Кати Райкс
Пепел от кости (5)

4

— Доктор Бренан? — Гласът стържеше като бодлива тел по гофрирана ламарина. — C’est moi, Hippo.^[1]

— Comment sa va? — отговорих също като в асансьора, формално.

Знаех, че ако попитам искрено, другият ще започне да ми отговаря подробно. Въпреки че ми беше приятно да разговарям с него, сега моментът не беше подходящ.

— Ben. Jvas parker mon char. Chu…^[2]

— Хипо? — прекъснах го аз.

Хиполит Талант работеше в L’unite^[3] „Архивирани нерешени случаи“ du Service des enquetes sur les crimes contre la personne de la Surete du Quebec. Дълго название. Превежда се лесно. Полиция на провинция Квебек, ППК. Престъпления срещу личността. Отдел нерешени случаи.

Въпреки че с Хипо бяхме работили заедно по няколко случая, откакто отделът беше създаден през 2004, така и не можах да свикна с акцента му. Не беше типичният акцент на френскоговорещата работническа класа в Квебек. Определено не беше парижки, белгийски, северноафрикански или швейцарски. Какъвто и да беше произходът му, френският на Хипо си оставаше загадка за американското ми ухо.

За щастие говореше свободно и двата езика.

— Извинявай, докторе — премина той на английски. Говореше със силен акцент, използваше много жаргонни изрази, но все пак беше разбираемо.

— Долу съм, паркирах колата. Искам да те видя за малко.

— Ламанш току-що ми възложи спешен случай. Тъкмо бях тръгнала към моргата.

— Само десет минути.

Часовникът ми вече показваше 9:45.

— Хайде, качвай се.

Предадох се. Така или иначе Хипо щеше да намери начин да ме открие.

Пристигна след двайсет минути. Наблюдавах го през прозореца как мина по коридора и се спря да поздрави онези патолози, които все още бяха по кабинетите си. Влезе в лабораторията ми, носеше плик от „Дънкин Донътс“.

Как да опиша Хипо? С наднормените си килограми, очила с пластмасови рамки и старомодната си ниско подстригана коса приличаше повече на програмист, отколкото на ченге.

Приближи се до бюрото ми и постави плика отгоре. Погледнах в него. Понички.

Да кажем, че Хипо си пада по здравословния начин на живот, е все едно да кажем, че Амишите^[4] си падат по спортни автомобили. Някои от членовете на неговия отдел го наричаха високоскоростния Хипо. Разбира се, това беше на майтап, тъй като той непрекъснато имаше проблеми със стомаха.

Хипо си взе поничка с глазура от кленов сироп. Аз си избрах с шоколад.

— Реших, че може още да не си закусила.

— М-м… — Бях изяла един геврек със сирене крема и двеста грама малини.

— Това ли е спешният ти случай? — Хипо посочи с глава костите от агнешки котлети и пилешки разфасовки, намерени на строителната площадка.

— Не.

Не навлязох в по-подробни обяснения. Вече минаваше десет. А устата ми беше пълна с шоколад и тесто.

— Искаш ли още една?

— Наистина трябва да слизам долу.

Хипо придърпа един стол до бюрото ми.

— Десет минути и се махам.

Настани се и облиза захарта от пръстите си. Подадох му салфетка.

— Не е нещо, което непременно трябва да направиш.

Махнах с ръка нетърпеливо.

— Става въпрос за кости. Аз самият не съм ги виждал. Разбрах за тях от един приятел от ППК. Работи в полицията на провинция Квебек от осемнайсет години и наскоро го прехвърлиха от Римуски в Гатено. Изпихме по няколко бири, когато минаваше през Монреал.

Кимнах. Мисълта ми обаче беше съсредоточена върху поничките. Дали в плика не беше останала още една с глазура от кленов сироп?

— Двамата с Гастон, така се казва той, сме приятелчета от деца. Израснахме в едно малко градче в провинция Маритаймз.

Най-после получих обяснение за акцента на Хипо. Шиак, разговорният френски, характерен за някои от провинциите по атлантическото крайбрежие.

— Онзи скелет не дава покой на Гастон от няколко години. Той е половин микмак, нали се сещаш, местното население в провинцията.

Кимнах отново.

— Има специално отношение. Смята, че мъртвите трябва да се погребват подобаващо. Мисли, че душата ти е прецакана, ако не си закопан на два метра дълбочина. Както и да е, някакъв тип от ППК, от последната работа на Гастон, държи череп върху бюрото си. Останалата част от скелета е в една кутия.

— Как са се озовали костите при този детектив?

Вдигнах плика и предложих поничка на Хипо. Той поклати глава. Погледнах вътре не особено заинтригувано. Да! Имаше една с глазура от кленов сироп. Поставих плика обратно на бюрото.

— Гастон не знае. Но съвестта му не го оставя на мира, защото не се е постарал повече костите да бъдат погребани както трябва.

— Ако няма гроб, няма и задгробен живот.

— Бинго.

— И тук вече трябва да се намеся аз.

— Гастон ме попита дали не познавам една дама, тук, в Монреал, която се занимава с кости. А аз му казах: „Как не, шегуваш ли се? Та ние с доктор Бренан сме приятелчета!“.

Хипо вдигна и доближи един до друг двата си пожълтели от никотина пръста.

— Сигурен ли е, че костите са човешки?

Той кимна.

— Да, и освен това мисли, че са на дете.

— Защо?

— Малки са.

— Гастон трябва да говори с местния следовател.

Протегнах се и взех поничката с глазура от кленов сироп, правех се, че въобще не ми пука.

— Направил го. Онзи изобщо не му обърнал внимание.

— Защо?

— Костите не са на човек, починал наскоро.

— Да нямат археологическа стойност?

Кленовият сироп не беше лош, но шоколадът беше друга работа.

— Доколкото знам са изсъхнали и в дупките, където са били очите, има паяжини.

— Наличието на паяжини показва, че от доста време са над земята.

— Бинго.

Хипо обичаше тази дума и я използваше често.

— Следователят казва, че костите са били прехвърляни насам-натам прекалено дълго.

Спрях да дъвча. Това не беше правилно. Ако бяха човешки кости, формално те попадаха в графата неидентифицирани останки и следователят беше длъжен да се погрижи за тях. Само съдебномедицинският антрополог можеше да реши кога е настъпила смъртта и дали те са от интерес за съдебната медицина.

— Кой е следователят? — Протегнах се да взема лист и химикал.

Хипо потупа якето си. То самото заслужава да му обърнем по-специално внимание. Платът беше на жълти и оранжеви карета, а основата беше червеникавокафява. Джобчето за носната кърпа беше направено от златист полиестер. Навярно в селските райони на Румъния дрехата можеше да мине за произведение на висшата мода.

Хипо извади тефтерче със спирала и прелисти няколко страници.

— Доктор Ив Брадет. Искаш ли номера му?

Кимнах и си го записах.

— Виж, Гастон не иска да навреди на никого.

Вдигнах поглед към Хипо.

— Добре, добре. — Протегна ръце с длани към мен. — Просто бъди дискретна. Костите се намират в дирекцията на ППК в Римуски. — Хвърли поглед към бележките си. — Това е в района Ба-Сен Лорен-Гаспейзи-Ил Дьо Ла Мадлен.

Колко типично за Хипо. Винаги е извор на информация.

— Не мога да се захвана с това веднага.

— Да, добре. Pas d’urgence. Не е спешно. Когато можеш.

 

 

Когато един жив организъм се превърне в труп, пред него има три възможни пътя, по които да поеме — разлагане, мумифициране и осапуняване. Нито един от тях не е приятен.

Когато трупът попадне в топла влажна среда, при наличието на бактерии, насекоми и/или гръбначни лешояди, се наблюдава разлагане. Характерните признаци на разлагането са опадане на кожата, промяна на цвета, подуване, изхвърляне на газовете от корема и неговото хлътване, гниене на плътта. Процесът завършва с разграждане на костите.

Когато околната среда е топла и суха, няма насекоми и други гадинки, тогава се получава мумифициране. При него се наблюдават следните характерни белези — разграждане на вътрешните органи чрез автолиза и под въздействието на чревните бактерии, дехидратиране и втвърдяване на мускулите и кожата вследствие на изпаряване.

Няма точни данни, но е твърде вероятно при осапуняването да са необходими хладна околна среда и вода с ниско ниво на кислород, въпреки че водата може да дойде и от самия труп. При осапуняването имаме превръщане на мазнините и мастните киселини в адипоцир — вещество, което прилича на сирене, мирише лошо и е известно като „трупен восък“. В началото това вещество е бяло и прилича на сапун, но с времето се втвърдява. След като веднъж се образува, може да издържи много дълго време.

Но разграждането на един труп не е толкова просто, като да избереш вариант А, Б или В. Разлагането, мумифицирането и осапуняването могат да се наблюдават поотделно, но и в комбинация помежду си.

Тялото на Женвиев Дьосе беше лежало в уникална микросреда. Топлият въздух от отоплителната инсталация се бе задържал под завивките и дрехите й и така се беше получило нещо като миниатюрна фурна, в която трупът е бил обдухан от всички страни. И ето! Вариант Б.

Въпреки че косата й се беше запазила, чертите на лицето й напълно се бяха загубили. Лицевите мускули и очните ябълки бяха абсолютно изсъхнали. Крайниците и гръдният й кош бяха покрити с дебела и твърда обвивка.

Внимателно повдигнах раменете на Женвиев и огледах гърба й. По гръбначния стълб, таза и лопатките имаше останки от мускули и лигаменти, които приличаха на обработена кожа. Костите й се виждаха на местата, където тялото се е допирало до матрака.

Направих няколко кадъра с фотоапарата и след това отидох до осветения екран, на който се закачат рентгеновите плаки. Скелетът на Женвиев блестеше белезникав сред сивите светлосенки на тъканите и черните петна, останали от самия филм. Разгледах внимателно снимките.

Ламанш беше прав. Нямаше видими следи от насилие. Нямаше куршуми или части от тях, обвивки или следи от метал. По костите не се забелязваха нишковидни, линейни вдлъбнати или радиални фрактури. Нямаше дислокация на ставите. Нямаше чужди тела. Трупът трябваше да се почисти, за да може да се направи пълен оглед на скелета.

Върнах се при масата за аутопсии и внимателно огледах тялото на Женвиев от главата до петите. Търсих признаци на заболявания, наранявания и дейност на насекоми. Нещо, което би ми помогнало да определя времето и причината за смъртта й.

Както и при рентгеновите снимки, не открих нищо.

След това се опитах да разрежа коремната стена. Беше доста трудно, тъй като кожата и мускулите бяха станали много твърди. Най-накрая скалпелът ми успя да премине през тях. Когато уголемих разреза, вонята се понесе и изпълни цялата стая.

С доста усилия успях да направя отвор с размер приблизително двайсет квадратни сантиметра. Задържах дъха си, наведох се и с помощта на малко фенерче огледах отвътре корема на Женвиев.

Органите се бяха превърнали в тъмна гъста маса. Не забелязах нито една ларва, яйце или обвивка на какавида.

Изправих се, свалих очилата си и обмислих видяното до този момент.

Оглед: Дехидратация на външните тъкани. Оголване на скелета. Разрушаване на вътрешните органи. Не се наблюдава дейност на мухи и бръмбари.

Извод: Смъртта е настъпила предишната зима. Достатъчно отдавна, за да е налице разграждане на тъканите по време, когато наоколо няма насекоми. Женвиев Дьосе беше умряла месеци преди майка си.

Добре дошли в действителността. В криминалните сериали по телевизията всичко е прекалено лъскаво. В този случай не можеха да се определят ден, час и минута на смъртта. Състоянието на трупа не ни позволяваше да сме по-точни.

Не се спрях да се замисля какво може да означава всичко това. Женвиев, изсушена като със сешоар в леглото си. Дороте се присъединява към нея няколко месеца по-късно. А през това време Теодор управлява подводници на компютъра си.

Дадох нареждания как да бъдат почистени останките, свалих хирургичната престилка, измих се и се качих на дванайсетия етаж.

 

 

Възрастният мъж отново беше в кабинета си. Изслуша ме. Обичайното му изражение беше изчезнало, по лицето му се разбираше, че е напрегнат. Ламанш знаеше какво ще се случи с Теодор Дьосе. А също така и с Мишел Аселин.

Когато свърших, настъпи неловко мълчание. Казах, че съжалявам. Знам, че не го направих както трябва. Никак не ме бива да проявявам съчувствие. Човек би си помислил, че при моята работа би трябвало да съм развила това умение. Не е така.

Ламанш се изправи, раменете му бяха приведени. Животът е труден. Какво може да направи човек?

Върнах се в лабораторията си и видях, че пликът на Хипо е все още на бюрото ми. Вътре беше останала една-единствена розова поничка. Розова? Нещо не беше наред.

Погледнах часовника си — 1:46.

Погледът ми беше привлечен от листа, на който бях записала номера на следователя, оставен ми от Хипо. Грабнах го, прекосих коридора и влязох в кабинета си.

Купчината документи на бюрото ми не беше намаляла. Кошчето и саксиите не бяха заели обичайните си места на пода. Екипировката за работа на местопрестъплението не беше изчезнала, гащеризоните не се бяха сгънали и не се бяха подредили в шкафа.

Майната му на подреждането. Седнах на стола и набрах номера на Ив Брадет.

Включи се телефонният секретар. Оставих името и номера си.

Звуците в стомаха ми предупреждаваха, че изядените понички не са достатъчни.

Обядвах набързо салата с пиле в ресторанта за бързо хранене на първия етаж.

Когато се върнах, видях, че червената лампичка на телефона ми свети. Ив Брадет се беше обадил.

Отново набрах номера в Рамуски. Този път Брадет вдигна телефона.

— С какво мога да ви бъда полезен, доктор Бренан? — Гласът му звучеше носово и малко превзето.

— Благодаря, че веднага отговорихте на позвъняването ми.

— Няма нищо.

Предадох му всичко, което ми беше разказал Хипо, без да споменавам имена.

— Мога ли да ви попитам как узнахте това? — Хладно и много официално vous^[5].

— Един полицай ме информира за ситуацията.

Брадет замълча. Или се опитваше да си припомни доклада на Гастон относно костите, или се питаше как точно е формулирал оправданието си, че не ги е иззел.

— Мисля, че си заслужава да бъдат огледани.

— Вече съм разследвал проблема. — Гласът му звучеше дори още по-хладно.

— Вие ли направихте проучванията на скелета?

— Колкото и да е странно.

— Какво искате да кажете?

— Отидох до дирекцията на ППК. Стигнах до извода, че костите са стари. Може би древни.

— Това ли е всичко?

— По моя преценка останките са на момиче в юношеска възраст.

„Не се дразни, Бренан!“ — казах си.

Следовател или патолог прочита един учебник или изкарва някакъв кратък курс и опа! Готово! Той или тя вече е съдебномедицински антрополог! Защо не си намери отнякъде учебник по „Сърдечна хирургия“, да закачи една табела на вратата и да започне да отваря гръдния кош на хората? Въпреки че рядко се случваше някой недостатъчно квалифициран да се опитва да практикува професията ми, когато навлезеше в територията ми, ставах наистина лоша.

— Разбирам. — Ако гласът на Брадет беше хладен, моят беше леден.

— При разпита полицаят призна, че притежава тези кости от много години. Освен това заяви, че произхождат от Ню Бранзуик. А това е извън моя район.

Минаваха месеци, дори години, без да се сетя за Еванджелин Ландри. И изведнъж се появяваше синаптична връзка. Никога не знаех какво може да я предизвика. Забравена снимка на дъното на някоя кутия. Думи, произнесени с определена интонация. Песен. Цитат от стихотворение.

Акцентът на Хипо. Ню Бранзуик. Скелетът на момиче, починало преди много години.

Невроните се задействаха.

Несъзнателно стиснах здраво слушалката.