Кати Райкс
Пепел от кости (12)

11

Лятото, когато бях на десет, а Еванджелин — на дванайсет, тя ми описа едно събитие, което се бе случило миналия декември. Случката така я беше разтревожила, че дори не могла да ми разкаже за нея в някое от писмата си.

След като оставили Обелин при съседка, Еванджелин и майка й отишли с колата до съседния град на покупки. Сам по себе си този факт бил твърде необичаен, тъй като Лорет обикновено пазарувала в Тракади. След като си тръгнали от пазара, тя наредила на дъщеря си да се върне в стария им форд и да я чака.

Водена от любопитство, Еванджелин видяла, че майка й завива зад ъгъла, и я проследила. Лорет влязла в една заложна къща. През витрината Еванджелин забелязала майка си да води оживен разговор с мъжа вътре. Уплашила се и бързо се върнала в колата.

Лорет притежавала едно-единствено бижу, пръстен със сапфир и малки бели диаманти. Еванджелин не знаеше каква е историята на този пръстен, но беше сигурна, че майка й никога не го сваля от ръката си. В онзи ден, когато Лорет се върнала и седнала зад волана, пръстенът го нямало. Еванджелин никога повече не го видяла.

С детинското си въображение измисляхме истории за разбити сърца и изгубена любов. Красив годеник убит във войната. Семейна вражда в стил Монтеки и Капулети, само че действието се развиваше в Акадия. Пишехме стихове и търсехме думи, с които да римуваме името на града.

Това ме накара да си спомня.

Еванджелин и майка й бяха отишли в Мирамиши.

Дали момичето на Хипо не беше от Мирамиши!

— Какво е разстоянието между Мирамиши и Тракади?

Всякакви откачени варианти се въртяха в главата ми.

— Около осемдесет километра.

Невъзможно. Нямам никаква причина да мисля, че Еванджелин не е между живите.

— Все направо по магистрала 11.

И все пак. Дали да не помоля Хипо да провери сред имената на изчезналите? Няма никакъв смисъл в това. Може да е с друго име и сега да живее някъде далече.

Поех дълбоко въздух и разказах на Хипо историята на Еванджелин Ландри. Когато свърших, той мълча толкова дълго, че реших, че изобщо не ме е слушал. Не беше така.

— Наистина ли вярваш, че нещо се е случило с онова хлапе?

Този въпрос ме измъчваше от години. Дали чичо Фидел и леля Юфеми се бяха уморили да отглеждат малките си племеннички и просто ги бяха изпратили да си ходят вкъщи? Или беше станало точно обратното? Дали Еванджелин се беше отегчила от Южна Каролина? И от приятелството ни? Дали сродната ми душа ме беше надраснала? Не вярвах във всичко това. Щеше да ми каже, че заминава. И защо леля Юфеми беше споменала думата „опасни“?

— Да — отговорих твърдо, — вярвам.

Вече наближавахме острова. Забелязах как погледът на Хипо се отклони към придошлите води на река Де Прери. Питах се дали си мисли за момичето, закачило се на витлото на лодката в реката през 1999. За Райън това беше неидентифициран труп номер едно. Или за момичето, изхвърлено на брега в Дорвал през 2001, според Райън неидентифициран труп номер две. Или за онова, което миналата седмица бе открито в река Лак де дьо Монтан, вероятно поредният неидентифициран труп номер три.

— Каза, че скелетът е със смесен расов произход — започна Хипо. — Твоята приятелка такава ли беше?

— Такова впечатление имам. Но все още не съм почистила скелета както трябва. А за Еванджелин никога не съм мислила по този начин. Просто намирах, че е екзотична и изглежда малко странно.

Трябваше му известно време, за да смели информацията.

— Значи според теб скелетът е доста стар. Възможно ли е смъртта да е настъпила преди четирийсет години?

Доста дълго бях разсъждавала по въпроса кога е настъпила смъртта.

— Сигурна съм, че момичето е било погребано, след това за известен период от време костите са били над земята. Проблемът е в това, че нямам никакъв контекст. Как е била погребана? В песъчлива почва? В киселинна почва? Надълбоко? В ковчег? В чувал за боклук? Смъртта може да е настъпила преди десет, четирийсет или сто и четирийсет години.

Хипо се нуждаеше от още малко време за смилане, след което каза:

— Колко добре познаваше семейството на хлапето?

— Познавах лелята и чичото на Еванджелин, макар и бегло. Не знаех френски, а те се смущаваха да говорят английски. Лорет оставаше в Поулиз за много кратко време, не знаеше английски и малкото пъти, когато се видяхме, си казахме само добър ден и довиждане.

— Значи е имала сестра?

— Обелин, осем години по-малка от Еванджелин.

Хипо зави в Папино. Движехме се съвсем бавно, колите бяха броня до броня.

— Bien.^[1] Знаеш как работи системата. Полицаите в отдел „Убийства“ съсредоточават вниманието си върху пресните случаи. Ако имат време, ще се върнат назад към нерешените. Проблемът е в това, че никога нямат време, тъй като хората непрекъснато се изтребват един друг. И ето тук е мястото на отдела за архивирани нерешени случаи. Поемаме папките, по които никой не работи.

Хипо подаде ляв мигач и изчака трима тийнейджъри да минат бавно-бавно по пешеходната пътека. Всички бяха облекли дрехи поне с два номера по-големи.

— От шейсетте години до две хиляди и пета има петстотин седемдесет и три dossiers non resolous в тази провинция. Отделът за нерешени случаи беше създаден през две хиляди и четвърта. От тогава сме решили шест от тези случаи.

Четирийсет години. Шест решени случая. Семействата на петстотин шейсет и седем жертви все още чакаха. Това ме потискаше.

— Как може на толкова много престъпници да им се размине?

Хипо повдигна рамо.

— Може би няма доказателства, няма свидетели. Може би някой прецаква нещата. При повечето разследвания, ако не хванеш следата, докато е още топла, нищо не се получава. Годините отминават. Папката се пълни с формуляри, на които пише „няма развитие“. И накрая детективите решават все пак да продължат нататък. Тъжно, но в крайна сметка това е само още един нерешен случай.

Бяхме на няколко преки от Едифис Уилфред-Дером. Питах се дали Райън е някъде зад нас, дали се връщаше обратно в управлението на ППК. Питах се дали ще се отбие в кабинета ми или в лабораторията.

Хипо зави надясно в Партениас и продължи да говори:

— Някои от онези от отдел „Убийства“ се правят на много важни и мислят, че ние, които работим по старите случаи, не вършим никаква работа. Аз не виждам нещата така. Според мен едно убийство не става по-маловажно само защото е било извършено преди десет години. Или преди двайсет. Или преди четирийсет. Ако питаш мен, жертвите на тези убийства трябва да се ползват с предимство. Защото са чакали по-дълго.

Хипо сви в паркинга на Уилфред-Дером, профуча покрай редица паркирани коли и закова точно до моята мазда. Превключи скоростите на паркиране и се обърна към мен:

— Всичко това важи с двойна сила, когато става въпрос за деца. Семействата на убитите или изчезнали деца живеят в непрестанна агония. И така е всяка изминала година, когато идва денят, в който детето е изчезнало или трупът е бил открит. Така е всяка Коледа. Или когато се зададе рожденият му ден. Смъртта на едно хлапе е голяма грозна рана, която никога не зараства. — Погледите ни се срещнаха. — Измъчва ги чувство за вина. Какво се случи? Защо? Защо не бяхме там, за да я спасим? Огънят, в който горят, никога не угасва.

— Така е — съгласих се аз и погледнах по друг начин мъжа, който стоеше до мен.

Хипо се протегна към задната седалка, грабна якето си и извади малък бележник със спирала. Взе една химикалка от жабката, наплюнчи пръста си и започна да прелиства страниците. Зачете се за момент, после ме погледна в очите.

— В момента най-важни са случаите, върху които работим с Райън. Не ме разбирай погрешно, но четирийсет години са много време. Свидетелите напускат града или умират. Същото се отнася за роднините, съседите и приятелите. Докладите изчезват. Веществените доказателства се губят. А за местопрестъплението, ако изобщо е имало такова, направо забрави. Ако все пак успееш да изровиш нещо, никой няма да си остави работата и да се захване с твоя проблем. Нито пък ще хвърли сума ти пари за модерни, високотехнологични изследвания.

„Ето, сега ще нанесе удара“ — помислих си аз.

— Но ако някой не бута нещата, нищо няма да върви. А аз точно това правя. Бутам.

Исках да кажа нещо, но Хипо не беше свършил.

— Мислиш, че някой е причинил нещо лошо на твоята Еванджелин, това ми стига. Смяташ дори, че този скелет може да е неин — и това ми стига. Дори и да не е така, това все пак е било нечие дете.

Отново погледна към бележника. Прелисти го, надраска нещо, откъсна листчето и ми го подаде.

— А този случай съвсем не е безнадежден. Имаме за какво да се хванем.

Прочетох какво беше написал Хипо. Имената Патрик и Арчи Уейлън, някакъв адрес в Мирамиши и телефон, започващ с код 506.

— Това художниците на графитите ли са? — попитах аз.

— Очевидно в момента този жанр не е особено популярен. И двамата хубавци са към трийсетте и все още живеят при мама и татко. Обади им се. Предполагам, че пред теб ще са по-разговорливи.

Защото съм жена? Говоря английски? И съм цивилна? В момента нямаше никакво значение какво си мисли Хипо. С нетърпение чаках да се добера до някой телефон.

— Ще позвъня веднага, щом се прибера вкъщи.

— Междувременно ще видя какво мога да науча за хлапето и семейството му. Не може да има толкова много Еванджелин и Обелин под слънцето.

— Не може — съгласих се и аз.

 

 

Докато стигна до апартамента си, беше станало почти осем. Бях толкова гладна, че можех да погълна цял слон и да питам за десерт.

Бърди ме посрещна на вратата. Подуши ме и избяга под дивана. Разбрах намека му.

Докато се събличах, Чарли започна да подсвирква.

— Това е най-хубавият комплимент, който получавам днес, Чарли.

— Прекрасна!

— Единственият комплимент за днес.

Чарли подсвирна.

Понечих да му отговоря.

Това е папагал, Бренан.

Стоях дълго под топлия душ, след това проверих телефонния си секретар.

Четири съобщения. Хари. Едно прекъснато обаждане. Хари. Хари.

Фризерът ми предлагаше два варианта. Мексиканска фиеста на Мигел и селски пилешки пай на госпожа Фармър. Избрах пая. И без това бях прекарала целия ден в хамбар. Докато чаках вечерята ми да се размрази, извадих листчето с номера, който Хипо ми беше дал.

Никой не отговори.

Обадих се на Хари. След трийсет минути научих следното. В Хюстън има много адвокати по бракоразводни дела. Разводите струват цяло състояние. Частта на Арнолдо след развода няма да е просто тра-ла-ла. Да се приготви за истинска битка.

След като затворих, изядох пая и отново позвъних на братята Уейлън.

Никой не отговори.

Разочарована, включих новините.

Беше станала катастрофа в метрото — един умрял, четирима ранени. Един съдия беше осъден за пране на пари. Санитарните власти бяха разтревожени от разпространението на някаква бактерия по плажа на Ил Сент Елен. Полицията не беше открила нищо ново относно изчезването на Фийби Джейн Куинси.

Единствената добра новина се отнасяше за времето. Очакваше се дъжд, който щеше да понижи температурите.

Обезсърчена, загасих телевизора и погледнах часовника. Десет и двайсет. По дяволите! Ще набера номера още веднъж.

— Кой е?

— Господин Уейлън?

— Може и да е той.

— С Арчи Уейлън ли разговарям?

— Не.

— Патрик?

— Кой се обажда?

— Доктор Темперанс Бренан. Аз съм антрополог в лабораторията по съдебна медицина в Монреал.

— Ъ-ха.

Не можех да разбера тъп ли беше или прекалено предпазлив.

— С Патрик Уейлън ли разговарям?

— Зависи за какво го търсите.

— Преди пет-шест години заедно с брат си сте купили кости от една заложна къща в Мирамиши. Така ли е?

— Откъде имаш номера ми?

— От един детектив от ППК.

— Сделката беше съвсем честна. Платихме каквото ни поискаха.

— С Патрик ли говоря?

— Казвам се Трик.

Трик?

— Съзнавате ли, че търговията с човешки останки е незаконна?

— Дреме ми.

Не беше тъп, просто не му пукаше.

— Ние бихме могли да оставим случая без последици, Трик. В случай, че ни съдействате при разследването на произхода на скелета.

Не бях сигурна кои сме тези „ние“, но така звучеше по-официално.

— Вече дишам по-спокойно.

Добре, отворко. Хайде да те видим колко си добър в триковете.

— Според доклада на полицията вие твърдите, че сте закупили скелета от собственика на заложна къща.

— Да.

— Той откъде го има?

— Да не съм го разпитвал. Видяхме скелета в магазина и веднага ни светна, че можем да направим скулптура или нещо, посветено изцяло на войната — кости, куршуми и много черна и зелена боя.

— И не сте се поинтересували какъв е произходът на скелета?

— Онзи каза, че е от някакво старо индианско гробище. Какво ни пукаше?

— Аха.

— Черепи, човече. Гърмящи змии. Покрови. Черна магия, знаеш какво имам предвид.

Умряло дете. Опитах се да прикрия отвращението в гласа си.

— Били сте арестувани в Квебек. Какво правихте там?

— Бяхме на гости при един братовчед. Той ни каза за кариерата. Решихме, че ако боядисаме всички онези скали, ще стане много яко. Виж, когато ченгето ни арестува, бяхме напълно откачили. Съвсем бяхме забравили за онези кости.

— Колко време са престояли в багажника на колата ви?

— Около година. Може и повече.

— С какво се занимавате в момента, господин Уейлън?

Настъпи мълчание. Стори ми се, че дочух звука на телевизор в слушалката.

— Охрана съм — каза го, сякаш се оправдаваше. — Нощно време в гимназията.

— А брат ви?

— Арчи е гаден наркоман. — Вече не се правеше на мъжкар, а хленчеше. — Направете ни услуга и на двамата. Арестувайте го и го измъкнете от тази дупка.

Имах само още един въпрос.

— Помните ли името на собственика на заложната къща?

— Разбира се, че помня оня нещастник. Джери О’Дрискол.

Едва затворих слушалката и мобилният ми телефон иззвъня.

Хипо.

Новината, която ми съобщи, преобърна света ми.