Кати Райкс
Пепел от кости (4)

3

От един час вече бях в Монреал, когато Ламанш ми телефонира. До този момент поредното ми пристигане през юни в току-що започналата да се топи тундра в Сейнт Лорънс вървеше като по вода.

Полетът от Шарлот и този, с който направих връзка от Филаделфия, пристигнаха навреме. Бърди почти не ми създаваше неприятности, мяукаше нервно само по време на излитане и кацане. Багажът се беше приземил заедно с мен. Когато пристигнах вкъщи, заварих апартамента си в относително добро състояние. Маздата запали при първото превъртане на ключа. Животът беше хубав.

Тогава обаче Ламанш позвъни на мобилния ми телефон.

— Темперанс?

Той единствен отказваше да използва много по-лесното за произнасяне Темпи, както ме наричаха всички останали. В устата на Ламанш името ми звучеше съвсем по парижки „Темперонс“.

— Oui^[1] — превключих веднага на френски.

— Къде си?

— В Монреал.

— Така си и помислих. Добре ли пътува?

— Както може да се очаква.

— Сега пътуването със самолет не е както едно време.

— Така е.

— Нали утре ще дойдеш рано?

Усетих напрежение в гласа на стария човек.

— Разбира се.

— Пристигна един случай, който е… сложен.

— Сложен?

— Най-добре да ти обясня, като се видим.

— В осем?

— C’est bon.

Затворих телефона и почувствах смътно безпокойство. Ламанш ми се обаждаше рядко. А когато го правеше, новините никога не бяха добри. Петима велосипедисти, изгорели като факли. Жена, открита удавена в басейна на някакъв сенатор. Четири трупа в място, което може да се достигне само с пълзене.

Ламанш е работил като съдебномедицински патолог от трийсет години, двайсет от които е ръководил нашия отдел по съдебна медицина. Знаеше, че по график трябва да се върна днес и още утре сутринта ще се явя в лабораторията. Какво можеше да е толкова сложно, че искаше да се увери още веднъж, че утре ще съм на работа?

Или толкова ужасно?

Докато разопаковах багажа си, пазарувах, подреждах хладилника и ядох салата Nicoise^[2], в главата ми се въртяха различни сценарии, кой от кой по-лош.

Легнах си и реших, че е по-добре утре да отида в седем и половина.

Едно от хубавите неща на пътуването със самолет е, че след това се чувстваш уморен. Въпреки опасенията си заспах още по време на новините в единайсет.

 

 

Утрото на следващия ден беше като излязло от рекламна туристическа брошура. Меко. Лек ветрец. Ясносиньо небе. Тъй като отдавна (не ми се ще да казвам точно откога) част от годината работя в Квебек, знаех, че времето няма да се задържи така за дълго. Искаше ми се да карам колело сред природата, да отида на излет в планината, да карам ролери по пътеката покрай канала Лашин.

Всичко друго, но не и да се сблъскам със „сложния“ проблем на Ламанш.

В седем и четирийсет и пет паркирах в Едифис Уилфред-Дером — Т-образно високо здание в работнически квартал, на изток от центъра. Ето как са организирани нещата:

Научната лаборатория по съдебна медицина — НЛСМ — е централна лаборатория по съдебна медицина за цялата провинция Квебек. Заемаме последните два етажа на сградата — дванайсети и тринайсети. Отделът на следователите се намира на десети и единайсети етаж. Моргата и залите за аутопсии са в мазето. Полицията на провинция Квебек — ППК — заема всички останали етажи.

Валидизирах картата си за достъп, минах през металната врата, влязох в асансьора, предназначен само за служители на ПЛСМ и следователи, валидизирах я отново и потеглих нагоре заедно с дузина други като мен, мърморейки „Bonjour“ и „Comment sa va?“. В този час „Добро утро“ и „Как сте?“ звучат еднакво глупаво на всички езици.

Четирима души слязохме на дванайсетия етаж. Прекосих фоайето, валидизирах втора карта за достъп и влязох в работната зона на лабораторията. През прозорците за наблюдение и отворените врати видях как секретарките включват компютрите, техниците проверяват уредите, а учените и лаборантите обличат белите си престилки. Всички пиеха кафе.

Минах покрай ксероксите и отново валидизирах картата си. Стъклената врата се отвори шумно и влязох в крилото по съдебна медицина.

Таблото показваше, че четирима от петимата патолози са на работните си места. В квадратчето до името на Майкъл Морин пишеше: Temoignage: Saint-Jerome. Свидетелски показания в Сен Жером.

Ламанш беше на бюрото си, съставяше списък със случаите за сутрешното събрание. Въпреки че минах покрай вратата му, той остана наведен над книжата си.

Продължих по коридора покрай лабораториите по патология, хистология и антропология/одонтология вляво и кабинетите на патолозите вдясно. Пелетие, Сантанджело, Айерс. Моят кабинет беше последният в редицата.

Още мерки за сигурност — добрата стара ключалка с ключ.

Бях отсъствала един месец. Кабинетът ми изглеждаше все едно ме е нямало откакто сме се нанесли в сградата.

Миячите на прозорци бяха преместили снимките на дъщеря ми Кати и останалите предмети, които държах за спомен от дъската под прозореца и ги бяха сложили върху шкафа с папки. След това чистачката, дошла да изчисти пода, беше поставила кошчето и две саксии с цветя на дъската, която за нейно удобство се оказала празна. Нови гащеризони и ботуши за работа на местопрестъпление бяха натрупани на един от столовете. На другия бяха метнати чисти бели престилки. Ламинираната репродукция на Дюбюфе беше паднала от стената и бе повлякла поставката за моливи.

На бюрото ми бяха натрупани материали, получени по пощата и препратени от секретарките. Писма. Брошури. Реклами. Освен тях успях да идентифицирам следното: осъвременен списък на вътрешните телефонни номера; четири пакета от отдела по фотография d’identite judiciaire /за съдебна самоличност/; два медицински картона и два комплекта рентгенови снимки, направени преди смъртта на жертвата; един брой на Voir Dire — клюкарският вестник на НЛСМ, и три формуляра с искане за антропологичен анализ.

Събрах разхвърляните моливи и химикалки, седнах на стола си, разчистих малко място на бюрото и прегледах първия формуляр, в който се искаше да направя експертиза.

Патолог: М. Морин. Разследващ полицай: Х. Перон. Полицейско управление на Монреал — ПУМ. Преди се наричаше Полиция на градската управа на Монреал — ПГУМ. В ПУМ работят момчетата, които отговарят за града. Ново название, същата работа. Nom: Inconnu. Име: Неизвестно. Прескочих информацията, дадена от НЛСМ, моргата и полицията, и се насочих направо към обобщението на известните до този момент факти.

При изкопни работи за строеж на запад от центъра булдозерът се е натъкнал на части от скелети. Бих ли могла да определя дали това са човешки кости? Ако са човешки, то за колко души става въпрос? Кога е настъпила смъртта? Ако това е станало скоро, мога ли да определя възрастта, пола, ръста и да опиша индивидуалните особености, съответстващи на всяка група кости? Мога ли да определя причината за смъртта?

Типични въпроси към съдебномедицинския антрополог.

Следващият формуляр също идваше от градската полиция — ПУМ. Патолог беше Емили Сантанджело и тя координираше цялата информация за трупа, получена при изследванията. Този случай включваше пожар в една къща, обгорял труп и зъбна протеза, разтопена до такава степен, че не можеше да се идентифицира. Задачата ми беше да установя дали има или няма съответствие между обгорелите останки и деветдесет и три годишния мъж, за когото се знае, че живее на този адрес.

Трети формуляр. От река Лак де дьо Монтан близо до остров Ил Бизар е бил изваден подпухнал и силно разложен труп.

Патологът Ламанш не могъл да установи нищо друго, освен че жертвата е жена. Зъбите били на мястото си, но в Канадския полицейски информационен център — КПИЦ, който съответства на американската Национална информационна система — НИС, не можели да се открият никакви данни. Дали мога да определя възрастта и расовата принадлежност? Ще прегледам ли костите, за да проверя дали има следи от травми?

За разлика от първите два случаят на Ламанш идваше от ППК. Полицията на провинция Квебек.

Един град — две полицейски управления. Звучи сложно. Всъщност не е.

Монреал е остров, част от архипелаг, който започва от мястото, където се сливат реките Отава и Сейнт Лорънс. Най-южната му точка се определя от мястото, където Сейнт Лорънс се влива в океана, а най-северната от — река Де Прери.

Малкият остров е дълъг петдесет километра и широк от пет до петнайсет километра, по-тесен в краищата и по-широк в средата. Най-забележителното нещо там е Мон Роял, вулканична скала, висока цели 231 метра над морското равнище. Жителите на Монреал наричат това малко възвишение la montagne. Планината.

За целите на полицията Монреал е разделен според тези геологически особености. На острова действа ПУМ. Извън острова — ППК. Въпреки че между структурите съществува съперничество, като цяло da marche. Нещата вървят.

Погледът ми попадна върху името на разследващия полицай от ППК. Детектив лейтенант Андрю Райън.

Усетих леко присвиване в стомаха.

Но повече за това след малко.

Пиер Ламанш беше едър възрастен мъж, леко приведен, сякаш цял живот е бил дървосекач. Обичаше да носи обувки с подметки от суров каучук и не слагаше нищо в джобовете си, така че можеше изведнъж да се появи в стаята, без изобщо да си го усетил.

— Извинявай, че снощи те обезпокоих вкъщи. — Той стоеше на вратата на кабинета ми, в едната си ръка държеше клипборд, а в другата — писалка.

— Няма проблем.

Станах, заобиколих бюрото си, вдигнах престилките и ги закачих на вратата.

Ламанш седна на стола. Изчаках го да започне.

— Предполагам, познаваш maitre Аселин?

В Квебек следователите, разследващи смъртни случаи, са или лекари, или юристи. Системата е стара, но da marche. Мишел Аселин беше юристка, оттам идва и титлата й maitre.

Кимнах.

— Maitre Аселин работи като следовател, откакто аз съм в тази лаборатория. — Пиер прокара ръка по челюстта си, сядаш да се увери, че се е избръснал тази сутрин. — Скоро ще се пенсионира.

— Сложният случай неин ли е?

— Не точно. Тя има племенник, който живее във ферма близо до Сент Антоан Абе. Теодор Дьосе. Теодор и жена му Дороте имат едно дете, дъщеря. Женвиев е на трийсет и две години, но се нуждае от специални грижи и живее при родителите си.

Изглежда, Ламанш изучаваше местоположението на кошчето ми за отпадъци. Изчаках го да продължи.

— Дороте ходила редовно на черква, но спряла да го прави. Никой не може да каже точно на коя дата. Въпреки че семейството живеело усамотено, съседите започнали да се тревожат. Вчера двама души от същата енория посетили фермата на Дьосе. Открили Дороте и Женвиев мъртви в спалнята на горния етаж. Теодор бил на долния етаж и играел на „Тихият ловец“ на компютъра си.

Ламанш грешно изтълкува въпросителния ми поглед.

— Това е компютърна игра. Нещо се прави с някакви подводници.

Знаех го. Учудих се, че и той го знае.

— Отиде ли на мястото? — попитах.

Ламанш кимна.

— В къщата беше истински ужас, стаите бяха пълни с боклуци. Опаковки от овесени ядки. Вестници. Консервени кутии. Използвани салфетки. Фекалии в найлонови затварящи се пликчета.

— Задържали ли са Теодор за психиатрична експертиза?

Ламанш кимна. Изглеждаше уморен. Но възрастният човек обикновено си изглеждаше така.

— И двете жени бяха напълно облечени, лежаха по гръб, завити до брадичките. Главите им бяха наклонени на една страна, така че да се докосват, и бяха хванати под ръка.

— Нарочно са били поставени в тази поза.

— Точно така.

Чудих се какво общо имам аз с всичко това. Рядко ми се налагаше да работя с трупове на наскоро починали хора, освен ако не са разчленени, обезобразени или не могат да се идентифицират по отпечатъците от пръстите и зъбите.

— Смятам, че Дороте е мъртва от поне две седмици — продължи Пиер. — Днес ще го потвърдя. Проблемът е при Женвиев. Тялото й е лежало до отвора на отоплителната инсталация.

— И вентилаторът е духал към нея — предположих аз. Бях виждала такива случаи и преди.

Ламанш кимна.

— Трудно ще се установи моментът на настъпване на смъртта.

Мумифициран труп. Неизяснен момент на настъпване на смъртта. Да-а… Това вече се отнасяше до мен.

— Има ли белези от травми? — попитах аз.

— Не забелязах нищо при огледа на Дороте. Тялото на Женвиев е прекалено изсушено. Рентгеновите снимки не показват нищо, нито при майката, нито при дъщерята.

— С приоритет ли е този случай?

Ламанш кимна. Вторачи се в мен, очите му бяха като на хрътка.

— Вярвам, че ще се отнесеш към случая с необходимата дискретност и съчувствие.

За разлика от жените от семейство Дьосе малко от тези, които докарваха през вратите на нашата лаборатория, бяха умрели в леглата си. При нас идваха жертвите на убийства, самоубийства и тези, чиито живот е бил прекъснат поради лошо стечение на обстоятелствата, лоша преценка или просто лош късмет.

Ламанш разбираше, че работя с чувство за отговорност както към мъртвите, така и към живите, останали след тях. Виждал е как контактувам със семействата и с журналистите, които търсят с какво да запълнят новините в пет.

Той знаеше, че не е необходимо да изрича тези думи. Фактът, че въпреки това го направи, показваше, че влага необичайно много емоции. Възрастният мъж беше истински загрижен за Мишел Аселин.

 

 

Събранието свърши в девет — административните въпроси бяха обсъдени и случаите — разпределени. Върнах се в кабинета си, облякох бялата престилка и отидох в лабораторията по антропология.

С един поглед разбрах, че в случая няма да има нужда от подробен анализ. След като разгледах внимателно всеки един елемент, написах доклад от един-единствен ред: Les ossements tie sontpas humains. Костите не са човешки. Двайсет минути. Край.

После дадох инструкции на лаборанта ми Денис как да почисти обгорелия труп, оставен ми от Сантанджело. Обгорелите тела стават чупливи. Отделянето на скелета и отстраняването на меките тъкани трябва да стане внимателно, на ръка.

След това се отправих към моргата.

Клипборд. Дебеломер. Формуляри за аутопсия на скелет.

Бях поставила ръката си на бравата, когато телефонът иззвъня. За малко да не му обърна внимание. Може би така трябваше да направя.