Кати Райкс
Пепел от кости (6)

5

— Искам да конфискувате костите и да ги изпратите в лабораторията ми. — Гласът ми звучеше така, сякаш можеше да среже мрамор.

— Според моето професионално мнение това е загуба на…

— Още утре. — Не мрамор, гранит.

— Пиер Ламанш трябва да ги изиска с официален документ.

— Дайте ми номера на факса си, моля.

Даде ми го.

— До час ще имате документа.

Попълних формуляра и тръгнах за подпис.

Ламанш беше в лабораторията по патология, работеше на една от страничните маси. Носеше маска и гумена престилка, завързана на врата и на гърба му. Върху корковата дъска пред него лежеше разрязан панкреас. Чу стъпките ми и се обърна.

Разказах му за Гастон и за скелета. Не споменах Еванджелин Ландри и как преди четири десетилетия изчезна от живота ми. Не исках да призная, че това ме подтикваше да се запозная по-отблизо с останките, намерени в Ню Бранзуик. Не вярвах истински, че може да има някаква връзка, но ми се струваше, че заради Еванджелин трябва да се опитам да идентифицирам скелета от Ню Бранзуик.

Въпреки това усещах тежест в гърдите.

— Нуво-Бранзуик? — попита Ламанш.

— В момента останките се намират в Квебек.

— Възможно ли е да са от някое старо гробище?

— Да.

— Този месец ще си много заета.

Пролетта и началото на лятото са най-натовареният сезон, когато работя в Квебек. Ледът по реките изчезва. Снегът се топи. Хората се отправят на екскурзии, на лагери и на излети. И, опа! Започват да изскачат разлагащи се трупове. Ламанш деликатно ми напомняше този факт.

— Костите от строителната площадка не са човешки. Сега ще се заема със случая на доктор Сантанджело. След това с твоя случай от река Лак де дьо Монтан.

Той леко поклати глава:

— Стари кости, държани като сувенир…

— Не е ясно кога е настъпила смъртта.

Ламанш не отговори.

— Отношението на доктор Брадет ми се струва обидно. Никой не обръща внимание на скелета, а той е в района на нашата юрисдикция. Нито едно човешко същество не заслужава да се отнасят към него с такова високомерно пренебрежение.

Ламанш се вторачи в мен над маската си. След това сви рамене.

— Щом смяташ, че ще можеш да отделиш време.

— Ще го направя.

Поставих формуляра на масата. Той свали ръкавицата си и го подписа.

Благодарих му и бързо се отправих към факса.

Останалата част от следобеда посветих на случая, възложен ми от Сантанджело. Жертвата на пожара беше деветдесет и три годишен мъж, за когото се знаеше, че всяка вечер, преди да си свали зъбните протези и да загаси нощната си лампа, пуши в леглото. Децата и внуците му го предупреждавали много пъти, но дядката не обръщал внимание на съветите им.

Е, сега вече нямаше да пуши. Лежеше върху масата от неръждаема стомана в аутопсионна зала номер четири.

От черепа му бяха останали само овъглени парченца, събрани в кафява книжна кесия. Тялото се бе превърнало в безформена черна маса, горните и долните крайници се бяха вдигнали поради съкращаването на флексорите. Долните крайници бяха като ампутирани. Дланите и стъпалата липсваха.

Нямаше пръсти, нямаше отпечатъци. Нямаше зъби, нямаше и зъбни отпечатъци. А ченето му имаше формата на снаряд за базука.

Обаче имаше нещо, което значително опростяваше задачата ми. През 1988 година предполагаемата жертва се беше снабдила с чисто нова тазобедрена става. Рентгеновите снимки, направени преди смъртта, бяха закачени на осветения екран, където допреди малко висяха снимките на Женвиев Дьосе.

Бялата протеза на дядото блестеше на горната дясна бедрена кост. Снимките, направени след смъртта, показваха подобна, приличаща на гъба конструкция, поставена на същото място в десния крак.

Направих разрез по ръба на тазовата кост, отделих овъгления мускул и сухожилието и извадих протезата от ставната ямка. След това с триона за аутопсии разрязах проксималната трета от костта.

Почистих още малко и серийният номер вече можеше да се види. Отидох до страничната маса и проверих записките на ортопеда, направени преди смъртта на жертвата.

Bonjour, дядо!

Фотографирах вещественото доказателство, поставих го в плик и го надписах. След това се върнах обратно при трупа, за да направя цялостен оглед на скелета. Въпреки че след изваждането на протезата идентифицирането не беше никакъв проблем, антропологичните данни щяха да ми дадат още доказателства.

Парчетата от черепа показваха масивен челен ръб и мастоиден израстък на слепоочната кост, а тилната мускулна връзка беше с големината на маратонката ми.

Мъж. Записах бележките си и преминах към таза.

Къса, здрава срамна кост. Ъгълът под пубиса беше под формата на буквата V. Тясна седалищна инцизура.

Мъж. Записвах наблюденията си, когато чух как външната врата се отвори и затвори.

Вдигнах поглед.

В преддверието стоеше висок, русоляв мъж. Носеше сако от туид, светлокафяв панталон и риза „Бърбъри“, яркосиня като очите му. Знаех със сигурност. Аз му я бях подарила.

Време е да си поговорим за детектив лейтенант Андрю Райън.

Андрю работи в отдела за разследване на убийства в полицията на провинция Квебек. Аз се занимавам с труповете и работя за следователя в същата полиция. Не е трудно да се сети човек как се запознахме. Цели четири години се стремях да поддържам професионална дистанция между нас, но Райън играеше по други правила. Правилата на мъжа, който обича да хойка. Знаех каква е репутацията му, затова не се хващах.

След това бракът ми се разпадна и Райън включи прословутия си чар на пълни обороти. По дяволите, защо не? Започнахме да се срещаме. За известно време нещата вървяха добре. Даже много добре.

Тогава съдбата изигра последния си коз — задълженията към семейството. Дъщерята на Райън, за чието съществуване той въобще не подозираше, нахлу с пълна сила в живота му. Съпругът ми, Пийт, с когото не живеем заедно, беше прострелян от местния идиот на остров Палм в Южна Каролина. Дългът никога не зове. Той блъска по вратата, облечен в пълно бойно снаряжение.

За да станат нещата още по-сложни, допирът на Пийт със смъртта възкреси чувства, които отдавна мислех за мъртви. Райън твърдеше, че те никога не са умирали, и се отдръпна.

Дали детективът все още беше най-важният мъж в живота ми? Определено да. Но във връзката ни се бяха намесили прекалено много хора. Не бях говорила с него, откакто се разделихме миналия месец.

— Хей — поздравих аз.

Това е южняшкият вариант на „здравей“ или bonjour.

— Изгоряла кола? — Райън посочи към дядото.

— Пушил е в леглото.

— Още едно доказателство колко самодоволно е станало обществото ни.

Погледнах го въпросително.

— Никой не обръща внимание на етикетите.

Продължих да го гледам неразбиращо.

— Големите черни букви върху всяка кутия. „Пушенето убива“.

Вдигнах очи към тавана.

— Как си? — Тонът му беше станал по-мек. Или само така си въобразих.

— Добре съм, а ти?

— Повече от добре.

— Добре.

— Добре.

Диалог между прогимназисти, а не бивши любовници. Такива ли бяхме? Зачудих се. Бивши?

— Кога пристигна?

— Вчера.

— Добре ли пътува?

— Кацнах навреме.

— По-добре, отколкото да кацнеш преждевременно или неочаквано.

— Така е.

— До късно работиш.

Погледнах часовника. Затворена в четвърта зала с нейната специална вентилация не бях чула кога са си отишли лаборантите. Беше станало шест и петнайсет.

— Прав си — съгласих се. Господи, разговорът ни наистина не вървеше. — Как е Чарли?

— Говори неприлични неща, както винаги.

Чарли е качулато какаду, прекарал е младостта си в бардак. Райън ми го подари за Коледа. Упражнявахме съвместно попечителство върху него.

— Бърди пита за него.

Чудех се дали Райън е дошъл да ме види, или да говори за случая на Ламанш от река Лак де дьо Монтан. Не се чудих дълго.

— Остана ли ти време да погледнеш изплувалия от водата труп?

— Още не. — Стараех се гласът ми да не издаде разочарованието ми. — Каква е историята?

— Вчера край Ил Бизар един рибар ловял риба. Известно време влачил въдицата зад лодката си. Решил, че е хванал нещо голямо, но вместо това изтеглил труп. Вероятно човекът вече е обявил лодката си за продан в интернет.

— Все още не съм стигнала до този случай.

— Жертвата е жена. Ламанш смята, че е забелязал някакви необичайни петна по врата й, но не е сигурен поради силното подуване и потъмняване на трупа. При рентгеновите снимки и при огледа не се забелязват следи от прострелване. Няма счупване на подезичната кост. Ламанш е изпратил изследване за наличие на отрови.

— Бергерон огледа ли зъбите й?

Марк Бергерон е нашият консултант-одонтолог.

Райън кимна.

— Въведох данните за зъбите й в канадската полицейска информационна система. Нищо не се получи. Може да имаме по-добър шанс, ако успееш да определиш възрастта и расовата й принадлежност.

— Тя е следващата в списъка.

За миг Райън се поколеба.

— В момента работим върху няколко случая на изчезнали хора и неидентифицирани трупове.

— Колко?

— Трима изчезнали, два трупа.

— Мислиш ли, че става въпрос за сериен убиец?

— Проверяваме и тази възможност.

— В какъв период от време?

— Десет години.

— Какъв е профилът на жертвите?

— Момичета. Всички в юношеска възраст.

Усетих обичайните яд и тъга. Страх? Нима някой звяр беше тръгнал на лов из Квебек?

— Подозираш, че жената от река Лак де дьо Монтан може да е жертва номер шест?

— Възможно е.

— Ще се захвана със случая още утре сутринта.

— Благодаря ти.

Той си тръгна, спря на вратата и се обърна.

— Как е Пийт?

— Възстановява се. Благодаря, че попита. Как е Лили?

— Добре.

— Добре.

Господи, пак го правим!

— Утре ще взема Чарли — казах аз.

— Няма нужда. Ще ти го донеса.

— Не е необходимо да го правиш.

— Служим и охраняваме — рецитира полицейското мото Райън. — Ще ти се обадя.

— Благодаря ти.

 

 

След като върнах на място и подредих останките от обгорелия труп на деветдесет и три годишния мъж, прибрах носилката, върху която лежеше, почистих и си тръгнах за вкъщи. Бърди ме посрещна на вратата.

Докато си обувах късите панталони, му обясних, че Чарли скоро ще дойде при нас. Изглеждаше въодушевен или по-скоро отегчен. При котките никога не можеш да кажеш със сигурност.

След вечеря с Бърди изгледахме повторението на един епизод от „Семейство Сопрано“ — този, в който Адриана изяжда боя. През цялото време непрекъснато вдигах слушалката на стационарния телефон. Проверявах го дали работи. След това я хвърлях обратно на дивана.

Райън не се обади. Нито се появи в апартамента ми тази вечер.

Въпреки че с Бърди си легнахме в единайсет, дълго време не успях да заспя. Прехвърлях в съзнанието си разговора ни в четвърта аутопсионна зала и изведнъж разбрах какво ме безпокои. Райън почти не се беше усмихнал и не се бе пошегувал. Това никак не беше типично за него.

Повтарях си, че се държа като объркана пубертетка. Райън е зает. Тревожи се за дъщеря си. За серийния убиец. За натрупването на ушна кал в ушите си. За петното от горчица върху вратовръзката си.

Но никак не бях убедена в това.