Кати Райкс
Пепел от кости (2)

1

Бебетата умират, възрастните изчезват. Възрастните умират, бебетата изчезват.

Бях още малка, когато ми се наложи да приема тези истини. Разбира се, имах някаква детска представа, че човешкият живот има край. Монахините в училище говореха за рай, за чистилище и ад. Знаех, че по-възрастните от мен ще „починат“. Родителите ми използваха тази дума и така заобикаляха темата. Хората почиваха. Господ ги прибираше при себе си. Почиваха в мир. Така по свой изкривен начин приемах, че животът на земята е преходен. Въпреки това тежко понесох смъртта на баща си и на по-малкото си братче.

А изчезването на Еванджелин Ландри си беше загадка.

Обаче започвам да избързвам.

Ето какво се случи.

Когато бях малка, живеехме в южната част на Чикаго, далече от центъра, в един не особено изискан квартал, наречен Бевърли. След големия пожар през 1871 година тук се оформила вилната зона на градския елит — обширни морави, огромни брястове и ирландски католически родове, чиито фамилни истории бяха по-стари и от брястовете. Тогава кварталът изглеждал леко запуснат, но по-късно ситуацията значително се подобрила и там се заселили хората, родени след войната. Те искали да живеят сред зеленина, но едновременно с това да бъдат и достатъчно близо до околовръстното шосе.

Нашата къща, която някога е била ферма, беше най-старата в махалата. Беше бяла, със зелени капаци на прозорците и отвсякъде заобиколена от веранда. Имаше помпа за вода в задния двор и гараж, в който някога са живеели конете и кравите.

Спомням си колко щастлива бях по онова време там. Когато беше студено, заедно със съседските деца карахме кънки на пързалката. Тя се получаваше, като залеехме с вода земята. Татко ми помагаше да запазя равновесие върху острите ръбове на кънките и да почистя дрехите си всеки път, когато се озовавах на земята. През лятото ритахме топка на улицата, играехме на гоненица или на стражари и апаши. Заедно със сестра ми Хари ловяхме светулки и ги затваряхме в буркани, в чиито капачки предварително бяхме пробили дупчици.

През дългите зими, така типични за Средния Запад, в хола ни, пълен с овехтели мебели и всякакви предмети, се събираха безбройните лели и чичовци от семейство Бренан, за да играят карти. Ритуалът беше винаги един и същ. След вечеря мама изваждаше малките масички от килера, избърсваше праха от тях и ги разгъваше. Хари застилаше белите ленени покривки, а аз подреждах колодите карти, салфетките и купичките с фъстъци.

Когато настъпеше пролетта, вместо да седят около масичките за карти и да играят канаста и бридж, възрастните излизаха на верандата, настаняваха се в люлеещите столове и разговаряха — за комисията „Уорън“, която разследваше убийството на президента Кенеди, за залива Тонкин, откъдето бе започнала Виетнамската войната, за Хрушчов, съветският министър-председател, за Косигин… Не че тези теми ме вълнуваха особено. Фактът, че хората, чието ДНК носех и аз, се събираха заедно, ми създаваше усещане за благоденствие, също като подрънкването на монетите в касичката върху тоалетката в спалнята ми. Светът беше предсказуемо място, населено с роднини, учители и хлапета като мен, от семейства, подобни на моето. Животът се свеждаше до училището „Сейнт Маргарет“, скаутската организация, неделната литургия и излетите през лятото.

Тогава умря Кевин. Бях шестгодишна и имах чувството, че вселената около мен се разпада и се изпълва с несигурност и съмнения. В представите ми светът беше подреден така, че смъртта застига възрастните — бабите с изпъкнали сини вени и изтъняла прозрачна кожа. А не бебетата с дебели розови бузки.

Почти не си спомням болестта на Кевин. Още по-малко помня погребението. В черквата Хари се въртеше непрекъснато на мястото си до мен. Върху черната ми лачена обувка имаше петно. От какво? Струваше ми се важно да знам от какво е. Бях вперила поглед в изцапаното място и исках да откъсна очи от всичко, което ставаше около мен.

Семейството, разбира се, се събра. Гласовете на всички бяха приглушени, а лицата им безизразни. Дойдоха роднините на мама от Северна Каролина. Съседи. Хора от нашата енория. Колеги от юридическата фирма на татко. Непознати. Галеха ме по главата и мърмореха нещо за небеса и ангели.

Къщата се изпълни с ястия и сладкиши, увити във фолио и найлон. Обожавах сандвичи с изрязана коричка (като изключим тези с риба тон или яйчена салата между филийките — струваха ми се твърде упадъчни и лекомислено разточителни), но не и в онзи ден. Оттогава не мога да ги понасям. Странно как ни въздействат някои неща.

Смъртта на Кевин промени не само отношението ми към сандвичите. Всичко, върху което беше изграден животът ми, бе станало различно. Погледът на майка ми, винаги мил и често весел, вече не беше същият. Очите й бяха хлътнали, а под тях имаше дълбоки сенки. Детският ми разум не можеше да разбере какво се крие зад този поглед. Можех само да усетя тъгата. Години по-късно видях снимката на една жена от Косово, синът и съпругът на която лежаха в набързо сковани ковчези. Някакъв спомен проблесна в съзнанието ми. Дали не я познавах? Невъзможно. Тогава осъзнах за какво става въпрос. В погледа й също се четяха поражение и безнадеждност, които бях виждала в очите на мама.

Не само външният вид на мама се промени. Вече не пиеха заедно с татко коктейли преди вечеря, не се застояваха на масата, за да си приказват, докато си пият кафето. Не гледаха телевизия, след като чиниите от вечеря бяха измити, а ние с Хари — готови за лягане. Преди с удоволствие гледаха комедийни представления и се споглеждаха, когато някой от комиците направеше нещо особено смешно. Татко хващаше мама за ръка и двамата се смееха.

Когато левкемията победи Кевин, смехът напусна нашата къща.

Същото направи и баща ми. Той не потъна в безмълвно самосъжаление като мама. Майкъл Терънс Бренан — юрист, ценител на красотата и непоправим бонвиван, потъна направо в бутилката хубаво ирландско уиски. Всъщност бутилките бяха много.

В началото не забелязвах отсъствието на татко. Също като болка, която постоянно се усилва и не можеш да определиш точно кога е започнала, един ден осъзнах, че той доста често отсъства. Все по-често вечеряхме без него. Все по-късно и по-късно се прибираше вечер, докато накрая почти не усещахме присъствието му. Понякога през нощта чувах несигурните му стъпки по стълбите и затръшването на някоя врата, а после — пускането на водата в тоалетната. След това настъпваше тишина. Или дочувах приглушени гласове от спалнята на родителите ми. Долавяха се обвинения и негодувание.

И до днес ме побиват тръпки, когато телефонът иззвъни след полунощ. Може би лесно се поддавам на паника. Или просто гледам реално на нещата. Житейският ми опит подсказва, че тези обаждания никога не носят добри новини. Станала е катастрофа. Някой е бил арестуван. Имало е сбиване.

Бяха минали осемнайсет месеца от смъртта на Кевин, когато телефонът до леглото на мама иззвъня. Тогава телефоните звъняха пронизително, а не изпълняваха разни полифонични мелодийки. Събудих се още при първия звън. Чух втория. И малко от третия. Последва някакъв приглушен звук, нещо средно между вик и стон, а после слушалката се удари в нещо дървено. Изплаших се. Дръпнах завивката до очите си. Никой не се приближи до леглото ми.

На следващия ден мама каза, че е станала катастрофа. Колата на татко излязла от пътя. Не спомена и дума за доклада на полицията, нито за това какво е било нивото на алкохол в кръвта му. Сама дочух тези подробности. На седемгодишна възраст децата имат навика да подслушват.

Спомням си погребението на татко дори още по-смътно от погребението на Кевин. Бронзов ковчег с бели цветя върху него. Безкрайни надгробни слова. Тих плач. Мама, подкрепяна от две лели. Искрящозелена трева в гробището.

Този път роднините на мама бяха още повече. Семейство Дийси, семейство Лий. Братовчеди, чиито имена не помня. Подслушвах, без да ме забележат, и разбрах части от плана им. Мама трябваше да се прибере при семейството си заедно с децата.

Лятото след смъртта на татко беше едно от най-горещите в историята на щата Илинойс. Седмици наред температурата се задържаше над трийсет градуса. Въпреки че в прогнозата за времето непрекъснато говореха за разхлаждащия ефект на езерото Мичиган, нашата къща беше твърде далече от водата. Между нас и езерото имаше прекалено много сгради и прекалено много цимент. Разхлаждащият бриз не стигаше до нас. Ние в Бевърли включвахме вентилаторите, отваряхме прозорците и се потяхме. С Хари спяхме на сгъваеми легла на верандата.

През целия юни и в началото на юли баба Лий провеждаше телефонната кампания „Върни се у дома, на Юг“. Роднините ни от страна на татко продължаваха да пристигат вкъщи, но сега го правеха поединично или по двама. По ризите на мъжете се очертаваха тъмни петна от пот, а роклите на жените бяха провиснали и отпуснати. Разговорите се провеждаха много внимателно. Мама беше нервна и винаги готова да се разплаче. Лелите и чичовците я потупваха по ръката: „Направи това, което е най-добре за теб и за момичетата, Дейзи“.

С детската си интуиция усещах някакво странно безпокойство при тези семейни събирания и нарастващо нетърпение, породено от тъжните събития в живота ни. Посещенията се бяха превърнали в бдения, изпълнени с неудобство, но абсолютно задължителни, защото Майкъл Терънс беше от рода им и проблемът с вдовицата и децата трябваше да бъде разрешен по подобаващ начин.

Смъртта внесе промени и в моето социално обкръжение. Децата, които бях познавала през целия си живот, сега ме отбягваха. Когато случайно се срещнехме, те забиваха погледи в земята. Неудобно ли се чувстваха? Объркани ли бяха? Или се страхуваха, че могат да се заразят? Повечето просто стояха настрани.

Мама не ни беше записала да ходим на излети, така че с Хари прекарвахме дългите горещи дни сами. Четях на сестра си приказки. Играехме на различни игри, разигравахме куклен театър или отивахме до Ълсуърт, за да си купим комикси и кока-кола.

През тези дни върху нощното шкафче на мама се оформи цяла аптека. Когато беше на долния етаж, внимателно разглеждах шишенцата с бели капачки и прецизно изписани етикети. Разклащах ги. Взирах се през жълтата или кафеникавата пластмаса. Видът на миниатюрните капсули предизвикваше особен трепет в гърдите ми.

В средата на юли мама взе решение. Или може би баба Лий го направи вместо нея. Чух, когато мама съобщи новината на братята и сестрите на татко. Те я потупаха по ръката. „Може би така е най-добре“ — казаха те, а гласовете им звучаха… как? Облекчено? Какво разбира едно седемгодишно момиченце от нюанси в интонацията?

Баба пристигна в деня, в който в двора ни поставиха табела. В калейдоскопа от спомени, които се въртят в главата ми, виждам как слиза от таксито — възрастна жена, слаба като плашило, с изпъкнали кокалчета на ръцете и кожа, суха като на гущер. През онова лято беше на петдесет и шест години.

След седмица вече бяхме натъпкани в крайслера, който татко беше купил, преди да стане ясна диагнозата на Кевин. Баба караше колата. Мама седеше до нея. Ние с Хари бяхме отзад, а разделителната линия от пастели и играчки очертаваше териториалните ни граници.

След два дни пристигнахме в къщата на баба в Шарлот. Двете с Хари бяхме настанени в спалнята на горния етаж. Стените бяха облепени с тапети на зелени райета. Дрешникът миришеше на нафталин и лавандула. Двете с Хари наблюдавахме мама, докато закачаше роклите ни на закачалки. Зимни рокли за ходене на празненства и на черква.

— Колко дълго ще останем, мамо?

— Ще видим. — Закачалките потракваха.

— Тук ли ще ходим на училище?

— Ще видим.

На следващата сутрин на закуска баба попита дали бихме искали да прекараме остатъка от лятото край океана. Хари и аз вдигнахме поглед от купичките си с корнфлейкс и се вторачихме в нея. Стояхме като ударени от гръм, не можехме да повярваме колко бързо се променя животът ни.

— Разбира се, че искате — отговори тя.

„От къде на къде знаеш какво бих искала да направя и какво не? — помислих си аз. — Ти не си на мое място.“ Разбира се, баба беше права. Обикновено така ставаше. Но не това беше най-важното. Още едно решение беше взето и аз бях безсилна да го променя.

Два дни след пристигането ни в Шарлот нашата малка компания отново се настани в крайслера. Баба караше, мама спеше. Събуждаше се само когато свистенето на гумите подсказваше, че пресичаме някоя пешеходна пътека.

Тя надигна главата си от облегалката. Не се обърна към нас. Не се засмя и не изрече напевно „Поулиз Айлънд, ето ни, идваме!“, както правеше в отминалите, по-щастливи времена. Просто се отпусна назад.

Баба потупа мама по ръката, абсолютно същият жест като на роднините ни от семейство Бренан.

— Всичко ще бъде наред. — Гласът й беше нежен, говореше провлачено, съвсем като дъщеря си. — Вярвай ми, Дейзи, всичко ще бъде наред.

И след като срещнах Еванджелин Ландри за мен всичко беше наистина наред.

Така беше и в следващите четири години. Докато Еванджелин изчезна.