Кати Райкс
Пепел от кости (22)

21

Не знам какво точно очаквах. Да се плесна по челото? Божие откровение? Ако е така, то останах разочарована от самата себе си.

Освен явните доказателства за наличие на заболяване, не открих нищо друго в костите на момичето на Хипо, което да ме накара да променя първоначалната си преценка, но и нищо, което да изключи възможността тя да е на шестнайсет години. Причината за патологичните изменения в скелета все още ме озадачаваше.

В девет часа позвъних на една частна лаборатория във Виржиния, която прави ДНК-анализи. Лошата новина: цените бяха скочили неимоверно много в сравнение с последния път, когато бях използвала услугите им. Добрата новина: имах право като частно лице да дам проби за изследване.

След като разпечатах и попълних необходимия формуляр, опаковах кутийката от „Спрайт“, кърпичките, един мъдрец и материал от дясната бедрена кост на момичето. След това отидох да потърся Ламанш.

Шефът ме изслуша, подпрял брадичка на пръстите си. Еванджелин. Обелин. Агент Тике. Братята Уейлън. Заложната къща на Джери О’Дрискол. Том Джунс.

Ламанш ми зададе няколко въпроса, за да си доизясни нещата. Аз отговорих. После се обади на следователя.

Хипо се оказа прав. Нямаше да стане.

Съобщих на Ламанш какво възнамерявам да направя. Съгласи се неохотно да ми позволи да платя за тестовете от джоба си.

Съобщи ми, че има нов случай за мен. Нищо спешно. Близо до Жонкиер са били открити дълги кости. Вероятно са останки от старо гробище.

Информира ме за развитието по случая със семейство Дьосе. Заключението на психиатъра беше, че Теодор е психически непълноценен. Тъй като не можеше да се определи причината за смъртта нито на Дороте, нито на Женвиев, никакви обвинения не бяха повдигнати.

Описах му в най-общи линии случаите, по които работеха Хипо и Райън, и обясних какво е участието ми в тях. Изчезналите Кели Сикард, Клодин Клоке и Ан Жиарден. Неидентифицираните трупове от река Де Мил Ил, Дорвал и река Лак де дьо Монтан. Докато обяснявах каква е възможната връзка с Фийби Джейн Куинси, телефонът иззвъня.

Ламанш вдигна ръце, сякаш да се извини. Какво да се прави?

Върнах се обратно в лабораторията и наредих на Денис да изпрати ДНК-пробите с бърза поща. След това се обадих в лабораторията и ги помолих да действат колкото е възможно по-експедитивно. Мъжът обеща, че ще направи каквото е по силите му.

Взех чантата си, бях готова да изляза, когато се сетих за един от въпросите на Ламанш.

— D’ou en voie situe ile Becs-Scies?^[1]

Къде наистина се намираше? Не успях да открия острова в атласа на Ню Бранзуик.

И какво означаваше името? Остров на какво? Може би в картата, която бях гледала, името беше изписано на английски.

Извадих един френско-английски речник.

Знаех, че scie се превежда като „режа“. Бях срещала думата безброй пъти в молби за анализ на разчленени трупове. Не бях така сигурна обаче за думата bec.

Имах богат избор. Клюн. Човка. Зурла. Уста. Отвор (на инструмент). Накрайник (на тръба). Ръб (на кана). Чучур (на чайник). Острата част на седлото на велосипеда. Мундщук (на кларнет).

Кой би могъл да обясни как работи мозъкът на французите?

Проверих дали думата scie няма и други значения.

Нямаше. Основното значение беше режа. Режа, нарязвам, отрязвам с трион. Различните предлози променяха значението.

Островът на нарязаните клюнове. Островът на нарязаните зурли. Островът на нарязаните седла на велосипеди.

Отказах се. Най-добре е да попитам Хипо.

 

 

Апартаментът на Кормиер се намираше на една пряка от студиото, в бяла правоъгълна сграда без всякакви декоративни елементи. Климатиците стърчаха от помещенията на всичките четири етажа, въртяха се и капеха на тротоара. Името на сградата беше изписано със златни букви над стъклената входна врата: Chateau de Fougeres^[2].

Джипът на Райън беше паркиран до бордюра. Малко по нагоре по улицата забелязах един черен форд таурус. По номера разбрах, че колата принадлежи на ППК.

Във входното антре на сградата се бяха натрупали обичайните безполезни рекламни листовки и брошури. Заобиколих ги и позвъних на звънеца до името на Кормиер. Райън натисна бутона и ме пусна да вляза.

Във фоайето имаше кафяв диван от изкуствена кожа и зелена пластмасова папрат. Добре. Бях прибързала със заключението си относно флората.

Качих се с асансьора на третия етаж. Наляво и надясно по покрития със сиви плочки коридор имаше врати. Проверих кой номер ми беше дал Райън: 307. Апартаментът беше отключен.

Вдясно от мен се намираше кухнята. Напред беше холът, чийто под беше покрит с паркет. Наляво имаше антре, което водеше към спалнята и банята. Слава богу, апартаментът беше малък.

И чист. Всички повърхности блестяха. Във въздуха се усещаше слабата миризма на дезинфектант.

Въпреки че навън беше топло и влажно, вътре температурата не надхвърляше шестнайсет градуса. Климатикът на Кормиер работеше на пълни обороти.

Чудесно. След вчерашната сауна, в която се бяхме потили цял ден, днес бях облякла потник и къси панталони. Вече усещах, че кожата ми започва да настръхва.

Райън беше в спалнята и разговаряше със същите криминалисти, които бяха открили с радар трупа на кучето в хамбара. Шанвие търсеше отпечатъци от пръсти. Пастьор ровеше в чекмеджетата. Райън претърсваше дрешника. Лицата им бяха напрегнати.

Казахме си bonjour един на друг.

— Хипо няма ли го? — попитах аз.

— В студиото е. — Райън претърсваше джобовете на един много мръсен шлифер. — И аз ще отида там, когато привършим тук.

— Открихте ли нещо?

Той сви рамене. Нищо интересно.

— Този тип притежава много добра електроника. — Шанвие посочи с брадичка западната стена на спалнята. — Иди да видиш.

Върнах се в хола.

В западния край на стаята бяха натрупани мебели, сякаш купени от магазин за преоценени стоки — стол, диван и холна масичка, свързани в едно. Плазменият телевизор беше с размерите на билборд.

Източната част от северната стена беше заета от работна маса, направена от стъкло и стомана. На нея се намираше кабелен модем, клавиатура, скенер и двайсетинчов монитор. Компютърът беше на пода в ъгъла.

Наблюдавах как светлинките примигват по модема и си мислех. Нещо не се връзваше. Кормиер имаше високоскоростен интернет вкъщи, а съхраняваше документацията си в пликове и картонени папки?

Безжичната мишка светеше в червено. Раздвижих я и мониторът светна. Син фон. Черният курсор трепкаше в белия правоъгълник.

— Разрешението за обиск включва ли и компютъра? — извиках аз.

— Да. — Райън излезе от спалнята и дойде при мен. — Когато дойдох, прекарах няколко часа, ровейки из компютъра му.

— Кормиер не използва ли парола?

— Умникът използва собственото си фамилно име.

Отдръпнах се. Райън седна и натисна няколко клавиша. Прозвуча мелодийка, екранът се промени и се появи обичайният десктоп на „Уиндоус“. Картинката на екрана представляваше пейзаж на града, заснет през нощта от Монт Роял. Снимката беше добра. Попитах се дали Кормиер я беше правил.

Разпознах повечето от иконите. Уърд. HP Директор. Уин Чип. Адобе Фотошоп. Останалите ми бяха непознати.

Райън кликна с десния бутон на мишката върху старта, след това отвори „Експлоръра“ и отиде на „Моите документи“. Списък с файлове и дати запълни екрана. Кореспонденция. Разходи. Покупки по интернет. Моите албуми. Моите архиви. Моите електронни книги. Моята музика. Моите снимки. Моите видеоклипове. Предстоящи събития.

— Проверих всяка папка, всеки файл. Проследих, доколкото можах, какво е правил в интернет. Не съм специалист, но ми се струва, че всичко е напълно безобидно.

— Може би Кормиер е чист.

— Може би. — Райън не беше никак убеден.

— Може би е точно такъв, какъвто изглежда.

— И какъв е той?

— Второкласен фотограф с първокласен компютър.

— Аха.

— Може би до такава степен не разбира от техника, че продавачът го е убедил да купи нещо много по-добро от това, от което наистина се нуждае.

Райън поклати глава.

— Случва се — настоях аз.

— Cave canem.

— Пази се от кучето. Искаш да кажеш caveat emptor. Купувачът трябва да внимава. И двете са латински пословици, а не цитати.

Ужасно дълбоките сини очи се впиха в мен.

Усетих топлина в гърдите си. Райън стисна устни.

И двамата отместихме погледи.

— Обадих се в отдела за технологични престъпления — Райън смени темата. — Човекът ще пристигне всеки момент.

Като по даден знак човекът се появи на вратата. Оказа се, че е жена.

— Трафикът е ужасен! — Беше висока, слаба, с провиснала руса коса, която спешно се нуждаеше от фризьор. — Вече са затворили улиците заради подготовката за фестивала.

Международният джазов фестивал в Монреал се провежда в края на юни и началото на юли. Всяка година огромна част от центъра на града остава парализирана.

Жената подаде ръка на Райън.

— Соланж Лезьо.

Райън и Лезьо се ръкуваха.

Протегна ръка и към мен. Стисна ме толкова силно, че можеше да ми счупи костите.

— Това ли е компютърът?

Без да дочака отговор, Лезьо седна на стола, сложи си ръкавици и започна да натиска разни клавиши. Ние с Райън застанахме зад нея, за да виждаме по-добре монитора.

— Ще отнеме известно време — каза тя, без да вдигне поглед.

Права беше. И аз отказвах да работя, когато някой ми диша във врата.

Шанвие все още претърсваше спалнята. Пастьор беше отишъл в банята. Звуците, които издаваха, се чуваха в хола. Звук от удар на порцелан в порцелан при преместването на капака на тоалетното казанче. Изскърцване на вратата на аптечката. Потракване на хапчетата в пластмасов флакон.

Райън и аз сложихме ръкавици и решихме да започнем да претърсваме кухнята.

Вече бях прегледала съдържанието на хладилника, когато Лезьо каза нещо.

Райън остави шкафа с домакинските съдове и отиде при нея.

Аз продължих с работата си в кухнята.

На един от плотовете бяха подредени четири метални кутии. Отворих най-малката. Кафе на зърна. Разбърках ги с една лъжица, но не открих нищо интересно.

— В компютъра могат да се сложат няколко хард диска и така да се увеличи паметта му до един и половина терабайта.

Райън попита нещо. Лезьо му отговори.

Във втората кутия имаше кафява захар, сигурно останала от праисторически времена. Опитах се да поровя из нея. Ако вътре имаше скрито нещо, щеше да ми е необходима хидравлична бормашина, за да го открия.

Лезьо и Райън разговаряха в съседната стая. Заслушах се за момент.

— Един гигабайт е равен на един милиард байта. Един терабайт е равен на един трилион байта. Това е адски много. А този смотаняк не прави нищо друго, освен да сърфира из интернет и да пази няколко файла?

Отново се съсредоточих върху кутиите. В третата имаше бяла захар. И тук лъжицата ми не откри нищо интересно.

— Не е инженер. Не съхранява видеофайлове. Защо му е необходима тази огромна памет? — каза Лезьо.

— Може би е геймър? — предположи Райън.

— Не е.

Най-голямата кутия беше пълна с брашно. Беше прекалено дълбока и не можех да стигна до дъното й с лъжицата.

— И защо му е скенерът? — беше отново Лезьо.

— Дали не съхранява картини? — Райън.

— Не открих нито една.

Извадих от горния шкаф няколко купи, които влизаха една в друга, избрах най-голямата и прибрах останалите обратно.

Райън каза нещо. Лезьо отговори. Останалата част от разговора потъна в шума от потракването на чинии и чаши.

Взех кутията с две ръце и започнах да изсипвам брашното, като съсредоточих цялото си внимание върху това. Вдигна се бял облак, ръцете и лицето ми се покриха с брашно.

Щях да кихна.

Оставих кутията. Изчаках. Не кихнах.

Започнах отново да пресипвам брашното. Стигнах до половината. Три-четвърти.

Бях пресипала почти всичкото брашно, когато нещо изпадна в купата. Оставих кутията на плота и го разгледах.

Тъмно. Плоско. С големината на палеца ми.

Усетих, че ме обхваща вълнение.

Въпреки че беше увит в найлон, предметът ми беше познат.