Кати Райкс
Пепел от кости (38)

37

Все още държах снимката на Клодин Клоке в ръката си. Изчезналото момиче номер две, според Райън. Дванайсетгодишното дете беше потънало в неизвестност през 2002 година, докато карало велосипеда си в Сен Лазар-Сюд.

Прехвърлих погледа си от момичето към снимката. Снежнобяла кожа. Черна коса. Сини очи. Тясна, заострена брадичка.

Правилни бели зъби, но единият от кучешките беше изкривен.

— Това е Сесил — каза Обелин и постави ръката си върху рамото на момичето. — Сесил, кажи добър ден на гостите ни.

Ние с Райън се изправихме.

Сесил ме огледа с неприкрито любопитство.

— Тези обици истински ли са?

— Истинско стъкло — отвърнах аз и се усмихнах.

— Толкова са лъскави. Лъскави. О!

— Искаш ли да ти ги подаря?

Свалих обиците и й ги подадох. Постави ги на дланта си и ги загледа с такова страхопочитание, сякаш бяха бижутата на кралицата.

— Сесил живее при нас от почти три години. — Обелин беше вперила поглед в мен.

— Je fais la lessive — каза Сесил. — Et le menage.

— Ти се занимаваш с чистенето и прането? Това е огромна помощ.

Тя кимна, може би прекалено енергично.

— И наистина умея да отглеждам растения. Умея. Умея, о.

— Така ли? — попитах аз.

Сесил се усмихна широко.

— Моят коледен кактус имаше хиляда цвята. — Ръцете й обрисуваха кръг във въздуха.

— Това е удивително — казах аз.

— Ош — засмя се тя като малко момиче. — А кактусът на Обелин нямаше нито един цвят. Наистина ли мога да взема обиците?

— Разбира се — отвърнах аз.

— А сега, моля да ни извините — каза Обелин.

Сесил повдигна рамото си.

— В момента гледам „Семейство Симпсън“, но образът не е никак ясен. Можеш ли да го поправиш? — обърна се тя към мен. — Хоумър е то-о-олкова смешен — изговори думата с няколко о-та.

Обелин направи знак с ръка, че ще се върне скоро. След това заедно със Сесил бързо излязоха от стаята.

— Клодин Клоке — говорех с нисък и равен тон.

Райън само кимна. Съсредоточено набираше някакъв номер на мобилния си телефон.

— Как, по дяволите…

Райън вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Райън е на телефона — заговори той. — Бастараш държи Клоке в една къща на Ил д’Орлеан. — Настъпи кратка пауза. — Засега детето е добре. Но Бастараш е някъде в движение.

Райън съобщи цвета, модела, годината и номера на мерцедеса. След това даде адреса и обясни къде се намира къщата на Обелин. Мускулите на челюстта му изпъкваха, докато слушаше какво му говори другият в слушалката.

— Съобщи ми, когато го заловите. Ако пристигне тук, ще си има работа с мен.

След това Райън затвори и започна да крачи из стаята.

— Мислиш ли, че ще се върне? — попитах аз.

— Тя очакваше…

Той замръзна на място. Погледите ни се срещнаха, когато едновременно усетихме някакво бучене. Усетихме го повече като вибрации във въздуха, отколкото като шум. Бученето стана все по-силно. След малко разбрахме, че идва от мотора на кола.

Райън се спусна през вестибюла и влезе в трапезарията. Аз го последвах. Двамата застанахме един до друг и погледнахме през прозореца.

Една кола се появи в далечината откъм „Шмен Роял“.

— Той ли е? — прошепнах съвсем без нужда.

Райън дръпна пружината, която отваряше ципа на чантичката. Двамата наблюдавахме как колата постепенно придоби очертания. Към нас се носеше черният мерцедес.

Изведнъж се сетих.

— Колата е паркирана отпред — изсъсках аз.

— Tabarnac! — изпсува Райън.

На разстояние не по-малко от десет футболни игрища мерцедесът спря, превключи на задна, обърна и потегли с бясна скорост.

Райън изтича през вестибюла, излезе през вратата и хукна по алеята. След няколко секунди колата се спусна напред, задните гуми вдигаха пръст от земята. Наблюдавах го, докато изчезна отвъд хоризонта.

— Какво става? Къде отиде той?

Преглътнах и се обърнах. Обелин стоеше до вратата.

— Името на момичето не е Сесил — казах аз. — Казва се Клодин. Клодин Клоке.

Тя ме погледна. Пръстите й мачкаха края на шала, също както при беседката в Тракади.

— Съпругът ти е отвлякъл Клодин от семейството й. Най-вероятно я е принуждавал да се съблича и да участва в мръсните му филмчета. Била е на дванайсет години, Обелин. Само на дванайсет години.

— Съвсем не беше така.

— Омръзна ми да слушам едно и също — отговорих грубо аз.

— Сесил е щастлива при нас.

— Казва се Клодин.

— Тук тя е в безопасност.

— Била е в безопасност и при семейството си.

— Не. Не беше.

— Откъде знаеш това?

— Баща й беше чудовище.

— Твоят съпруг е чудовище.

— Моля те — гласът й трепереше, — ела тук и седни.

— Значи искаш да ми кажеш, че нещата не са такива, каквито изглеждат? — Бях ядосана, вече изобщо не се опитвах да се държа любезно.

— Бащата на Клодин я е продал на производителите на детско порно за пет хиляди долара.

Бях толкова изненадана, че замълчах.

— На кого?

— На един лош човек.

— Как се казва той?

— Не знам.

Сведе поглед, после отново ме погледна в очите. Предположих, че ме лъжеше.

— Кога се случи това?

— Преди пет години.

Годината, в която Клодин изчезва от Сен Лазар-Сюд. Пет години след Кели Сикард. Пет години преди Фийби Джейн Куинси.

Кели Сикард. Изведнъж ми дойде нещо наум.

— Малкото име на мъжа Пиер ли беше?

— Не знам.

Обърнах се и погледнах през прозореца. По пътя нямаше никого. Шпаньолът припикаваше един стълб на кръстовището.

Времето течеше бавно. Зад гърба си чух как Обелин дръпна един стол и седна до масата. Приглушените гласове на Хоумър и Мардж Симпсън идваха някъде от другия край на къщата.

След малко отново се обърнах към нея:

— Откъде съпругът ти познава мъжа, който е „купил“ Клодин?

Поставих с пръсти кавички около думата „купил“.

— Работеше за бащата на Дейвид. Преди много време. Още преди да се оженим.

— Значи стриптийз баровете не му бяха достатъчни. Мъжът ти е бил партньор на онзи мръсник и заедно са правили детско порно.

— Не! — каза го яростно. — Дейвид мрази този човек. От време на време те — спря се, сякаш внимателно подбираше думата — имат нужда един от друг.

— Значи господин Мръсник просто предаде Клодин на мъжа ти? Защо? Беше прекалено стара за клиентите му ли?

Обелин отново сведе очи и после погледна към мен.

— Дейвид му даде пари.

— Разбира се. Дейвид Бастараш, спасителят на млади дами.

Не вярвах нито дума от това, което ми казваше, но историята на Кели Сикард и как тя се беше отървала от Пиер непрекъснато се въртеше в ума ми.

Погледнах часовника си. Райън отсъстваше вече почти двайсет минути.

— Къде се подвизава този човек?

— Не знам.

В този момент мобилният ми телефон иззвъня. Беше Райън. Бастараш беше успял да се добере до магистрала двайсет и се бе отправил на запад. Райън го следваше тайно. Каза, че ще се забави.

Чудесно. Бях останала без кола в това затънтено място и трябваше да чакам още бог знае колко дълго.

Почувствах се като в капан. Набутах телефона в чантата си. Още преди да успея да я затворя, тоя иззвъня отново. Не очаквах обаждане от това място. Ню Йорк. В този момент се сетих. Роб Потър.

Вперих поглед в Обелин и отговорих:

— Здрасти, Роб.

— Обичаш ли рокендрол?

— Извинявай, но не можах да ти отговоря снощи — бях прекалено изморена и изнервена, за да остроумнича.

— Няма нищо. Имаш ли малко време? Искам да споделя с теб някои мисли, които могат да те заинтригуват.

— Изчакай малко.

Притиснах телефона до гърдите си и се обърнах към Обелин:

— Трябва да поговоря на спокойствие.

— Къде отиде детективът?

— Да арестува съпруга ти.

Тя се сви, сякаш очакваше да я ударя.

— И те остави тук, при мен.

Изправи се.

— Не бързай да отидеш и да му се обадиш — предупредих я аз. — Ако се опиташ да предупредиш Дейвид, можеш много скоро да останеш вдовица.

Тя вдървено излезе от стаята.

Извадих химикалка и бележник от чантата си. След това включих хендсфрито, поставих телефона си на масата и поднових разговора си с Роб. Радвах се, че имам какво да правя, докато чаках Райън.

— Казвай — започнах аз.

— Дългата или кратката версия?

— Кажи ми достатъчно, че да разбера всичко.

— Стихотворението пред теб ли е?

— Не.

Чух потракването на съдове и реших, че Обелин е отишла в кухнята, недалече от стаята, в която седях аз.

— Няма нищо. Аз ще ти го припомня. С „И“ отбелязваме стихотворенията, написани от приятелката ти през шейсетте, „Н“ се отнася до тези в стихосбирката „Кости, превърнати в пепел“.

— Известни срещу неизвестни — предположих аз.

— Точно така. За щастие анализът се опростява, защото както ще ти обясня, „И“ и „Н“ са написани на английски. Трябва да имаме предвид, че родният език на приятелката ти е френски.

Не го прекъснах.

— Интересното нещо тук е, че дори когато хората се опитват да прикрият собствения си начин на изразяване или да имитират този на някой друг, съдебният лингвист може да надникне под повърхността и да навлезе в зони, които са извън контрола на човека. Например повечето хора в САЩ казват, че стоят „на опашка“ пред пощата. В Ню Йорк обаче хората стоят „в опашка“. Американците, независимо дали са от Ню Йорк или отнякъде другаде, не осъзнават тази разлика. Това е много показателно, но повечето хора просто не го отчитат.

— Значи, ако човек иска да се прави на нюйоркчанин, би трябвало да знае това. Или пък жител на Ню Йорк, който иска да прикрие откъде е, също трябва да го има предвид.

— Точно така. Но хората не обръщат внимание на тези дреболии. Граматичните разлики са дори още по-трудно забележими. Да не говорим за произношението.

— Роб, тука става въпрос за поезия в писмен вид.

— Поезията в писмен вид работи на всички нива на езика. Различията при произношението могат да се отразят на римите.

— Прав си.

— Като си говорим за думите и какво осъзнават хората, чувала ли си за бележката, в която се иска откупът да бъде оставен на зелената площ?

— Не.

— С този случай се занимаваше моят научен ръководител Робърт Шуи. Той прегледал бележката и предположил, че похитителят е добре образован мъж от Ейкрън. Няма защо да ти казвам, че ченгетата се отнесли скептично към думите му. Запиши си го. Кратко е и ще ти помогне да разбереш какъв е методът, който приложих към стихотворенията.

„Do you ever want to see your precious little girl again? Put $10,000 cash in a diaper bag. Put it in the green trash kan on the devil strip at corner 18th and Carlson. Don’t bring anybody along. No hops! Come alone! I’ll be watching you all the time. Anyone with you, deal is off and dautter is dead!“

 

 

„Искаш ли да видиш безценното си малко момиченце отново? Сложи 10 000 долара в брой в чанта за пелени. Остави я в зеленото кошче за боклук на зелената площ на ъгъла на осемнайсета улица и «Карлсон». Не води никого със себе си! Никакви ченгета! Ела сам! Ще те наблюдавам през цялото време. Ако има някой с теб, сделката се отменя и дъщеря ти е мъртва!“

— Едно от първите неща, което лингвистът търси, е да разбере дали под този език не се крие някакъв друг. Дали английският е родният език на човека? Ако не е, може да има грешки при думи, които си приличат, думи, които би трябвало да означават едно и също нещо на двата езика, но не е така. Например думата „отрова“ от немски на английски означава „дар“.

— „Embarazada“ на испански. Веднъж направих такава грешка в Пуерто Рико. Вместо да кажа, че съм притеснена, казах, че съм бременна.

— Това е добър пример. Системни грешки в правописа могат също така да покажат, че родният език на човека не е английски. Забележи, че в бележката грешно е написано „kan“ и „kops“, вместо „can“ — кошче и „cops“ — ченгета. Но „cash“ и „corner“ са написани правилно. Следователно този, който е писал бележката, не говори език, при който звукът „к“ винаги се изписва с буквата „к“ и никога с „с“. И като цяло езикът в бележката тече гладко.

— Значи е писана от човек, чийто роден език е английски и не може да напише „кошче за боклук“. Откъде е разбрал Шуи, че този човек е добре образован?

— Вгледай се по-добре в правописа. Не може да изпише правилно думата „daughter“ — дъщеря, нали така?

— Точно така. Но може да напише „precious“ — безценен. И „diaper“ — пелена. Освен това пунктуацията е правилна, не като на човек, който не знае как се пише „cops“.

— Знаех, че веднага ще го забележиш. В същността си това много прилича на работата, която ти вършиш. Търсиш модели, които съвпадат или не съвпадат. Така че, ако нашият човек може да пише правилно, защо не го прави?

— За да заблуди ченгетата. Може би в общността, в която живее, се знае, че е добре образован. Така че като се опитва да скрие образованието си, той всъщност се издава. А защо точно Ейкрън? Защо не Кливланд? Или Синсинати?

— Прочети бележката отново. Кои думи ти правят впечатление?

— „Devil strip“ — зелена площ.

— Как би нарекла ти тази тревна ивица, която се намира между тротоара и пътя?

Замислих се.

— Нямам представа.

— Повечето хора нямат специална дума за това. Или ако имат, то това са местни изрази. County strip. Median strip.

— Devil strip — предположих аз.

— Но този израз се използва само в Ейкрън. Дори не в Толедо или в Кълъмбъс. И никой не го осъзнава. Кой изобщо говори за това нещо? Чуваш ли ме?

— Да.

— Така че езикът се различава не само според нивото на образование на човека, но и според географския район, от който идва. Можеш също така да прибавиш и възраст, пол, социална група и всяка друга демографска характеристика, за която се сетиш.

— Езикът показва към каква група принадлежиш.

— Разбра ме съвсем правилно. Така че първото нещо, което се опитах да направя със стиховете, беше да им създам лингвистично-демографски профил, т.е. — какво ни казва езикът за писателя. След това използвах техниката на микроанализа, за да разгранича във всяко едно от стихотворенията индивидуализирани езикови модели, които ние наричаме идиолекти. На базата на всичко това успях да направя анализ на авторството, както ти ме помоли, и да отговоря на въпроса: един и същи ли е авторът и на двете стихотворения.

— Един и същи ли е?

— Остави ме да продължа. Анализът се оказа особено интересен, тъй като „И“ стиховете са написани на английски, от човек, чийто роден език е френски. Както знае всеки учител по чужд език, човек учи чуждия език, използвайки лингвистичната система на езика, който вече познава, а именно — родния си език. Докато не усвоиш чуждия език добре, родният ти език се усеща, защото структурите му прозират, когато използваш чуждия език.

Замислих се как самата аз говоря френски.

— Ето за това имаме чужд акцент. И странен словоред. И невинаги подбираме точната дума.

— Именно. При този конкретен анализ проучих всички стихотворения и когато забележех някои интересни фрази, ги подлагах на сравнение, разделяйки екрана на две. От едната страна записвах стиховете такива каквито са. От другата страна променях стиховете така, че да изразя това, което френскоговорещият автор се е опитвал да изкаже на английски. Но той не е успял, защото неправилно си е превеждал от френски и неправилно е използвал сродните думи. Ако след нанесените промени цялото стихотворение ставаше по-смислено, приемах, че това е доказателство, че родният език на автора е френски. Искаш ли да ти дам няколко примера?

— Кажи ми само най-същественото.

— Съвсем очевидно е, че както стихотворение „И“, така и стихотворение „Н“, са написани от човек, чийто роден език е френски, и то от човек, който не е изучавал английски в училище.

Усетих как вълнението ми нараства.

— След това потърсих идиосинкратични реторични похвати, които се срещат както в стихотворение „И“, така и в стихотворение „Н“, както и други статистически значими лексикални и граматични съвпадения. Разбираш ли какво ти говоря?

— Дотук, да.

— Чуй този откъс от стихотворение „И“:

„В късната сутрин вървя под лъчите, будна и чувстваща,

както никога досега.

Топло сияние ме обгръща и казва на всички:

«Аз съм любов»! Усмихвам се, мой е целият свят.“

Думите, които идваха от миналото ми, сякаш спираха дъха ми.

Оставих Роб да продължи:

— А сега чуй този стих от стихотворение „Н“:

„Сама на света, тя е скрита в сянка,

жената що нявга бе млада.

Оглежда се и вижда как младите кости превръщат се в пепел.“

— И в стихотворение „И“, и в стихотворение „Н“ метриката е еднаква.

— Същата, която Лонгфелоу използва в поемата си „Еванджелин“. Приятелката ми я обожаваше.

— Тази метрика е типична за епическата поезия. Сама по себе си еднаквата метрика не е особено значима. Много по-интересно е, че и в двете стихотворения се появяват едни и същи грешки. И в двете думата „universe“ е написана без крайното „е“.

— Univers. Както се пише на френски.

— Oui. А сега да се върнем обратно на географията. Твоята приятелка е от Акадия, Ню Бранзуик. Прекарвала е известно време в Южна Каролина. Чуй стихотворението, което е дало заглавието на стихосбирката „Кости, превърнати в пепел“.

— За какво да внимавам, докато слушам?

— Местен диалект. Можеш да го откриеш най-вече в стихотворение „Н“.

Роб започна да чете бавно:

„Със смях три девойки се движат безгрижно,

вървят към реката.

Едната се скрива зад елата огромна,

а другите тръгват, без да я чакат.

А после със скок и с вик,

и със смях трите се прегръщат, забравили всичко.

И движат се трите през гората вековна в жаркото лято,

що трае вовеки. Но не и таз, дето страда.

Сама ще пътува през тъмните сенки и никой друг вече не

ще да я види.

Косата й златна като листата на дъба в дълбоката есен,

очите — зорници. Устата — червена череша. Страните — алени рози.

Млади кости, превърнати в пепел.“

— Същата метрика — отбелязах аз.

— А какво ще кажеш за думите, които използва? Ти си живяла и в Ню Бранзуик, и в Южна Каролина.

— Изразът „гората вековна“ е взет направо от Лонгфелоу.

— И се отнася до Акадия. Поне в „Еванджелин“. Нещо друго?

Погледнах към набързо нахвърлените си бележки.

— „Dayclean“ на негърското наречие в Южна Каролина означава „зора“. А на Юг думата „ailing“ се използва за човек, който страда.

— Точно така. Употребата на тези две думи ни насочва към Южна Каролина.

Поет, който е свързан едновременно с Акадия и Южна Каролина. Поет, който е бил повлиян от поемата на Лонгфелоу „Еванджелин“. Човек, който пише на английски, но родният му език е френски. Ето какво означава лингвистичен пръстов отпечатък.

Мили боже! Хари се оказа права. „Кости, превърнати в пепел“ беше написана от Еванджелин.

Ядосах се ужасно. Още една лъжа. Или поне прикриване на истината. Нямах търпение да се изправя пред Обелин и да й задам някои въпроси.

Роб започна да говори отново.

Думите му ме накараха да замръзна на мястото си.