната.

— Опитвам се да се предпазя от инфекция — каза Монк.

— Сърдечните заболявания не са заразни.

— Тази сграда е пълна с болни хора. Въздухът е наситен със смъртоносни микроби. Единственото по-опасно нещо от това, да посетиш болница, е да пиеш от обществена чешма — каза Монк. — Добре, че тук има много лекари.

— Няма нищо опасно в пиенето от обществени чешми, господин Монк. Цял живот пия от тях.

— Вероятно обичаш и да играеш на руска рулетка.

Монк влезе в операционната зала, а аз го наблюдавах как внимателно оглежда всеки ъгъл на стаята и всяка част от оборудването. Начинът, по който изследваше местопрестъплението наподобяваше импровизиран танц с невидима партньорка. Той неколкократно обиколи стаята в кръг, като правеше внезапни пируети, плъзгаше се напред-назад и от време на време се навеждаше, за да надникне под нещо. Спря при масата от неръждаема стомана, върху която се извършваха операциите, и се вгледа в нея, сякаш си представяше пациента пред себе си.

Той сви рамене назад и наклони глава, сякаш за да освободи някакъв шип във врата си. Аз обаче знаех, че проблемът не е там. Това, което го тормозеше, бе някаква подробност, някакъв факт, който не се вместваше там, където се предполагаше, че трябва да бъде. Нищо не предизвикваше у Монк такова безпокойство, както безредието. А какво, в крайна сметка, е една загадка, ако не объркана ситуация, която отчаяно се нуждае от поправяне — липса на равновесие, която трябва да бъде запълнена?

— Къде е пациентката, която д-р Дъглас е оперирал? — попита Монк.

— Горе е — казах. — В интензивното отделение.

Монк кимна.

— Обади се на капитана и го помоли да ни посрещне там.

 

 

За мен в интензивните отделения има нещо наистина страховито. Била съм в само две от тях и макар да знам, че съществуват, за да спасяват живота на хората, те ме плашат. Пациентите, свързани към всички онези машини, вече не ми приличат на хора, а на трупове, които някакъв луд учен се опитва да реанимира.

Точно така изглеждаше Стела Пикаро, макар че беше напълно будна. Всевъзможни тръбички и жици я свързваха към апарат за електрокардиограма, респиратор и нещо, което ми приличаше на тостер. Машините жужаха и светлинките примигваха, а тя беше жива, така че, предполагам, всичко беше наред. И все пак се опитвах да не поглеждам към нея. Това ме караше да се чувствам твърде неловко.

Двамата с Монк стояхме до стаята на сестрите. Той още беше облечен в хирургическите си дрехи и дишаше странно, почти задъхвайки се.

— Добре ли се чувствате, господин Монк? — попитах.

— Чудесно.

— Тогава защо се задъхвате?

— Опитвам се да огранича дишането си — каза Монк.

За миг се замислих върху думите му.

— Колкото по-малко вдишвания правите, толкова по-малка е вероятността да вдишате някой вирус.

— Би трябвало да пробваш — каза той. — Това може да ти спаси живота.

Беше плашещо колко добре започвах да разбирам причудливия му начин на мислене, неговата монкология. Това, само по себе си, беше доста силен довод да се махна за малко от него.

Готвех се да му кажа за пътуването до Хаваите още там, когато влезе Стотълмейър с чаша кафе с мляко от „Старбъкс“ в ръка. По гъстите му мустаци имаше малко пяна, а върху широката му раирана вратовръзка — прясно петно. Домиля ми, като видях неспретнатия му външен вид, но знаех, че това подлудяваше Монк. Понякога се чудех дали капитанът не го прави нарочно.

Лейтенант Дишър беше, както обикновено, плътно до капитан Стотълмейър. Напомняше ми на куче от породата голдън ретривър, винаги подскачайки щастливо наоколо, в блажено неведение за всичко, което унищожаваше с размаханата си опашка.

Стотълмейър се ухили на Монк:

— Знаеш, че е противозаконно да се представяш за лекар.

— Не се представям за лекар — каза Монк. — Нося тези дрехи за своя собствена защита.

— Би трябвало да ги носиш през цялото време.

— Сериозно го обмислям.

— Обзалагам се, че е така — каза Стотълмейър.

— Имате пяна на мустаците — каза Монк и посочи.

— Така ли? — Стотълмейър небрежно попи мустаците си със салфетка. — Така по-добре ли е?

Монк кимна.

— Имате петно на вратовръзката.

Стотълмейър я повдигна и я погледна.

— Вярно.

— Би трябвало да я смените — каза Монк.

— Не нося в себе си друга вратовръзка, Монк. Това ще трябва да почака.

— Бихте могли да си купите — каза Монк.

— Няма да си купя.

— Бихте могли да заемете една от някой лекар — каза Монк.

— Може да вземете назаем моята — каза Дишър.

— Не ти искам вратовръзката, Ранди — каза Стотълмейър, после се обърна към Монк: — Ами ако просто сваля тази и я прибера в джоба си?

— Аз ще знам, че е там — каза Монк.

— Преструвай се, че не е — каза Стотълмейър.

— Не умея да се преструвам — каза Монк. — Така и не се научих как става.

Стотълмейър подаде кафето си с мляко на Дишър, свали си вратовръзката и я натъпка в един контейнер за опасни биологични отпадъци.

— Така по-добре ли е? — попита Стотълмейър, като взе от Дишър кафето си.

— Мисля, че всички го оценяваме — каза Монк, като погледна Дишър и мен. — Нали?

— Е, какво толкова важно нещо имаш за мен, заради което да си струва да си изхвърля вратовръзката? — попита Стотълмейър.

— Убиеца.

И Стотълмейър, и Дишър бързо се огледаха из стаята. Аз също.

— Къде? — попита Стотълмейър. — Не виждам никой от нашите заподозрени.

Монк наклони глава към Стела Пикаро. Само от гледката на дихателната тръба, пъхната в гърлото й, едва не се задавих.

— Говориш за нея? — възкликна Дишър.

Монк кимна.

— Тя ли го е направила? — попита невярващо Стотълмейър.

Монк кимна.

— Сигурен ли си? — попита Стотълмейър.

Монк кимна. Погледнах назад към Стела Пикаро. Изглежда, че се опитваше да поклати глава.

— Може би си забравил тази част — каза Стотълмейър, — но по времето на смъртта на доктор Дъглас тази жена е била в безсъзнание върху операционната маса, гръдният й кош е бил разрязан, а докторът е държал в ръцете си биещото й сърце.

— И въз основа на това мижаво алиби вие я отхвърлихте от списъка на заподозрените? — попита Монк.

— Да, отхвърлих я — каза Стотълмейър.

— Макар да ми казахте, че тя е била сестра в хирургичния му екип и негова любовница от години?

— Точно така.

— Макар че когато доктор Дъглас най-после е напуснал жена си, го е направил не заради нея, а заради двайсет и няколко годишно момиче, рекламиращо бански костюми?

— Погледни я, Монк. Поставяли са й четворен байпас, когато е било извършено убийството. Едва не е умряла на операционната маса.

— Всичко това е било част от коварния й план.

Всички я погледнахме. В отговор тя ни погледна с широко отворени очи, без да издава и звук. Чувахме единствено пиукането на електрокардиографа — което ми звучеше малко нестройно, но аз не съм лекар.

Стотълмейър въздъхна. Беше въздишка, която издаваше умора и поражение. Беше изморително да се спори с Монк, и безплодно — да се спори с него, когато става въпрос за убийство. Когато става въпрос за убийства, Монк почти винаги е прав.

— Как би могла да го направи? — попита Стотълмейър.

И аз се чудех същото.

Дишър щракна с пръсти:

— Сетих се. Астрална проекция!

— Твърдиш, че духът й е напуснал тялото и е отровил Дъглас — каза Стотълмейър.

Дишър кимна.

— Това е единственото обяснение.

— Определено се надявам да не е. Бих искал да си запазя значката още няколко години. — Стотълмейър отново се обърна с лице към Монк. — Кажи ми, че не е астрална проекция.

— Не е — каза Монк. — Няма такова нещо. Нейното тяло е било оръжие на убийството.

— Не разбирам — каза Дишър.

— Когато е открила, че има нужда от сърдечна операция, Стела е осъзнала, че това е добра възможност да извърши перфектното убийство — каза Монк и стрелна с поглед Стела. — Не е ли вярно?

Тя отново се опита да поклати глава.

— Позовали сте се на егото на доктор Дъглас, като сте го помолили да спаси живота ви, а след това сте го склонили да извърши операцията тук, в болницата, където работите.

— Какво значение има къде е била направена операцията? — попита Стотълмейър.

— Защото тя е имала достъп до операционната зала, до консумативите и до оборудването преди операцията, и е можела да ги обработи — каза Монк. — Йодът, с който доктор Дъглас е намазал кожата й, преди да направи разреза, е бил напоен с отрова.

— Нямало ли по този начин тя също да бъде отровена? — попита Стотълмейър.

— Така е станало, но тя е получавала противоотровата чрез интравенозната система — каза Монк. — Погледнете тази диаграма. На нея се вижда, че стойностите на атропина са по-високи от нормалните.

Стотълмейър взе диаграмата, която висеше от края на леглото на Стела, отвори я и се взира в нея в продължение на цяла минута, преди да я затвори отново.

— Кого ли баламосвам? — рече той, като остави диаграмата на мястото й. — Не знам как да чета медицински картони и диаграми.

— Нито пък аз — каза Монк.

— Тогава откъде знаеш какво има или няма в кръвта й?

— Защото е жива — каза Монк. — А доктор Дъглас не е.

— Но какво ще кажеш за другите лекари, които са участвали в операцията й? — попита Дишър. — Как така не са били отровени и те?

— Защото не са носели същите ръкавици като доктор Дъглас — каза Монк. — Той е използвал само ръкавици с марката „Конуей“ — от другите марки получавал обриви по кожата. Преди операцията Стела е поставила мънички зрънца, невидими за невъоръжено око, във всички ръкавици в кутията му, така че той да поеме отровата чрез кожата си.

Стотълмейър погледна Дишър:

— Свържи се с криминологичната лаборатория, Ранди, и се погрижи те да получат кутията с ръкавици, които доктор Дъглас е използвал. Накарай ги да изследват ръкавиците за дупки.

Дишър кимна и надраска нещо в бележника си.

Погледнах към Стела. Беше толкова бледа и отпаднала, че сякаш се топеше в леглото си. Очите й се наливаха със сълзи. Спомних си, че чух как доктор Кларк е трябвало да бръкне в отворения й гръден кош и да спаси живота й, след като доктор Дъглас припаднал.

— Но, господин Монк — казах, — дори при положение, че в интравенозната система е имало противоотрова, от страна на Стела би било истинско самоубийство да убие хирурга, докато той е оперирал сърцето й.

— Това е бил риск, който е била готова да поеме — каза Монк. — Било е поетична справедливост. Използвала е сърцето си, за да убие мъжа, който го е разбил.

Стела затвори очи и по бузите й се затъркаляха сълзи. Не можех да определя от мъка ли са породени сълзите й, или от гняв. Можеше да са резултат и от двете.

Стотълмейър удивено поклати глава.

— Аз никога нямаше да я хвана, Монк.

— Щяхте, сър — каза Дишър. — Може би щеше да ви отнеме повече време, това е всичко.

— Не, Ранди, нямаше да мога. Никога. — Стотълмейър погледна Монк с искрено одобрение. — Как го откри?

— Беше очевидно — каза Монк.

— Хайде, давай, натяквай ми го непрекъснато — каза Стотълмейър. — Не позволявай частиците достойнство, които са ми останали, да те спрат.

— Невъзможно е някой от лекарите или останалия медицински персонал да е отровил доктор Дъглас, без да ги видят — каза Монк. — Така остана само един възможен заподозрян.

Стотълмейър се намръщи.

— Има логика. Чудя се защо не съм успял да я видя.

Капитанът се обърна към Стела, затова не забеляза, че Монк го гледа изпитателно, изучавайки приятеля си така, сякаш беше някаква сложна картина.

Дишър се приближи с отсечени крачки до леглото на Стела.

— Имате право да мълчите…

— Ранди прекъсна го Стотълмейър. — В гърлото й е пъхната дихателна тръба. Не би могла да каже нищо, дори и да искаше.

— О — рече Дишър, после разклати белезниците, които държеше. — Да я прикова ли към леглото?

— Не мисля, че ще се наложи — каза Стотълмейър.

— Капитане — каза Монк, — никога не бих могъл да пия вода от обществена чешма.

— Наистина ли? — Стотълмейър изглеждаше малко объркан от тази реплика, която нямаше нищо общо с досегашния разговор.

— Не, дори и ако животът ми зависеше от това — каза Монк. — Вие вероятно го правите, без изобщо да се колебаете.

Стотълмейър изгледа продължително Монк.

— Непрекъснато.

Монк потръпна.

Стотълмейър кимна.

Предполагам, че това, което Монк искаше да каже, беше, че животът си има начин да уравновеси нещата. Подразбираше се, че Монк забелязва това по-ясно отколкото ние, останалите.