Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (17)

16.
Г-н Монк и фъстъците

След преживяването със Суифт, трябваше да се махна от Монк, от бунгалото, от всичко. Имах нужда да проясня ума си, затова отидох на плажа. Гмурках се във водата, посрещах вълните и се носех по гръб на повърхността, с разперени ръце и крака.

Взирах се нагоре в безкрайното синьо небе и просто се носех, далече от сушата, далече от тревогите си, далече от самата себе си.

Скоро вече изобщо не мислех. Бях част от морето и небето, и нищо повече. Не знам колко време останах така, но усетих наблизо нечие друго присъствие. Обърнах глава и видях един тюлен монах да се носи по гръб до мен, оглеждайки ме любопитно с очите си, напомнящи тези на малко кученце.

Не се стреснах, нито се изплаших. Чувствах се напълно отпусната, а, очевидно, и той също. Носихме се заедно по водата няколко минути, гледайки се един друг, а след това той се претърколи и се плъзна под водата, като мина под мен и се отдалечи навътре в морето.

Продължих да се нося още няколко минути, след това заплувах обратно към брега, носейки се на гребена на една вълна и оставяйки я да ме отнесе до брега. Беше толкова забавно, че продължих да се връщам и да яхвам вълните още известно време, като дете, а след това се изкъпах на външния душ и се върнах в бунгалото, изгоряла от слънцето, но отпочинала.

Когато се върнах в бунгалото, Монк го нямаше. Взех още един душ, намазах зачервената си кожа с лосион, и си облякох блуза без ръкави и къси панталони.

Когато излязох от стаята, навън валеше проливен дъжд. Плъзгащите се стени към вътрешния двор още бяха широко разтворени, пропускайки влажния, топъл въздух да влезе в иначе сухата къща. Беше приятно, макар че дрехите ми започнаха да прилепват към кожата и усетих сърбеж.

Монк седеше на кухненската маса, с гръб към мен, с голяма купчина черупки от фъстъци пред себе си. Отидох до него и видях, че е свалил черупките на почти цялата торбичка фъстъци. Сигурно беше отишъл до бакалията, докато аз бях на плажа. Доколкото познавах Монк, предположих, че тази покупка сигурно е отнела и на него, и на продавачите от магазина, доста време. Изкушавах се да отида до магазина само за да видя как е преподредил плодовете, зеленчуците, видовете месо и всичко останало.

— Какво сте намислили? — попитах.

— Помислих си, че може да ти хареса една приятелска игра на фъстъци — каза Монк.

Издърпах един стол и седнах.

— Четете ми мислите. Какви са правилата?

— Никога ли не си играла?

— Водила съм уединен живот.

— Това е измамно проста игра. Просто напасваш фъстъците към черупките, от които са били извадени. Онзи, който успее да напасне най-много фъстъци в черупките им, печели.

— Как устоявате да не ги изядете?

— Именно това прави играта вълнуваща.

Монк постави в черупката му последния фъстък.

— Искаш ли ти да разбъркаш черупките и фъстъците?

— Имам ви доверие.

Той бутна двете отделни купчинки от черупки и фъстъци в центъра на масата.

— Готови. Заеми позиция. Почни.

Ръцете му се движеха толкова бързо, че отначало всичко, което можех да направя, беше да го наблюдавам как пробва различни комбинации на фъстъци и черупки. Беше удивително колко бързо ги подбираше. След миг започнах. Взех един фъстък, а след това взех една черупка. Не си пасваха. Взех друга черупка. Тя също не пасваше.

Хвърлих поглед през рамо към него. Вече беше съединил няколко фъстъка със съответните им черупки.

Монк ми се усмихна:

— Не е ли забавно?

— Почти прекалено вълнуващо е.

Как го правеше? Зачудих се дали не е повече въпрос на памет, отколкото на напасване на черупките. Изядох фъстъка си и взех друг от купчината, за да си опитам късмета с него.

— Бих искала да ви задам един личен въпрос — казах, — но ако е неуместен, спокойно можете да ми кажете това. Няма да възразя.

— Можеш да ме питаш за всичко, каквото искаш. — Монк усърдно съединяваше фъстъци с черупките им, щастливо отдал се на задачата си.

— Всичко, което знам за смъртта на Труди, е, че е била убита от кола бомба. Бих искала да ви помогна да откриете останалото. Но съм донякъде объркана.

— Аз също.

Знаех, че Труди е била репортер и че е имала среща с някого в гаража на един паркинг, когато е загинала, но това беше всичко.

— Бих искала да знам какво знаете вие — казах. — Искам да бъда подготвена, така че ако се появи нещо ново, да мога да разбера какво означава и как би могло да посочи към човека, поставил бомбата.

— Знам кой го е направил — каза Монк.

— Наистина ли? — Пъхнах фъстъка в устата си и избрах от купчината друг. Купчината със съединени с черупките си фъстъци пред Монк нарастваше с всяка секунда.

— Уорик Тенисън. Открих го в Ню Йорк. Направил е бомбата с детонатор, задействащ се чрез позвъняване по клетъчен телефон, и я е сложил в колата й.

— Защо го е направил?

— За две хиляди долара в брой. Толкова е струвал за него животът на Труди. Тенисън не знаеше кой го е наел: бил го виждал само веднъж, в същия гараж. Било тъмно. Изобщо не видял лицето му. Видял обаче ръцете му. Който и да е бил човекът, пожелал смъртта на Труди, е имал шест пръста на дясната си ръка.

— Шест пръста ли? — попитах. — Сигурно лъже.

— Вярвам му — каза Монк.

— Не може да има чак толкова много хора с по шест пръста на едната ръка.

— Ще се изненадаш — каза Монк. — Повечето са отишли да им ги ампутират, за да не изглеждат като откачалки.

— На този тип може да му харесва да бъде откачалка.

— Или е шегаджия, и пръстът е бил фалшив, нещо, което този ден е носел, за да се позабавлява, знаейки, че това ще привлече вниманието на Тенисън и ще бъде подвеждащо.

— Какво стана с Уорик Тенисън?

— Умря от рак — каза Монк.

— В затвора ли?

Монк поклати глава отрицателно.

— Като свободен човек. Умря два дни след като говорих с него в болницата. Може да се каже, че ми се изповяда на смъртното си легло.

— Поне убиецът й е мъртъв и е прекарал последните си дни в болка и нещастие.

— Тенисън е направил бомбата, но не е провел телефонното обаждане, което е довело до избухването й — каза Монк. — Обадил се е онзи, който го е наел. Това е убиецът й.

— Би ли могла Труди да ви каже нещо, което ще ви помогне да го откриете?

Монк спря да съединява фъстъците с черупките им и ме погледна.

— Духовете не говорят от отвъдното. Дилън Суифт е измамник.

— Но само заради спора, да кажем, че той успее да говори с Труди — настоях. — Какви насоки ще поискате от нея?

— Как да продължа живота си без нея.

— Имам предвид, относно това, кой я е убил.

Монк сви рамене и наклони глава на една страна, после на друга.

— Би могла да ми каже защо е била в гаража на паркинга, с кого е имала среща там, и по каква история е работела.

— Е, ще ви заболи ли да попитате Суифт?

— Ти ми кажи — рече Монк. — Боли ли?

— По този начин преживяваш отново загубата. Това е стара болка — казах. — Но всъщност сега се чувствам по-добре.

— Нищо не се е променило — каза Монк.

— Може би аз съм се променила.

— Всичко, което той направи, беше да ти каже онова, което ти вече искаше да повярваш.

— И какво, ако го е направил? — попитах. — Може би точно това съм имала нужда да чуя. Просто защото от флота казват, че Мич е проявил малодушие, не означава, че е вярно. Аз по-добре от всеки друг знам какъв човек беше той. Суифт описа какво всъщност се е случило с Мич в Косово.

— Ти не знаеш това.

— В сърцето си го знам. Просто имах нужда някой друг да го каже, това е всичко. Независимо дали Суифт си го е измислил, или не, аз го вярвам.

Монк съедини още два фъстъка с черупките им, после осъзна, че вече не са останали фъстъци, но има доста осиротели черупки.

Пред мен нямаше нито един съединен с черупката си фъстък. Сигурно докато Монк говореше, несъзнателно съм изяла останалите фъстъци.

— Ооо — казах. — Вие печелите.

— Допусна грешката на начинаещия — каза Монк. — Поддаде се на соленото изкушение.

— Това е историята на живота ми — казах.

На вратата се почука. Спогледахме се. Цялото тяло на Монк сякаш се стегна. Явно си помисли, че пак е Суифт.

— Кой е? — извика Монк.

— Вашият приятел, лейтенантът — отговори Кеалоха.

Монк се отпусна облекчено, а аз отидох до вратата, за да отворя на Кеалоха. Дъждът беше спрял, но въпреки това той беше целият мокър, и изглежда, не му пукаше. Влезе, с леко объркан вид.

— Когато се заровите в някой случай, наистина задълбавате в него — каза Кеалоха.

— Не е каквото си мислите — казах.

— Искате да кажете, че не сте се преместили в бунгалото на мъртвата жена?

— Преместихме се, но не заради нещо, свързано с убийството — казах. — Причината е, че господин Монк не може да спи в хотела, ако хавлиените кърпи на всички останали са навити на руло, а само неговите са сгънати. Но от хотела не можеха да дадат това бунгало под наем, и тъй като то е изолирано, а тук всички хавлиени кърпи са сгънати, ние се преместихме.

Кеалоха се взря продължително в мен:

— Казвате това, сякаш наистина ви звучи логично.

— Звучи монкологично — казах.

— Съвсем разумно е — каза Монк. — Но вие двамата знаете това: просто ме дразните.

— Какво става, лейтенант? — попитах.

— Разполагам с известни сведения за Роксан Шоу — каза Кеалоха. — Тя работи като фризьорка в салон за красота в Кливлънд. Просто ми хрумна да проверя сметката на Хелън Грубър. Посещавала е „Розата“ на всеки две седмици през последните две години.

— Розата? — Погледнах многозначително Монк, но той не ми обърна внимание.

— Това е името на салона за красота, дето работи Роксан — каза Кеалоха.

Роза, от чиито бодли капе кръв, също беше един от образите, предадени на Суифт от Хелън Грубър — или поне така твърдеше той. Все още бях скептично настроена, но скептицизмът ми намаляваше все повече всеки път, щом някое от посланията на Суифт се окажеше вярно.

— Значи Ланс и Роксан определено са имали връзка, преди да дойдат на Хаваите — каза Монк.

— Това не ги прави убийци — каза Кеалоха.

— Ланс сключва бракове с богати жени, за да получи парите им, когато умрат — казах. — Изневерявал е на Хелън с Роксан. Ами ако Хелън е научила?

— Какво е щяло да стане, ако е научила? — попита Кеалоха.

— Щяла е да се разведе и да го остави без нищо. Малко мотиви си по-основателни от този — казах, възползвайки се от неопитността си при разследването на убийства.

— Той разполага с толкова силен мотив да я убие, че трябва да е едва ли не идиот, за да я е убил — каза Кеалоха.

— Или да има съвършено алиби — каза Монк.

— Каквото наистина има — отбеляза Кеалоха. — Сега се съсредоточаваме върху теорията, че Хелън е убита от кандидат-крадец, който не е възнамерявал да я убива, а само да я зашемети.

— Разполагате ли със заподозрени? — попитах.

— Все още не. Ще арестуваме всички известни крадци на острова и ще ги попритиснем. Може би нашият пощальон познава някои от останалите взломаджии действащи в района на Поипу, и би искал да сключи сделка, като ги издаде.

— Защо един взломаджия ще рискува да обере бунгало, за което знае, че е заето? — попита Монк. — Ако е влязъл откъм страничния двор, е щял да я види в кухнята. Би могъл да си тръгне.

— Може би е пресметнал, че плячката си струва рисковете.

Монк поклати глава:

— Не ми се струва правдиво.

— На мен ми се струва, а този случай е мой. Оценявам цялата помощ, която ми оказахте, господин Монк. Беше удоволствие да се запозная с вас двамата. — Той се ръкува с мен, а после с Монк. — Ще ви съобщя крайния изход от положението. Приятно изкарване на остатъка от почивката. Алоха.

— Алоха — казах.

Кеалоха се усмихна на двама ни и излезе. Монк се намръщи и изви раменете си навътре.

— Роза ли? — казах. — Суифт пак го направи. Знаеше за фризьорския салон преди Кеалоха.

— Не съм изненадан. Суифт знаеше за Роксан Шоу от по-отдавна от нас, и е имал повече време да я проучи.

— Идвало ли ви е някога наум, че е възможно Дилън Суифт да има някаква връзка с духовете?

— Не, не ми е идвало. Най-простото и най-очевидното обяснение обикновено е вярното.

— В такъв случай Ланс Воон и Роксан Шоу не са имали нищо общо с убийството на Хелън Грубър.

— Защо казваш това?

— Защото, като се има предвид непоклатимото им алиби, това е най-простото и най-очевидното обяснение. Но вие не вярвате на това, нали?

Монк направи гримаса:

— Дъждът спря. Хайде да се поразходим.

Не бях медиум, нито поддържах връзка със света на духовете, но можех да предвидя с абсолютна сигурност къде ще ни отведе нашата разходка.