Кати Райкс
Пепел от кости (18)

17

Паметта е капризно нещо. Понякога ни казва истината, понякога ни заблуждава. Може да предпазва, да отхвърля, да измъчва или просто да греши.

В този случай нямаше нито грешка, нито заблуда.

Видях само половината от лицето на жената, въпреки това имах чувството, че някой стовари юмрука си върху мен. Тъмни, цигански очи, своенравна горна устна, която покрива миниатюрната долна. Кафяво петно с формата на подскачаща жаба на бузата.

Обелин се залива от смях. Еванджелин я дразни и гъделичка. Скачаща жабешка муцунка! Скачаща жабешка муцунка!

Челюстта беше отпусната, по кожата имаше дълбоки белези. Нямаше никакво значение. Това беше детето, което познавах от Поулиз Айлънд, променено от времето и събитията.

Очите ми се напълниха със сълзи.

Представих си Обелин. Подритваше с малките си крачета и плачеше, за да я включим в игрите си. Двете с Еванджелин й четяхме приказки, обличахме я в костюми с пайети и в пачка за балет, строяхме й пясъчни замъци на плажа. Но в повечето случаи я отпращахме, за да не ни пречи.

Усмихнах се малко пресилено.

— Ужасно ни липсваше на мен и на Хари.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— Защо?

— Бихме искали да разберем защо си тръгнахте така ненадейно. Защо Еванджелин никога не отговори на писмата ми.

— Откъде взехте адреса ми?

Гласът й беше съвсем слаб. Дишаше и преглъщаше равномерно, вероятно в резултат на терапията, при която са я учили отново да говори след пожара.

— В полицията ли работиш?

Казах й, че работя за следователя в Монреал.

— Този следовател ли те изпрати да ме намериш?

— Това е дълга история. Бих искала да ти я разкажа.

Обелин въртеше около пръстите си шала, събран под брадичката й. Кожата по ръцете й беше набраздена и бяла като восък. Приличаше на овесена каша, изстинала по дъното на тенджерата.

— Страховете ми се сбъдват.

— Моля? — Типичният й шиак акцент беше толкова силен, че не разбирах всичко, което казваше.

— Най-страшният ми кошмар.

— Какво казваш?

Не обърна внимание на въпроса ми.

— Значи Хари е тук?

— Чака пред входната врата.

Загледа се някъде зад мен. Предполагам, че пред очите й бяха отдавна отминали събития. След това каза:

— Отиди при нея. Ще ви отворя да влезете.

 

 

След като отключи не по-малко от сто ключалки, Обелин ни пусна да влезем във фоайето, което водеше към широк хол в средата на къщата. Светлината преминаваше през матовите прозорци и голямото празно пространство бе съвсем слабо осветено.

В дъното забелязах богато резбовано дървено стълбище. От тавана висеше полилей в стил Луи не-знам-кой-си. В хола имаше боядисани дървени пейки, целите покрити с резба и други предмети, типични за северозападното тихоокеанско крайбрежие.

На някои места по тапета с флорални мотиви се забелязваха по-ярки розови и зелени правоъгълници, очевидно картините и портретите, които са висели там, са били преместени. Подът беше покрит с огромен стар персийски килим, който сигурно струваше повече от целия ми апартамент.

Сега Обелин беше увила шала под брадичката си и го беше завързала отзад на врата си. Като я погледнеш отблизо, ставаше съвсем ясно защо го прави. Десният й клепач висеше, а дясната й буза приличаше на покрит с мехури мрамор.

Неволно отместих поглед. Попитах се как бих се чувствала, ако аз бях цялата в белези, а тя беше моята гостенка, която не бях виждала от много години.

Хари каза: „здрасти“. Обелин отвърна: „bonjour“. И двете бяха сдържани. Не се докоснаха. Знам, че Хари изпитваше същото състрадание и мъка като мен.

Обелин ни покани да я последваме. Хари тръгна след нея, като се озърташе на всички страни. Аз вървях най-отзад.

От двете страни на хола имаше големи плъзгащи се врати, които скриваха стаите зад тях. Зад стълбището имаше още врати, които водеха към други помещения и килери. Над всяка една от тях висеше малко разпятие.

Очевидно архитектът не е имал за задача да построи къщата така, че човек да се чувства близо до природата. Малката гостна, в която влязохме, беше съвсем мрачна не само поради липсата на остъклени пространства. Всички прозорци бяха покрити с капаци. Две месингови настолни лампи хвърляха съвсем слаба светлина.

— S’il vous plait!^[1]

Покани ни да седнем на едно двуместно канапе, покрито със златисто кадифе.

Ние с Хари седнахме. Обелин се разположи в дълбоко кресло в далечния край на стаята, придърпа ръкавите си така, че да скрият китките й, скръсти ръце и ги сложи в скута си.

— Хари и Темпи. — Имената ни прозвучаха странно на диалекта шиак.

— Имаш прекрасен дом — започнах съвсем непринудено. — А колоните с резбованите тотеми са наистина много впечатляващи. Вярно ли е предположението ми, че беседката някога е била сауна?

— Свекър ми имаше един служител, който много се увличаше по индианско изкуство. Този човек живя тук дълги години.

— Конструкцията е необичайна.

— Мъжът беше… — спря, очевидно търсеше думата, — необичаен.

— Забелязах резбованите пейки във фоайето. Имаш ли много подобни мебели?

— Имам някои. Когато свекър ми почина, съпругът ми уволни този човек. Не се разделиха с добри чувства един към друг.

— Съжалявам, винаги е трудно при такива ситуации.

— Въпреки това трябваше да бъде уволнен.

До мен Хари се изкашля.

— Наистина съжалявам, че бракът ти не е бил сполучлив — казах го с възможно най-приятелския тон.

— Значи си чула историята.

— Част от нея.

— Бях на шестнайсет, бях бедна и нямах голям избор. — Тя изтръска нещо от полата си със здравата си ръка. — Дейвид смяташе, че съм красива. Женитбата беше някакъв изход. Преди толкова много години.

По дяволите любезностите! Насочих се направо към въпроса, заради който бях дошла тук.

— Обелин, къде отидохте?

Знаеше какво я питам.

— Тук, разбира се.

— Никога вече не дойдохте в Поулиз Айлънд.

— Мама се разболя.

— Така изведнъж?

— Имаше нужда от грижи.

Този отговор не беше особено точен.

Питах се от какво точно беше починала Лорет. Премълчах въпроса си.

— Тръгнахте си, без да се сбогувате. Леля Юфеми и чичо Фидел отказаха да ни кажат каквото и да е. Сестра ти спря да ми пише. Много от писмата се върнаха неразпечатани.

— Еванджелин отиде да живее при дядо Ландри.

— Никой ли не й препращаше писмата?

— Беше далече извън града. Знаеш какви са пощите.

— Защо се премести?

— Когато мама не можеше вече да работи, семейството на татко пое контрол над нещата.

Дали не усетих твърди нотки в гласа й, или той просто звучеше така вследствие на пораженията от изгарянията?

— Родителите ти събраха ли се отново?

— Не.

Настъпи неудобно мълчание, чуваше се само тиктакането на часовника.

Обелин първа наруши тишината:

— Да ви предложа ли нещо безалкохолно за пиене?

— С удоволствие.

Обелин изчезна през същата врата, през която преди малко бяхме влезли.

— Защо поне не се опита да говори английски? — Хари беше ядосана.

— Не искам да я карам да се притеснява.

— Чух те да казваш Поулиз Айлънд. Казвай каква е новината?

— Върнали са се обратно тук, защото Лорет се е разболяла.

— От какво?

— Не ми каза.

— Това ли е всичко?

— В общи линии.

Хари вдигна поглед нагоре.

Огледах стаята. По стените имаше любителски пейзажи и натюрморти, цветовете бяха ярки, а пропорциите — неправилни. Стаята изглеждаше претрупана и клаустрофобично малка поради шкафовете с книги и многото старинни предмети. Стъклени птици. Сфери, в които вали сняг. Капан за сънища. Бели релефни чинии и свещници. Музикални кутии. Статуи на Дева Мария и светиите около нея. Свети Андрей? Франциск? Петър? Оцветен гипсов бюст. Него вече можех да разпозная. Нефертити.

Обелин се върна, лицето й бе все така безизразно. Подаде ни по един „Спрайт“, но не погледна нито Хари, нито мен в очите. Седна на мястото си и се съсредоточи върху напитката си. Палецът й нервно се движеше нагоре-надолу по кутийката и обираше влагата.

Веднага я атакувах с въпроса:

— Какво стана с Еванджелин?

Палецът спря да се движи. Обелин вдигна поглед към мен.

— Но нали ти си дошла, за да ми кажеш това?

— Какво искаш да кажеш?

— Дошла си, за да ми кажеш, че са открили гроба на сестра ми.

Сърцето ми подскочи.

— Еванджелин е мъртва?

Тъй като не можеше да следи разговора ни на френски, Хари се бе отегчила и бе започнала да разглежда заглавията на книгите. Тонът ми я накара да извърне глава към мен.

Обелин навлажни устните си, но не отговори.

— Кога почина? — едва изговорих думите.

— През хиляда деветстотин седемдесет и втора.

Две години след като си тръгна от острова. Мили боже!

Представих си скелета в лабораторията, унищожените лицеви кости и увредените кости на пръстите.

— Еванджелин болна ли беше?

— Разбира се, че не беше болна. Това е лудост. Та тя беше само на шестнайсет.

Не го ли каза прекалено бързо? Или ставах прекалено подозрителна.

— Моля те, Обелин, разкажи ми какво се случи.

— Какво значение има вече?

— За мен има.

Обелин внимателно остави кутийката, от която пиеше, на сгъваемата масичка до себе си. Нагласи шала си. Приглади полата си. Отпусна ръце в скута си. Впери поглед в тях.

— Мама беше прикована на легло. Дядо не можеше да работи. Така че Еванджелин трябваше да изкарва пари.

— Но тя беше дете. — Не можех да прикрия чувствата си.

— Тогава нещата бяха съвсем различни.

Думите й така си останаха да висят във въздуха.

Тик-так. Тик-так.

Бях прекалено обезсърчена, за да продължа да я разпитвам.

Въпреки това Обелин продължи, без да я подканвам:

— В началото, когато ни разделиха, исках да умра.

— Разделили са ви?

— Мама и сестра ми отидоха да живеят при дядо. Мен ме изпратиха да живея при братовчедите от семейство Ландри. Но ние с Еванджелин си говорехме. Не много често. Но знаех какво се случва. Сутрин и вечер Еванджелин се грижела за мама. През останалата част от деня работела като прислужница. Част от парите, които заработваше, изпращаше за издръжката ми.

— От какво беше болна майка ти?

— Не знам. Бях прекалено малка.

Не ми ли отговори отново прекалено бързо?

— Къде беше баща ти?

— Ако някога го видя, непременно ще го попитам.

Това, разбира се, ще се случи в някой друг живот.

— Починал ли е?

Тя кимна.

— На Еванджелин й беше много тежко. Исках да й помогна, но бях толкова малка. Какво можех да направя?

— Никоя от вас ли не ходеше на училище?

— Аз ходих няколко години. Еванджелин вече можеше да чете и да смята.

Горката ми приятелка! Тя обичаше книгите и историите и искаше да стане поетеса! Бях толкова развълнувана, че не можех да говоря.

— Мама почина — продължи Обелин. — След четири месеца почина и дядо.

Замълча. Опитваше се да се успокои? Събираше спомените си? Обмисляше какво да сподели и какво да премълчи?

— Заведоха ме в къщата два дни след погребението на дядо. Някой беше донесъл празни кашони. Казаха ми да събера всичко. Бях в спалнята на горния етаж, когато чух викове. Промъкнах се надолу по стълбите и застанах пред кухненската врата, за да чуя какво става. Еванджелин се караше с някакъв мъж. Не разбирах думите им, но виковете им ме плашеха. Избягах горе. Няколко часа по-късно, когато си тръгвахме, надникнах в кухнята. — Тя преглътна. — Кръв. По стената. По масата. Кървави парцали в мивката.

Мили боже!

— Какво направи?

— Нищо. Какво можех да направя? Бях ужасена. Замълчах си.

— Кой беше мъжът?

— Не знам.

— Какво стана с Еванджелин?

— Никога повече не я видях.

— Какво ти казаха?

— Че е избягала. Не попитах за кръвта и дали е била наранена. Нея просто я нямаше и аз трябваше да се върна при семейство Ландри.

Тик-так. Тик-так.

— Бях на осем години. — Гласът на Обелин трепереше. — Тогава нямаше центрове за деца, пострадали от насилие, или психолози. Хлапетата нямаше с кого да споделят.

— Разбирам.

— Нима? Знаеш ли какво е да живее човек с такава тайна? — Сълзите потекоха от очите й. Извади книжна кърпичка от джоба си, избърса очите си, издуха си носа и я хвърли на масата. — Знаеш ли какво е да загубиш всички, които обичаш, още в детството си?

В съзнанието ми се появиха и други образи. Еванджелин четеше на светлината на скаутското ми фенерче. Еванджелин маже фъстъчено масло на пълнозърнести бисквитки. Еванджелин, увила плажна кърпа около главата си, се спуска да спаси любимия си.

Кевин. Татко. Момичето на Хипо, починало отдавна, костите му — в лабораторията ми.

Прекосих стаята, отидох до Обелин, клекнах пред нея и поставих ръцете си на коленете й. Усетих, че трепери, и долових слабия мирис на muguet. Момина сълза.

— Знам — прошепнах аз. — Наистина знам.

Не ме погледна. Сведох поглед, не исках да се заглеждам в обезобразеното й лице.

Останахме за миг така с наведени глави като жива картина на скръбта. Наблюдавах как сълзите й капят в полата й и образуват идеални тъмни кръгчета. Питах се каква част от истината можех да споделя.

Трябваше ли да й разкажа за костите на младото момиче? Възможно ли е да съм сбъркала в преценката за възрастта на момичето на Хипо? Възможно ли е да е била на шестнайсет?

Жената пред мен беше загубила почти наведнъж майка си, сестра си и дядо си. Баща й я беше изоставил. Мъжът й я беше пребивал от бой, след това я бе напуснал и накрая я беше подпалил. Ако спомена скелета, мога да събудя в нея напразни надежди.

Не, нямаше и аз да допринеса за болката й. Ще изчакам, докато съм напълно сигурна.

А сега това вече беше възможно.

— Много съм изморена. — Обелин извади още една кърпичка и попи сълзите си.

— Нека да ти помогна да си легнеш.

— Не. Моля те. В беседката.

— Разбира се.

Хари се изправи.

— Мога ли да използвам тоалетната.

Преведох.

Без да вдига поглед, Обелин отговори:

— Мини през кухнята. После през спалнята.

Преведох отново и посочих с глава кутийката, от която беше пила Обелин. Хари кимна, беше разбрала какво искам да й кажа.

Подхванах Обелин през кръста и й помогнах да се изправи на крака. Позволи ми да я подкрепям, докато минахме през кухнята, слязохме от площадката и прекосихме двора. Когато стигнахме до беседката, тя се отдръпна от мен и се сбогува.

Обърнах се, за да си тръгна, но една мисъл ме спря.

— Мога ли да ти задам само още един въпрос?

Обелин кимна едва-едва.

— Еванджелин е работила като прислужница. Знаеш ли къде?

Отговорът й ме накара да занемея.