Кати Райкс
Пепел от кости (15)

14

Наложих си да не мисля за Райън.

Наложих си да не се спусна към телефона веднага. Исках да помисля какво ще кажа на Обелин, преди да натисна бутоните.

Затова съсредоточих вниманието си върху патологията на костите.

Въпреки че метатарзалната кост беше тънка и необичайно заострена в дисталния край, рентгеновата снимка не показваше промени в обвивката й. Подобни изменения настъпват в напреднал стадий на ревматоиден артрит. Но това заболяване засяга и ставите. Ставите на момичето бяха съвсем здрави.

При лупус настъпват изменения в костите на ръцете и краката. Той може да засегне бодилото и отверстието на носа, както и да причини резорбция на максиларния алвеоларен израстък. Но лупус е имунно заболяване и поразява много вътрешни органи и тъкани. Скелетът на момичето не бе поразен чак до такава степен.

Венерическият сифилис води до атрофия на носното бодило и разграждане на предната част на небцето. Но при сифилиса се наблюдават поражения по свода. Сводът на момичето не бе засегнат.

Вроден сифилис.

Фрамбезия.

Туберкулоза.

И така нататък. Нищо не пасваше.

В пет часа се отказах и се отправих към къщи. Докато се съсредоточавах върху трафика, мозъчните ми клетки живееха собствен живот.

Трябва ли да заведа Бърди на преглед?

Заведе го през март.

Сега е юли.

Погледни имунизационния му картон.

Да се подстрижа.

Ще я скъся съвсем като на Холи Бери.

Ще заприличаш на Деми Мур в „Редник Джейн“.

Отвратителен филм.

Не в това е смисълът.

Нищо не постигаш, ако не си смел.

Райън.

По дяволите, бях уморена.

Както и по предишните теми, мозъкът ми очерта две различни мнения.

Раздяла, така предричаше част от песимистично настроените ми мозъчни клетки.

Няма начин, противопоставяха се оптимистите.

Песимистите извикаха в съзнанието ми следния образ. Мъж и жена делят покъщнината.

Никога не бяхме живели заедно, но бях оставала да преспя в апартамента му, както и той в моя. Дали сме пренесли някои от вещите си? Дали Райън си искаше някои аудиодискове?

Започнах да правя в ума си списък на нещата му в апартамента ми. Тирбушон. Четка за зъби. Шишенце афтършейв „Бушерон“.

Чарли?

Преодолял е проблема с брака ми.

Чака ме.

Защо ме прегърна!

Желае ме.

— Достатъчно! — Спрях да се самоизмъчвам.

 

 

Бърди ме посрещна — легна на една страна, протегна четирите си лапи и се изтъркаля по гръб. Райън наричаше това движение котешки вариант на противопожарната техника „хвърли се на земята и се претърколи“.

Почесах котето по коремчето. Сигурно усети напрежението ми, когато го докоснах. Скочи на крака и ме изгледа. Очите му бяха жълти и кръгли.

Отчасти Райън. Отчасти Обелин. Отчасти прекалено многото кофеин, който бях погълнала.

— Извинявай, моето момче. Много неща ми се струпаха на главата.

Чарли чу гласа ми и се намеси: „Любовта ме накара да забравя злото!“.

Текст на рап групата „Блек Айд Пийс“. Няма що, Райън, дискът за обучение е свършил добра работа.

Но защо точно този текст?

Когато батерията падне, противопожарната система започва да пищи, докато не сменя батерията. Един уикенд бях оставила Чарли сам и се беше случило точно това. Папагалът пищя през следващите три месеца.

Ритъмът го привлича, казах си аз. Не думите.

Включих диска за обучение на птицата, напълних паничките му със семена и вода и нахраних котката. После започнах да се мотая из стаите. Влизах и излизах, без да знам какво търся.

Имах нужда от физическо натоварване.

Обух си маратонките и отидох да потичам на хълма. Когато го изкачих, завих на запад. От другата страна на Шербрук се намираше Льо Гранд Семинари. Преди няколко години там бяхме открили разчленен труп. Беше един от първите случаи, по които работихме заедно с Райън.

Все още не беше заваляло, а атмосферното налягане беше убийствено високо. Само след няколко преки започнах да се потя и да дишам тежко. Въпреки това физическата умора ми се отрази добре. Минах на бегом покрай Шрайнърз Темпъл, Доусън Колидж, Уестмаунт Парк.

Бях изминала три километра, обърнах се и затичах към къщи.

Този път Бърди не ме посрещна. Бях излязла набързо и бях забравила вратата на кабинета открехната.

Котката и птицата стояха една срещу друга. Макар че по пода имаше разпръснати пера и семена, нито едно от двете животни не изглеждаше особено обезпокоено. Въпреки това бях сигурна, че докато ме е нямало, между тях е имало разправия.

Изгоних Бърди от стаята и бързо влязох под душа.

Докато си сушах косата, мозъчните клетки заработиха отново.

Спирала и руж.

За кого се правиш хубава, всичко е минало.

Когато изглеждаш добре, се чувстваш добре.

Пуф-пуф!

Напръсках се с „Исей Мияки“.

Фръцла.

 

 

„Къщата на Кари“ се намира в едно мазе на Бишоп, точно срещу библиотеката на университет „Конкордия“. Собственикът Бен помни предпочитанията на всеки един от редовните си клиенти. Нямаше никакво съмнение относно моите предпочитания. Кормата^[1] при Бен е толкова богата на вкусове, че дори най-претенциозните клиенти остават доволни.

Докато слизах по стълбите, забелязах главата на Райън през малкия прозорец на фасадата. Затъмнено. Аромат на къри — чудесно. И на тандури — прекрасно. И за съжаление — на препарат за прозорци.

Райън пиеше бира „Нюкасъл“ и дъвчеше пападум. Едва бях седнала и диетичната ми кола пристигна. С много лед. С резен лимон. Идеално.

Поръчахме, след като изслушахме новините за дъщерята на Бен в Швеция. Пиле виндалу. Корма с агнешко. Чанна масала. Райта с краставица. Наан.

Разговорът ни започна с неутралната тема за Фийби Джейн Куинси.

— Може би попаднахме на следа. Хлапето не е имало мобилен телефон, но най-добрата й приятелка има. Най-накрая призна, че е давала на Фийби да се обажда, защото не е можела да звъни от къщи. Разпечатката показва един непознат телефон. Набиран е осем пъти през последните три месеца.

— Някое гадже?

— Фотографско ателие. В долния край, след площада. Наемателят е мъж на име Станислас Кормиер. — За миг Райън стисна зъби. — Кормиер обещавал на хлапето да го направи супермодел.

— Приятелката ли ти каза?

Райън кимна.

— Куинси си представяла, че ще стане новата Тайра Банкс.

— Открихте ли Кормиер?

— Прекарах чудесен следобед, разпитвайки този тъпак. Чист като еленска сълза.

— Как обяснява телефонните разговори?

— Твърди, че Куинси е намерила името му в „Жълтите страници“. Искала е да й направи снимки. Като съзнателен гражданин той я попитал на колко години е. Като разбрал, че е на тринайсет, й казал да не идва при него без родител.

— Но тя му е звъняла осем пъти.

— Кормиер твърди, че била настоятелна.

— Вярваш ли му?

— Ти как мислиш?

— Той ли е направил снимката, на която тя позира като Мерилин?

— Настоява, че нищо не знае за нея.

— Можете ли да го задържите?

— Ще намерим в какво да го обвиним.

— И сега какво?

— Чакаме съдебно разпореждане. След като го получим, ще претърсим студиото.

— Ами момичето на Ламанш от река Лак де дьо Монтан? Излезе ли нещо ново след данните, които ви дадох за възрастта и расовата й принадлежност?

— Подали сме ги в Канадския полицейски информационен център и в Националната информационна система.

Донесоха ни храната. Райън си поръча още една бира. Докато си сипвахме по чиниите, си спомних още нещо, за което бяхме говорили по-рано.

— Не ми ли спомена, че и Кели Сикард е искала да стане модел?

— Да. — Той опита от кърито. — Така е.

Хранихме се мълчаливо. На съседната маса две хлапета си държаха ръцете, гледаха се в очите, а храната изстиваше по чиниите им. Любов? Страст? Което и от двете да беше, искрено им завиждах.

Най-накрая стигнахме до същността.

Райън избърса устата си, внимателно сгъна салфетката и я сложи на масата. Приглади я с длан.

— Трябва да ти кажа нещо. Не ми е лесно, но трябва да го знаеш.

Сякаш нещо стисна стомаха ми.

— Проблемите на Лили са по-сериозни от това, което съм ти казал до този момент.

Стомахът ми леко се отпусна.

— Преди три седмици я заловили да краде DVD-та от един магазин. Уведомиха ме внимателно, защото знаят какво работя. Успях да убедя собственика да не повдига обвинение. Разбира се, трябваше да платя. Така Лили не влезе в системата. Този път.

Райън вдигна погледа си към прозореца и се загледа в тъмнината навън.

— Лили е пристрастена към хероин. Краде, за да задоволява нуждите си от наркотик.

Не притворих очи, не преместих поглед към двойката до нас.

— В огромна степен вината е моя. Вечно ме нямаше.

Лутиша криеше от теб, че имаш дъщеря. Не го казах.

Райън отново спря погледа си върху мен. В него имаше и болка, и вина. И още нещо. Тъга от раздялата.

Стомахът ми се сви, сякаш беше в менгеме.

— Дъщеря ми има нужда от медицинска помощ. И от психолог. Ще получи и двете. Но има нужда и от стабилност. Дом. Трябва да е убедена, че някой вярва в нея.

Райън хвана ръцете ми.

— Лутиша е в Монреал от две седмици.

Усетих, че изстивам.

— С часове сме обсъждали проблема. — Райън спря за момент. — Смятаме, че можем да осигурим на Лили сигурността, от която се нуждае.

Стоях и чаках.

— Решихме да се опитаме да възобновим връзката си.

— Ще се върнеш при Лутиша? — казах го спокойно, без да давам израз на бурята, която бушуваше в мен.

— Това е най-болезненото решение, което ми се е налагало да вземам. Не мога да спя. Не мога да мисля за нищо друго. — Той сниши глас: — И все си спомням за теб и Пийт в Чарлстън.

— Той беше прострелян — казах го едва чуто.

— Преди това да се случи. Прегръщаше те.

— Бях преуморена и изтощена от толкова много работа. Пийт просто искаше да ме успокои.

— Знам. Признавам, че когато за първи път ви видях заедно, се почувствах предаден. Унижен. Непрекъснато се питах: „Как може да се държи така?“. Исках да видя как те изгарят жива. Онази, първата нощ, взех една бутилка уиски, затворих се в стаята и се напих. Бях толкова ядосан, че хвърлих телефона по телевизора.

Вдигнах вежди.

— От хотела ме накараха да платя шестстотин долара — усмихна се унило. — Виж, не те критикувам, нито ти прехвърлям вината. Но разбрах, че никога няма напълно да се откъснеш от Пийт. — Той погали ръката ми с палеца си. — Като осъзнах това, започнах да преосмислям нещата. Може би поетите и авторите на песни грешат. Може би наистина получаваме втори шанс, за да оправим грешките си.

— Андрю и Лутиша. Каквито бяхме — изтърсих.

Беше дребнаво и заядливо от моя страна. Не можах да се въздържа.

— Разбира се, това няма да се отрази на професионалните ни взаимоотношения. — Още една унила усмивка. — Пак ще си бъдем Мълдър и Скъли.

„Досиетата Х“. Странни случаи. Странни взаимоотношения.

— Искам да ми помогнеш със случаите на изчезналите момичета и неидентифицираните трупове.

Понечих да отговоря троснато, но се въздържах. Знаех, че по-късно ще съжалявам.

— Сигурен ли си? — попитах.

— Никога не съм бил по-малко сигурен за каквото и да е в живота ми. Но знам едно. Длъжен съм да опитам заради дъщеря си. Не мога да стоя и да я наблюдавам отстрани как се самоунищожава.

Имах нужда от чист въздух.

Не се опитах да го ободря. Не казах нищо. Не предложих да го гушна.

Усмихнах се насила, станах и напуснах ресторанта.

Все едно бях направена от олово. Движех се по тротоара и не забелязвах хората, които бяха излезли да се повеселят в съботната вечер. Краката ми се движеха от само себе си, но аз не усещах нищо. Изведнъж спряха.

Вдигнах поглед.

Кръчмата на Хърли.

Нямах нужда от въздух. Бях се върнала към стария си навик. Рубиненият блясък в чашата с високото столче, гъделичкането по гърлото, топлината в стомаха ми. Бързият влак към временното спокойствие и удовлетворение.

Трябваше само да вляза и да си поискам.

Обаче аз знам каква съм. Аз съм алкохоличка. И това нямаше да бъде моментна забежка. И неизбежно еуфорията ще премине в омраза към самата мен. Ще изгубя часове, може би дори дни от живота си.

Обърнах се и тръгнах към къщи.

Легнах в леглото си, бях съвсем сама във вселената.

Мислите ми танцуваха мрачно.

Дороте и Женвиев Дьосе. Забравени в спалнята на горния етаж.

Кели Сикард. Клодин Клоке. Ан Жиарден. Фийби Джейн Куинси. Изчезнали, най-вероятно малтретирани и убити.

Труповете на три млади момичета. Подпухнали и неузнаваеми.

Лорет. Изоставена, починала на трийсет и четири.

Майка ми. Овдовяла, невротична, починала на петдесет и седем.

Малкият Кевин. Починал на девет месеца.

Скелетът на младо момиче. Изваден от гроба.

Обелин. Пребита и обезобразена.

Еванджелин. Няма я.

Райън. Няма го.

В този момент мразех работата си. Мразех живота си.

Светът беше отвратително място.

Не плаках. Бях станала абсолютно безчувствена.