Кати Райкс
Пепел от кости (35)

34

Двете със Селин последвахме Райън през вратата, над която светеше надписът sortie, и влязохме в едно голямо полутъмно помещение. Дешен ни наблюдаваше, докато се приближавахме. Изглеждаше сънлив и отегчен. Вдясно имаше малка съблекалня, вратата й беше открехната. През облака тютюнев дим забелязах бармана и двете жени в кимона, около тях имаше огледала, гримове и разни неща, по които блестяха пайети, навярно костюми.

Стаята вляво беше облицована с плоскости, които имитираха дърво. Там Хипо ровеше из разни документи по бюрото.

Селин отиде при колегите си. Ние с Райън отидохме при Хипо.

— Откри ли нещо? — попита Райън.

— Изглежда не е използвал този офис от доста време. Сметките и разписките са поне от две години.

— Аз научих нещо.

И двамата мъже се обърнаха към мен.

— Русата танцьорка, Селин, каза, че Кели Сикард е работила в бара на Бастараш в Монктон под името Кити Стенли. Представяла се е като Кити Котенцето. Омъжила се е за собственик на цветарски магазин от Сент-Ан дьо Бопре.

— Кога?

— От това, което ми каза Селин, не става много ясно.

— Няма да е трудно да издирим този човек — предположи Райън.

Хипо вече вадеше телефона си.

— Ще се заема с това.

Една странична врата на офиса водеше към стълбището. С Райън се изкачихме в подобния на мансарда апартамент.

Помещението представляваше един огромен квадрат, като холът, както и кътовете за спане и хранене, бяха отделени един от друг посредством мебели. Кухнята беше отделена чрез барплот, пред който стояха високи столове. Холът представляваше диван, стол и шезлонг, свързани в едно, изработени от черна кожа и хром. Пред дивана върху поставка от стъкло и стомана имаше голям телевизор с плосък екран. Спалнята се състоеше от двойно легло, огромно дървено бюро, нощно шкафче и гардероб. Тази част от апартамента беше оградена от метални шкафове, подредени под формата на буквата „L“. Банята се намираше в ъгъла и беше изолирана със стени и врата.

Криминалистите вършеха обичайната си работа. Вземаха отпечатъци от пръсти. Ровеха из шкафовете. Търсеха нещо подозрително или незаконно. Изглежда не бяха открили нищо съмнително.

— Чуй това.

Райън ме заведе до бюрото и натисна един бутон на телефона. Механичният глас заяви, че няма нови съобщения, че старите са трийсет и три, и предупреди, че кутията е пълна. Спазвайки инструкциите, Райън натисна 1, за да прослуша старите съобщения.

Двайсет и девет души се бяха обадили в отговор на обява за продажба на кола „Лексус“. Една жена се беше обадила два пъти, за да уточни часа, в който ще дойде да изчисти къщата. Мъж, на име Леон, канеше Бастараш да отидат на риба.

Последният глас, който чухме, беше женски. Говореше френски с ясно изразен диалект шиак:

— Днес нямах добър ден. Имам нужда от рецептата. Об…

Тук лентата свършваше.

— Обелин ли каза? — попита Райън.

— Така ми се стори. — Бях напълно объркана. — Пусни го отново.

Райън пусна записа отново. Два пъти.

— Звучи като Обелин, но не съм сигурна. Защо този глупак не си е изпразнил пощенската кутия?

— Виж това — посочи Райън. — Телефонът записва номерата на тези, които се обаждат. Освен ако човекът специално не е блокирал информацията, то на дисплея се изписват името, номерът му и датата и часът, в които е позвънил. Ако информацията е блокирана, то тогава излизат думите „частен номер“.

Райън започна да преглежда записаните телефонни номера, като спираше всеки път, когато попаднеше на „частен номер“.

— Забележи датите и часа.

— „Частният номер“ е звънял около седем часа всяка вечер — отбелязах аз.

— Отрязаното съобщение е последното, постъпило в пощенската кутия. Било е набрано от „частен номер“ снощи в седем часа и осем минути.

— Може да се окаже, че Обелин е жива — казах аз. Напълно разбирах какво може да означава това. — И се обажда всяка вечер.

— Точно така. Но защо?

— Ако Обелин се обажда, защо тогава е това инсценирано самоубийство? — попитах се. — И къде се намира тя?

— Добър въпрос, доктор Бренан. Ще трябва да го проучим.

Забелязах, че криминалистите претърсват кухнята.

— Открили ли са нещо, което да свърже Бастараш с Куинси или със Сикард? Или с Кормиер?

— Изглежда, че през по-голямата част от времето Бастараш не живее тук.

— Твърде възможно е. Селин каза, че почти не го вижда. В такъв случай къде живее той?

— Мъдрите ти въпроси край нямат — усмихна се Райън.

Това направо ме уби. Усмивката на Райън винаги ми действа по този начин.

Започнах да се мотая наоколо, отварях шкафовете, долапите и чекмеджетата, които вече бяха проверени за пръстови отпечатъци. Райън беше прав. Освен замразените скариди и дълбоко замръзналата кутия със сладолед в хладилника имаше още маслини, доматен сок за коктейли, половин буркан маринована херинга, един изсъхнал лимон и някакви зелени мъхести парчета, които вероятно някога са били сирене. В аптечката нямаше нищо друго, освен аспирин, пяна за бръснене и една самобръсначка.

От двайсет минути бяхме в апартамента, когато Хипо се показа на стълбите.

— Открих Сикард. След като се е омъжила, се нарича Карин Питре. Съпругът все още продава лилии и лалета в Сент-Ан дьо Бопре.

— Кучи син — измърмори Райън.

— В единайсет часа тя ще ни чака в едно кафене на шосе 138.

Изглежда, с Райън сме имали много изненадан вид.

— Дамата има деца. Затова предпочита да обсъжда доброто старо време в шоубизнеса далече от семейството си.

 

 

Кафенето „Сент-Ан“ беше типично за провинция Квебек заведение, посещавано предимно от шофьори. Барплот. Пластмасови маси и столове. Избелели пердета. Уморена сервитьорка. По това време на нощта бе почти празно.

Въпреки че беше остаряла и светлокестенявата й коса беше късо подстригана, Кели приличаше на момичето от снимката. Същите сини очи и вежди като на Брук Шийлдс. Седеше на една маса в дъното на ресторанта. Пред нея имаше недопита чаша горещ шоколад. Не се усмихваше.

Райън показа значката си. Кели кимна, без да си направи труда да я погледне.

Седнахме. Райън се обърна към нея на френски:

— Много хора те търсят, Кели.

— Сега се казвам Карин. Карин Питре — отговори на английски почти шепнешком.

— Нямаме нищо против теб.

— Така ли? Когато историята ми се появи във вестниците, няма да ми е много лесно да го обясня на майките на приятелчетата на децата ми.

— Нали знаеш поговорката „Каквото посееш, това ще пожънеш“?

— Бях млада и глупава. От осем години животът ми е вече съвсем различен. Дъщерите ми нищо не знаят за него.

Докато говореше, оглеждаше кафенето. Очевидно беше нервна и напрегната.

Сервитьорката се появи до масата ни. Казваше се Джоан. Ние с Райън си поръчахме кафе. Карин помоли да й донесат още един топъл шоколад.

— Ще направя всичко възможно това да не се разчуе — обеща Райън, когато Джоан се отдалечи. — Всъщност ние не се интересуваме от теб.

Карин малко се поотпусна.

— А от кого тогава?

— От Дейвид Бастараш.

— Какво за него?

Райън впи в нея ясносините си очи.

— Ти ни кажи.

— Бастараш притежава барове. — Погледът на Кари отново се плъзна наоколо. — Танцувах в един от тях. „Червената котка“ в Монктон. Там срещнах съпруга си.

— Кога за последен път си виждала Бастараш?

— Малко преди да напусна. Всичко беше наред. Господин Бастараш не ми създаде никакви проблеми.

— Това ли е всичко, Карин? Само мръсни танци?

Джоан се върна и раздаде чашите и лъжиците. Карин я изчака.

— Знам какво имате предвид. Но аз не си падах по номерата. Единственото, което правих, беше да се събличам.

— Никога ли не се поразголи пред камера?

Карин вдигна чашата и я постави обратно на масата, без да отпие. Забелязах, че ръката й леко трепери.

— Разкажи ни за Станислас Кормиер — каза Райън.

Карин обърна поглед към мен:

— Коя е тя?

— Партньорът ми. Казвай за Станислас Кормиер.

— Ама и вас си ви бива, всичко знаете.

— Има още какво да научим.

— Бях на петнайсет. Исках да бъда като момичетата от „Спайс Гърлс“. — Разбърка топлия си шоколад. — Исках да живея в Холивуд и да ме снимат в списание „Пийпъл“.

— Продължавай.

— Отидох при Кормиер за фотосесия. Знаете какво имам предвид. Бях чела в една статия, че това е начинът да пробиеш и да станеш актриса или модел. Какво разбирах тогава? По време на снимките се заприказвахме. Кормиер ми предложи да ме свърже с агент.

— Ако се съгласиш да те снима в някои не съвсем прилични пози.

— Изглеждаше съвсем безобидно.

— А беше ли?

Тя поклати глава.

— Продължавай.

— Трудно ми е да говоря за това.

— Опитай.

Карин беше заковала поглед в чашата си.

— Около седмица след фотосесията ми се обади един мъж и ми каза, че ми предлага малка роля във филм, наречен „Жената вамп“. Толкова бях развълнувана, че си подмокрих гащите. Реших, че съм намерила начина да се освободя от майка си и баща си, които се държаха към мен като нацисти.

Карин тъжно поклати глава. Питах се за какво съжаляваше. За загубените родители? За загубената младост? Или за пропадналите мечти да стане звезда?

— Заведоха ме в един долнопробен мотел. Бях само по мокасини, а един мъж с препаска около слабините спа с мен. Получих петдесет долара.

— Бил е Бастараш.

Карин учудено поклати глава.

— Не. Пиер.

— Как е фамилното му име?

— Той не го каза, а аз не го попитах. — Тя преглътна. — Пиер каза, че съм талантлива. Каза, че ако подпиша ексклузивен договор с него, ще даде тласък на кариерата ми като актриса.

— И ти наистина ли вярваше, че този Пиер ще те направи звезда? — Опитвах се да прикрия недоверието в гласа си.

— Кормиер твърдеше, че Пиер е много влиятелен агент. Какво разбирах аз тогава? Той използваше подходящите думи. Познаваше хората от бранша. И аз му се доверих.

— Продължавай — нареди Райън.

— След няколко седмици Пиер заяви, че трябва да се изнеса от къщи. Едва вечер казах на родителите си, че отивам да уча с приятели. Вместо това отидох в един бар. Когато си тръгнах, Пиер ме взе и ме отведе в онази голяма стара къща в дълбоката провинция. Беше малко поизоставена, но много по-хубава от тази, в която живеех в Розмер. Там имаше още няколко момичета, така че всичко ми се стори наред. Пиер ми помогна да си подстрижа и боядисам косата. Каза, че така изглеждам по-възрастна. Нали се сещате, създаваше ми образ.

Държах ръцете си съвсем неподвижни, погледът ми бе вторачен в нея.

— Чак след шест-седем месеца разбрах, че съм попаднала в капан. Когато се опитах да си тръгна, онзи мръсник ме заплаши. Каза, че ако разговарям с някого или се опитам да напусна, ще се погрижи да ме пребият и да обезобразят лицето ми.

— Как се измъкна в крайна сметка?

— Филмите на Пиер имаха разни глупави заглавия. „Лошите монахини“. „Клубът на кучките“. Смяташе, че разказът прави филмите му по-качествени. Точно така се изразяваше. Всъщност филмите му бяха пълен боклук. Бяхме в Монктон и снимахме поредната гадост, наречена „Истински акадци“. Заедно с другото момиче започнахме често след снимките да ходим в един бар на шосе 106. „Червената котка“. Собственикът беше господин Бастараш и той понякога разговаряше с нас. Една вечер бях пила прекалено много и започнах да се оплаквам колко нещастна се чувствам. На следващата сутрин Пиер ми съобщи, че съм уволнена и че трябва да започна работа при Бастараш. Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Не попита ли защо те уволнява? — обади се Райън.

— Това беше съвсем в стила на Пиер. Единият ден момичето му е любимка, а на другия ден го уволнява. Хич не ми пукаше. Бях доволна, че съм се отървала от порнофилмите.

— Знаеше ли, че полицията в Монреал те издирва?

— В началото не знаех. Когато разбрах, реших, че вече е прекалено късно. Пиер ме убеждаваше, че ще ме глобят и ако не мога да си платя глобата, ще ме пратят в затвора. Много скоро след това медиите ни забравиха и започнаха да се занимават с други неща. Не виждах защо трябваше да привличам вниманието върху себе си.

— Ето защо трябваше да го направиш.

Райън ми направи знак. Подадох му плика. Извади снимките на Клодин Клоке и на момичето от Дорвал и ги постави на масата.

Карин хвърли един поглед към лицата им.

— Не ги познавам.

Снимката на Фийби Джейн Куинси се появи на масата.

— Господи, тя е само няколко години по-голяма от дъщеря ми.

Райън извади снимката с възстановката на лицето на момичето, намерено при река Де Мил Ил.

Карин бързо вдигна ръка и я постави пред устата си.

— О, не! Не!

Не дишах. Дори един мускул не смеех да помръдна.

— Това е Клер Бриду.

— Познаваш ли я?

— Клер беше едно от момичетата, които живееха в къщата на Пиер. С нея ходехме в „Червената котка“. — Носът на Карин беше почервенял, а брадичката й трепереше. — Бяхме заедно в онази последна вечер, преди да ме уволнят.

— Клер познаваше ли Бастараш?

— Обикновено сваляше нея. Но по някаква причина точно онази вечер се закачаше с мен. — Гласът й затрепери. — Мъртва ли е?

— През 1999 е била открита в реката с лицето надолу.

— Мили боже! — Гърдите на Карин се надигаха, опитваше се да сподави сълзите си. — Защо е тази смешна рисунка? Обезобразена ли е била?

Въпросът й ми се стори странен. Ако и Райън мислеше така, то по никакъв начин не го показа.

— Трупът е престоял известно време във водата.

Карин започна несръчно да отваря закопчалката на чантата си.

— Откъде беше Клер? — попита Райън.

— Така и не ми каза. — Извади от чантата си салфетка и започна да бърше очите си.

— Клер участваше ли в порнофилмите на Пиер?

Тя кимна, смачка салфетката на топка и започна да попива сълзите под носа си.

— Знаеш ли къде е Пиер сега?

— Нито съм го чувала, нито съм го виждала от 1999 година.

— Ако трябва, можеш ли да намериш къщата?

Тя поклати глава.

— Беше толкова отдавна. А и аз никога не съм шофирала до там. Не съм запомнила пътя.

Подпря чело на юмрука си и си пое дълбоко въздух. Леко докоснах ръката й. Раменете й се тресяха, сълзите се ронеха по бузите й.

Райън улови погледа ми и посочи с глава към вратата. Бяхме научили всичко, което можехме да научим в този момент. Освен това знаехме къде да открием Карин, ако се наложи.

Райън стана и се насочи към изхода.

— Не исках да причинявам неприятности. — Преглътна, за да потисне риданието. — Просто исках да се махна. Смятах, че на никого няма да липсвам.

— А родителите ти? — попитах аз.

Тя вдигна глава и попи със салфетката сълзите от очите си.

— Никога не сме се разбирали.

— Може би те биха искали да получат възможността да се разбират с внуците си.

Понечих да стана от стола си.

Карин протегна ръка и ме хвана за китката.

— Съпругът ми не знае нищо за филмите.

Погледнах я. Не можех да си представя какъв е бил животът й. Нито какъв е в момента.

— Може би ще е най-добре да му кажеш — посъветвах я тихо.

В очите й проблесна нещо. Страх? Предизвикателство. Стисна ръката ми още по-силно.

— Знаете ли кой е убил Клер? — попита тя.

— Мислиш ли, че е била убита?

Карин кимна, стискаше салфетката толкова силно, че я беше превърнала в малка бяла топка.