Рекс Стаут
Златните паяци (1)

1

Ако някой позвъни на вратата в старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица, докато двамата с Ниро Улф вечеряме, обикновено на Фриц се пада да отвори. Но онази вечер отидох аз, тъй като знаех, че той не е в настроение да посреща гости, все едно кои са.

Трябва да обясня защо Фриц нямаше настроение. Всяка година някъде към средата на май по уговорка един фермер, който живее близо до Брустър, застрелва осемнайсет-двайсет скорци, пъха ги в торбата, качва се на колата си и пристига в Ню Йорк. Разбрали сме се, че трябва да ги достави пред вратата ни най-късно два часа след приземяването им. Фриц ги почиства, посолява ги и в съответния момент ги намазва с разтопено масло, покрива ги с пелинови листа, изпича ги и ги сервира с гореща полента — гъст сос от жълто царевично брашно с масло, настъргано сирене, сол и черен пипер. Това е скъпо ястие и повод за радостни вълнения, а Улф винаги го очаква нетърпеливо, но този път разигра сцена. Когато Фриц внесе димящия поднос и го сложи пред него, той помириса, наведе се да помирише пак, вдигна глава и попита:

— А пелиновите листа?

— Не, сър.

— Какво означава „Не, сър“?

— Помислих си, че поне веднъж ще пожелаете да ги приготвя по рецептата, която ви предложих с шафран и естрагон. С много пресен естрагон и съвсем мъничко шафран, което е именно…

— Махни ги от масата!

Фриц замръзна и стисна устни.

— Ти не се посъветва с мен — продължи Улф с леден тон. — Да установя без предупреждение, че едно от любимите ми ястия е коренно променено, е неприятен шок. Възможно е да е ядивно, но не съм в настроение да рискувам. Моля те изнеси ги и ми направи четири забулени яйца с една препечена филийка.

Фриц познава Улф не по-зле от мен и разбра, че това е дисциплинарно наказание, което ще причини повече страдания на Улф, отколкото на него и ще е безполезно да влиза в разправии, затова посегна да вдигне подноса, но аз се обадих:

— Ако нямате нищо против, ще си сипя малко. Стига миризмата да не ви пречи да си ядете яйцата с удоволствие.

Улф ме изгледа възмутено.

Ето как Фриц изпадна в настроението, което стана причина да реша, че ще е по-добре аз да отворя вратата. Когато се позвъни, Улф беше приключил с яйцата и пиеше кафе — наистина сърцераздирателна гледка — а аз довършвах втората порция скорци с полента, които със сигурност бяха „ядивни“. Тръгнах по коридора без да запаля лампата, защото все още беше достатъчно светло и през шпионката видях, че клиентът пред вратата е сбъркал адреса.

Отворих и му казах любезно:

— Сбъркал си адреса.

Любезността ми се дължеше на твърдо възприетата от мен политика да укрепвам идеята за световен мир със съседските деца. Това облекчава живота на нашата улица, където хвърчат доста топки и кипят разни други дейности.

— Само че не позна — каза ми той с нисък нервен алт, не много грубо. — Ти си Арчи Гудуин. Трябва да се видя с Ниро Улф.

— Как се казваш?

— Пит.

— Пит кой?

— Дросос. Пит Дросос.

— За какво искаш да се виждаш с мистър Улф?

— Имам случай за него. Ще му кажа лично.

Пит беше жилав дребен екземпляр с черна коса, която беше за подстригване и бързи черни очи, а главата му стигаше до възела на вратовръзката ми. Номерът беше да го отпратя без да давам повод за вражда и обикновено бих вложил всички усилия в това, но след детинското представление на Улф пред Фриц си помислих, че ще му е от полза да си поиграе с друго дете. Естествено той щеше да се ядоса и да ръмжи, но ако Пит пострадаше, щях да го утеша. Затова го поканих и го заведох в трапезарията.

Улф си доливаше кафе. Хвърли поглед на Пит, който, признавам, не беше изтупан, остави каната с кафе, погледна ме право в очите и каза:

— Арчи! Не позволявам да ми прекъсват вечерята!

— Знам — кимнах съчувствено. — Но това не е вечеря. На тези яйца вечеря ли им викате? Да ви представя мистър Питър Дросос. Иска да се посъветва с вас относно един случай. Канех се да му кажа, че сте зает, но си спомних колко се ядосахте, задето Фриц не се е посъветвал с вас и не исках да се ядосате и на Пит. Той ни е съсед и, нали знаете — обичай ближния си както себе си!

Шегите с Улф винаги крият риск. Ако реагира бързо, може да последва експлозия. Но ако се позабави, ако размисли за момент, има голяма вероятност да ви постави в неизгодно положение. Този път той помълча няколко секунди, отпивайки кафе, и после се обърна любезно към нашия гост:

— Седнете, мистър Дросос.

— Не съм мистър. Аз съм Пит.

— Много добре, Пит. Сядай. Обърни се насам, моля те. Благодаря. Желаеш да се посъветваш с мен?

— Да. Имам един случай.

— Винаги приемам с удоволствие поръчки, но идваш в малко неудобен час, защото мистър Гудуин се канеше да излезе тази вечер да гледа билярд, а сега, разбира се, ще трябва да остане тук и да записва всичко, което ние двамата с теб ще си кажем. Арчи, вземи бележника, моля те.

Както споменах, шегите с Улф винаги крият риск. Този път бях в нокаут. Отидох в офиса за бележник и писалка, а когато се върнах, Фриц беше поднесъл кафе за мен и сладки и кока-кола за Пит. Не казах нищо. Писалката и бележникът щяха да свършат работата почти автоматично, нужна беше около една пета от мозъка ми, а с останалата част можех да кроя планове за отмъщение.

— Сигурно не е лошо да записва — кимна Пит, — но в такъв случай ще внимавам какво приказвам. Това трябва да остане в пълна тайна.

— Ако искаш да кажеш, че е конфиденциално, да, разбира се.

— Тогава ще ви разкажа всичко. Известно ми е, че има някои частни детективи, с които не може да се говори открито, но вие не сте такъв. Ние тук знаем всичко за вас. Знам какво си мислите за тъпите ченгета — същото, каквото си мисля и аз. Затова ще ви разкажа всичко.

— Моля.

— Добре. Колко е часът? Погледнах часовника си.

— Осем без десет.

— Значи, стана преди час. Знам, че понякога всичко зависи от елемента време и веднага след като стана, отидох да погледна часовника в дрогерията на ъгъла. Беше седем без четвърт. Въртях парцаления бизнес на ъгъла на Трийсет и пета и Девето авеню, спря едно кади…

— Почакай, какво означава парцален бизнес?

— Ами не знаете ли? Колата спира на светофара, хвърляте се към нея с парцала и почвате да търкате страничното стъкло. Ако е мъж и ви разреши да стигнете до предното, ще му вземете най-малко десет цента. Ако е жена и ви остави да избършете и предното стъкло, може да пусне нещо, може и да не пусне. Винаги има такава опасност. Та това кади спря…

— Какво означава „кади“?

По изражението на бързите черни очи пролича, че Пит започна да се съмнява дали не е попаднал на неподходящ детектив. Намесих се, за да му покажа, че поне един от двама ни не е слабоумен и обясних на Улф:

— Автомобил „Кадилак“.

— Добре. И той спря?

— Да, заради светофара. Тръгнах към прозореца от страната на шофьора. Беше жена. Тя извъртя глава към мен, погледна ме право в очите и каза нещо. Стори ми се, че говори без да издава звук, но и да не е било така, през стъклото не се чуваше нищо, защото беше вдигнато почти догоре. По мърдането на устните й обаче разбрах какво ми казва. „Помощ, повикай полиция!“ Ето така, вижте.

Той показа с устни какво е направила жената, като малко преиграваше. Улф кимна с разбиране и се обърна към мен:

— Арчи, скицирай устните на Пит — трябва да документираме тази пантомима.

— Малко по-късно — отговорих любезно аз. — След като си легнете.

— Беше ясно като бял ден — продължи Пит. — „Помощ? Повикай полиция!“ Шашнах се. Наистина. Помъчих се да не променям изражението си. Знаех, че е важно, но сигурно не успях, защото мъжът ме погледна и…

— Къде беше мъжът?

— На седалката до нея. В колата бяха само двамата. Сигурно е разбрал по лицето ми, че нещо ме е шашнало, защото още по-силно я мушна с пистолета, тя бързо обърна глава напред…

— Ти видя ли пистолета?

— Не, но не съм толкова тъп. Защо иначе щеше да вика полиция и после така бързо да се обърне напред? Според вас какво беше? Молив ли?

— По-вероятно пистолет. И после?

— Дръпнах се малко назад. Разполагах само с един парцал, а той имаше пистолет с шест патрона. Сега, за втората част, не ме разбирайте погрешно, но не обичам ченгета. Мнението ми за полицията е точно като вашето. Но всичко стана толкова бързо, че без да искам се огледах за някое ченге. Нямаше, затова изтичах да видя зад ъгъла и докато се обърна пак назад, беше светнало зелено и колата потегли. Помъчих се да махна на някоя друга кола, за да ги проследя, но никой не искаше да спре. Помислих си, че мога да ги настигна при светофара на Осмо авеню и хукнах с всички сили по Трийсет и пета улица, но и там светна зелено и колата пресече преди да стигна до средата на пътя. Записах обаче номера.

Той бръкна в джоба си, извади листче хартия и прочете:

— Кънектикът, УУ 9432.

— Отлично — каза Улф и постави празната чаша върху чинийката. — Съобщи ли това в полицията?

— Кой, аз? — попита презрително Пит. — На ченгетата? Да не ме смятате за откачен? Да отида в участъка и да кажа на някой полицай или дори, да речем, че стигна до някой сержант и да му кажа на него — какво от това? Първо, няма да ми повярват, второ, ще ме изхвърлят и вече ще ми вдигнат мерника. За вас няма нищо страшно да ви вдигнат мерника, защото сте частен детектив, имате си разрешително и знаете разни работи за много инспектори.

— Така ли? Какво?

— Мен ли питате? На всички е известно, че сте фрашкан с информация за игрите на някои важни клечки. Иначе отдавна щяха да ви размажат. Но хлапак като мен не може да рискува да му вдигнат мерника, дори да не съм направил нищо лошо. Мразя ченгетата, но това не значи, че съм мошеник. Непрекъснато повтарям на майка ми, че не съм направил нищо лошо и е точно така, но, да ви кажа, не е лесно. Какво мислите за моя случай?

Улф се позамисли.

— Изглежда малко… ъ-ъ… неясен.

— Да, точно затова идвам при вас. Имам едно скривалище, където ходя, когато ми трябва спокойствие и премислих всичко от начало до край. Разбрах, че ми е паднал страхотен случай, стига да действам както трябва. Колата беше кади. Тъмносив кадилак, модел петдесет и втора. Мъжът изглеждаше гаден, но миришеше на мангизи. Имаше вид на човек с още два-три кадилака. А и жената. Не беше стара като майка ми, но сигурно не може да се сравнява — майка ми върши все тежка работа, а се басирам, че онази жена през живота си не е работила. Имаше драскотина на лицето — на лявата буза, и физиономията й беше изкривена — нали ме караше да повикам полиция, но сега, като се сетя, май беше красива. Обиците й бяха големи златни паяци — паяци с разперени крака. Чисто злато.

Улф изсумтя.

— Добре — призна Пит. — Приличаха на златни. Не бяха месинг. Все едно, цялата работа миришеше на пари. И аз си помислих така: пада ми случай с богаташи, какво да направя, за да изкарам нещо и аз? Ако се справя добре, от тая работа може да излязат и петдесет долара. Ако той я убие, мога да го разпозная и да получа наградата. Мога да съобщя какво ми е казала и как я е мушнал с пистолета.

— Ти не си видял пистолета.

— Това са подробности. Ако не я убие, ако само я накара да направи, да му каже или да му даде нещо, мога да отида при него и да му поставя такова условие — или ми даваш петдесет долара, а може би сто, или ще изтропам всичко.

— Това би било изнудване.

— Добре. — Пит изтръска трохите от сладките върху подноса. — Затова след като премислих всичко, реших, че трябва да се видя с вас. Ясно ми е, че няма да мога сам и трябва да делим, но нали разбирате, случаят си е мой. Може би си мислите, че съм много тъп, като ви казах номера на колата преди да сме се споразумели, но не е така. Ако намерите мъжа, ако го притиснете и се опитате да ме излъжете и да вземете всичко, нали пак аз трябва да го посоча, така че всичко ще зависи от мен. А щом не става с изнудване, измислете нещо, което да не е изнудване. Какво ще кажете да делим по равно?

— Ето какво ще ти кажа, Пит. — Улф помръдна стола си назад и намести туловището си по-удобно. — Ако обединим силите си по твоя случай, струва ми се, че трябва да ти кажа някои неща за детективската работа, която е едновременно наука и изкуство. Естествено мистър Гудуин ще ги запише и като ги напечата на машина, ще направи едно копие за теб. Но първо той трябва да се обади по телефона. Арчи, имаш номера на колата, позвъни на мистър Креймър и му го съобщи. Кажи така — разполагаш със сведения, че собственикът или водачът на тази кола може да е извършил някакво нарушение на закона през последните два часа и го молиш да направи рутинна проверка. Не влизай в повече подробности. Кажи, че информацията ни е непроверена и разследването трябва да е дискретно.

— Хей, кой е тоя мистър Креймър? Да не е ченге?

— Полицейски инспектор — отвърна му Улф. — Ти сам спомена възможността за убийство. Ако е имало убийство, има труп. А ако има труп, трябва да бъде открит. Преди това, за какъв случай може да говорим? Нямаме представа къде да търсим, затова ще изиграем полицията да го намери вместо нас. Често я използвам по този начин. Арчи, няма да споменаваш името на Пит, тъй като той не иска да му вдигнат мерника.

Станах, отидох до бюрото си и набрах номера на отдел „Убийства“ — Западен Манхатън, като си мислех, че сред хилядите начини, които Улф използва, за да бъде непоносим, най-неприятният е, когато се мисли за много остроумен. Щом свърших разговора със сержант Пърли Стъбинс и затворих, изпитах изкушението да си изляза и да отида да гледам как Мускони и Уотръс въртят щеките за билярд, но естествено не можех, защото така щях да призная поражението си, а Улф щеше да разкара Пит и самодоволно да се настани в креслото с книгата си. Затова се върнах в трапезарията, седнах, взех бележника си и казах жизнерадостно:

— Добре, уведомих ги. Почвайте лекцията за детективската работа и не пропускайте нищо.

Улф се облегна в креслото, опря лакти на облегалките и събра върховете на пръстите си.

— Ти разбираш, Пит, че ще трябва да се огранича с проблемите и методите на частния детектив, който се занимава с тази професия, за да изкарва прехраната си.

— Да. — Пит започна втора бутилка кока-кола. — Точно това ме интересува. Как да приберем парите.

— Вече забелязах тази склонност у теб. Не трябва обаче да й позволяваш да надделява над други съображения. Желателно е да си изкарваш хонорарите, но най-важно от всичко е самият ти да си сигурен, че ги заслужаваш и това зависи отчасти от твоето его. Ако твоето его е здраво и устойчиво, каквото е моето, рядко ще имаш трудности да…

— Какво значи „его“?

— Има различни дефиниции — философски, метафизични, психологически, а напоследък и психоаналитични, но така, както го употребявам аз, терминът означава способност да използваш всичко, което повдига мнението ти за самия теб и да потискаш онова, което го разваля. Ясно ли е?

— Май да. — Пит напрегна лице, стремейки се да не пропусне нещо. — Искате да кажете — дали се харесвате или не се харесвате?

— Не е съвсем точно, но може и така да се каже. Със солидно его чувството ти, че…

— Какво значи „солидно“? — Улф направи гримаса.

— Ще се помъча да си служа с думи, които си чувал и преди, но когато употребя непозната дума, бъди така любезен да не ме прекъсваш. Ако си достатъчно умен да станеш добър детектив, трябва и да си достатъчно умен да отгатваш правилно значението на новата дума по контекста… По контекста означава — по другите думи в изречението. Също така, обикновено има нещо, което ще ти подскаже смисъла. Преди малко споменах здраво и устойчиво его и после, след като ме прекъсна, в същата връзка казах нещо и за солидното его. Така че очевидно „солидно“ означава здраво и устойчиво и ако притежаваш качества за добър детектив, би трябвало да се сетиш. На колко години си?

— Дванайсет.

— Добре. Ще се съобразявам с това. Но да продължим: ако имаш солидно его, може спокойно да се осланяш на интелигентността и здравия си разум за това дали си изкарал хонорарите си. Никога не взимай и не приемай хонорар, който чувстваш, че не си заслужил — ако постъпиш така, характерът ти се руши и егото ти се разяжда от червеи. Като спазваш това единствено условие, взимай всичко, каквото можеш. Точно както не трябва да получаваш онова, което чувстваш, че не си заслужил, така трябва да взимаш всичко, което чувстваш, че си заслужил. Недей дори да говориш за даден случай с евентуален клиент, преди да се увериш в платежоспособността му. Толкова…

— Тогава защо… — започна Пит и млъкна.

— Защо какво?

— Нищо. Но ето че вие говорите с мен за случая, а аз съм само дете.

— Това е изключение. Мистър Гудуин те доведе при мен, той е мой доверен и високоуважаван помощник и бих го разочаровал, ако не се отнеса с пълно внимание към твоя случай, за да може той да го стенографира и препише на машина. — Улф ме възнагради с лицемерно любезен поглед и пак се обърна към Пит: — Толкова за егото и хонорарите ти. Що се отнася до методите, те естествено трябва да са подходящи за твоята област. Ще пропусна такива области като промишления шпионаж, бракоразводните дела и подобни противни занимания, тъй като егото на всеки човек, който се заеме с това, е вече разядено от червеи, а теб това не трябва да те интересува. Но да вземем грабежите. Например, открадната е кутия с бижута, но собственичката не иска да отиде в полицията, защото подозира…

— Предпочитам да започнем с убийствата.

— Както желаеш — великодушно се съгласи Улф. — Записваш всичко, нали Арчи?

— Без съмнение. С изплезен език.

— Добре. Но независимо дали става въпрос за грабеж или убийство, по принцип трябва ясно да разбираш, че работата ти е предимно изкуство, а не наука. Ролята на науката при разкриването на престъпления е важна, достойна и полезна, но е от малко значение за работата на частния детектив, който се стреми към върховете на професията. Всеки средно способен човек може да се научи да си служи с шублер и нониус, фотоапарат, микроскоп, спектрограф и центрофуга, но това са само средства в разследването. Науката има забележителна, дори блестяща роля, но никога не може да замести неумолимото настъпление на един добър интелект през джунглата от лъжи и страхове към намирането на истината, нито тока на прозрението, протичащ по изострените рецептори, предизвикан от тона на думите или трепването на погледа.

— Извинете — намесих се аз. — Как казахте, тона на думите или един тон думи?

— Нито едното, нито другото — излъга Улф. — Казах, по тона на нечий думи. — Той се обърна пак към Пит. — Детективското изкуство има много нива и много лица. Ето един пример. Да следиш човек в Ню Йорк без да го изпуснеш е изключително трудна задача. Когато полицията се заеме сериозно с това, използва трима души и все пак често остава изиграна. Има един човек, който работи редовно за мен, казва се Сол Панцър. Сол е истински гений и върши това сам. Обсъждал съм въпроса с него и стигнах до заключението, че и той не знае тайната на изключителния си талант. Не става дума за съзнателна и контролирана работа на мозъка му, макар че той е умен човек. Тайната се крие някъде в нервната му система — най-вероятно, разбира се, пак в главата. Той твърди, че по някакъв начин в последния момент разбира какво се капи да направи човекът, когото следи — не какво е направил или прави в момента, а какво възнамерява да направи. Ето защо мистър Панцър може да те научи на всичко, което знае и въпреки това никога да не станеш като него. Оттук не следва, че не трябва да научиш всичко, което можеш. Ученето никога няма да ти навреди. Само човек, който знае прекалено малко, си мисли, че знае прекалено много. Чак когато започнеш да прилагаш наученото, откриваш дали можеш да превърнеш знанието в действие. Улф посочи с пръст към мен.

— Да вземем мистър Гудуин. Би ми било трудно да функционирам ефективно без него. Той е незаменим. Въпреки това действията му до голяма степен се управляват от импулси и капризи и това, разбира се, би го направило негоден за каквато и да е важна задача, ако някъде в него — може би в мозъка му, макар че се съмнявам — нямаше мощен и чувствителен регулатор. Например, щом види красиво момиче, той реагира с одобрение и възхищение и в съответната степен в него се събужда инстинктът на завоевателя. Но той никога не се е женил. Защо? Защото знае, че ако имаше съпруга, реакцията му при вида на красиво момиче, която сега е свободна, чиста и честна, би била не само непоносимо подправена, но и непрекъснато контролирана и ограничавана от, така да се каже, властите. Въпросният регулатор винаги го спира малко преди катастрофата, понякога без съмнение на самия ръб на пропастта. Той се задейства по подобен начин от повечето му импулси и прищевки, но понякога не се включва навреме и работата завършва злополучно за мистър Гудуин — както тази вечер, защото не можа да се сдържи да не ме поизмъчи, щом му се отдаде известна възможност. Това вече му струва… Колко е часът, Арчи?

Погледнах часовника.

— Девет без осемнайсет.

— Хей, трябва да бягам. — Пит скочи от стола. — Майка ми… Трябва да съм вкъщи до без петнайсет. Ще се видим утре.

Той хукна и докато стигна в коридора, вече беше изчезнал. Застанах на вратата на трапезарията и казах на Улф:

— Дявол да го вземе, надявах се, че ще остане до полунощ, така че да довършите лекцията си. След нея билярдът ще ми се види много скучен, но все пак ще отида.

Отидох.