Кати Райкс
Пепел от кости (20)

19

Държах в ръцете си малка книжка, от която висеше светлозелена панделка. Корицата беше червена, а надписът — черен.

Кости, превърнати в пепел: Тържеството на поезията.

— Прилича на някоя от онези книжки с цитати на Мао от шейсетте години — отбеляза Хари.

— Ти си я откраднала?

— Заех я — отвърна тя лицемерно. — Мао щеше да одобри постъпката ми.

Отгърнах корицата. Беше отпечатана на грапава, жълтеникава хартия, същата евтина хартия, на която се печатат и комиксите. Буквите бяха избледнели и неясни.

Нямаше автор. Нито дата. Нито ISBN номер. Освен заглавието беше изписано само името на издателя. Издателска къща „О’Конър“.

Прехвърлих на последната страница. Шейсет и осма. Нищо повече.

Отворих на страницата, означена с панделката. Стихотворение със същото заглавие като целия сборник.

— Поезия, Темпи. — По всичко личеше, че Хари е доволна от себе си.

— Никога не съм чувала за издателска къща „О’Конър“. Може да е самиздат.

— Какво е това?

— При самиздата авторът заплаща отпечатването и подвързването на книгата.

Хари ме погледна неразбиращо.

— Обикновено издателят издава книги, които са предназначени за широката публика. При самиздата книгата е предназначена предимно за самия автор.

Очите й, добре подчертани от грима, се разшириха.

— Точна така. Всичко се връзва. Нали Еванджелин искаше да става поетеса?

— Така е.

— Ами ако тя е авторът на тези стихотворения?

Вдигнах поглед към развълнуваното лице на Хари.

— Нямаме абсолютно никаква причина да предполагаме това — настоях, защото знаех, че след малко ще последва една от безпочвените хипотези, родени от въображението на сестра ми.

— Можеш ли да се сетиш защо отмъкнах точно тази малка книжка?

Поклатих глава.

— Обърна ли внимание на книгите в гостната? — продължи тя, преди да й отговоря. — Разбира се, че не. Вие си парлевихте. Но аз го направих. Имаше десетки книги. Стотици. И всяка една от тях беше на френски. Същото беше и в спалнята. През която, моля те, само да не ти призлее, трябваше да мина, за да отида до тоалетната. Това беше единствената книга на английски в цялата къща. И тя се намираше точно до леглото на Обелин.

— Какво искаш да кажеш?

— Една-единствена самотна английска книжка? Точно до леглото й?

— Това надали означава…

— Може би Обелин е събрала стиховете на Еванджелин и ги е издала? В нейна памет. Нали разбираш? За да осъществи мечтата на сестра си.

— Вероятно има и такава възможност. В такъв случай ние постъпихме много лошо, като й я отнехме.

Хари се наведе напред, беше нетърпелива.

— Ще й я върнем. Но това е следа. Ако открием издателя и го разпитаме добре, може би ще се доберем до някаква информация за Еванджелин. Може и да не успеем. Но какво от това? На книгата нищо няма да й стане.

Не можех да оспоря доводите й.

— Според мен си заслужава да й хвърлим един поглед.

— Утре трябва да помагам на Райън. А освен това да прегледам отново скелета.

Хари се надигна от леглото и отметна дългата си коса.

— Остави всичко на малката си сестричка.

 

 

Райън пристигна в седем и четирийсет. Предполагам, че дойде толкова рано, защото искаше да зърне Хари.

Съжалявам, каубой, но Спящата красавица ще си почива поне още четири часа.

Предложих на Райън кафе, след това отидох да се оправя, преди да изляза, и през цялото време се чудех дали не беше „забърсал“ Хариет Лий при предишното й посещение. Езикът на Кати. Мръсното ми подсъзнание.

Когато излязох от банята, Райън беше потънал в разговор с Чарли. Бърди ги наблюдаваше от облегалката на дивана.

— Задръж я при себе си.

Птицата пристъпваше от крака на крак, напред-назад по пръчката си.

— Чарли цитира Бъди Гай. — Сините като метличина очи се обърнаха към мен. — Явно си пада по блуса.

— Чарли е какаду и от клюна му излизат неприлични приказки. — Гласът ми звучеше строго. — Използваш ли диска за обучението му?

— Най-редовно. — Самата невинност. — Нали така, приятел?

В знак на съгласие Чарли изсвири нещо от една детска песничка.

— Запомнил е думи от песните на „Корн“ — заявих аз.

— Казах ти вече, не слушам „Корн“.

— Някой ги слуша.

Настъпи неудобно мълчание. Райън започна да подръпва носа си и отвърна поглед.

Нещо прищрака в ума ми.

Нови дискове. Нови музикални предпочитания. Лутиша вече се беше преместила при Райън. Чудех се откога са заедно.

— Да тръгваме — казах аз, мъката тежеше в стомаха ми като олово.

 

 

Студиото на Кормиер се намираше в триетажна тухлена сграда на ъгъла на „Сейнт-Лорен“ и „Рашел“. Първият етаж беше нает от зъболекар на име Бриго. Наемателят на третия етаж предлагаше нещо, което, за да разбереш какво е, трябваше да можеш да четеш на китайски.

Райън забеляза, че разглеждам табелката внимателно.

— Хо. Прави акупунктура и Туй На.

— Какво е Туй На?

— Надявах се ти да ми обясниш.

Когато с Райън се изкачихме на втория етаж, видяхме, че Хипо вече отключва студиото на Кормиер. До краката си беше оставил картонена табличка, на която имаше бял хартиен плик и три захлупени пластмасови чашки.

По време на краткото ми отсъствие, докато бях в Ню Бранзуик, жегата продължаваше все така да упорства. На малката стълбищна площадка беше ужасно горещо. Въздухът миришеше на прах и плесен.

Хипо отвори вратата, извади носна кърпа от джоба си и избърса потта от лицето си. След това ме погледна.

— Уморена ли си от пътуването? — Това не беше приятелски въпрос.

Без да изчака отговора ми, клекна, вдигна табличката от протрития килим и изчезна навътре в апартамента.

— Какво значеше всичко това? — попита Райън.

Поклатих глава.

Бях позвънила на Хипо от летището в Монктон, обаче не на тръгване, а при пристигането. Очевидно никак не беше очарован от постъпката ни. Накара ме да му опиша подробно Чийч и Чонг, след това рязко ми затвори телефона.

Една от спалните изпълняваше ролята на офис, другата беше изцяло складово помещение. Предполагам, че общо в двете стаи имаше около четирийсет шкафа с папки.

Явно Кормиер правеше снимките в голямото помещение, предназначено за хол и трапезария. Покрай стената бяха подредени различни фотографски приспособления. Осветителни тела. Завеси, които служат за фон. Големи цветни парчета пластмаса.

Голямата баня беше превърната в тъмна стая. Изглежда, слабата парлива миризма, която се долавяше в апартамента, идваше от там. Машите за къдрене, сешоарите и осветените огледала подсказваха, че малката баня се използва за съблекалня и гримьорна.

Малката кухня беше запазила първоначалното си предназначение. Там изядохме лепкавите кифли, изпихме кафето и обсъдихме стратегията си.

— По каква система са организирани шкафовете? — попитах аз.

— Имат чекмеджета. Всяко чекмедже е пълно с папки.

Райън повдигна учудено вежди, когато долови сарказма на Хипо, но не каза нищо.

— Папките по азбучен ред по името на клиента ли са? Или са подредени по дати? Или по категория? — Говорех търпеливо, като родител на подигравателен тийнейджър.

— По моя преценка системата на Кормиер работи така. Свършена работа. Платено. Натикано в чекмеджето. — Дрезгавият му глас звучеше хладно.

— Значи е отделял платените от неплатените сметки, така ли?

— Сложно, нали? — Хипо се протегна за трета лепкава кифла. — Може би трябва да попътуваш със самолет, за да го схванеш.

Райън се намеси:

— Кормиер държи на бюрото си папките с неплатените сметки. Като изключим това, не спазва никаква система при подреждане на шкафовете.

— Все пак папките трябва да са подредени по някаква приблизителна хронология, не е ли така?

— Не е точно така — отвърна Райън. — Най-вероятно по някое време Кормиер е прехвърлил материали отнякъде другаде. Изглежда, просто е напъхал всичко по чекмеджетата.

В крайна сметка стратегията, която разработихме, беше следната. Избираш един шкаф. Започваш да преглеждаш съдържанието му от горе надолу, отпред назад. Вадиш всички папки, в които има снимки на млади жени.

Кой казва, че работата на детектива не е сложна?

 

 

Въпреки че Райън отвори прозорците в хола и кухнята, в спалните без прозорци в другия край на апартамента почти не се долавяше полъх. След четири часа работа очите ме сърбяха, а блузата ми беше подгизнала от пот.

Голяма част от снимките Кормиер беше поставил в кафяви и сини пликове. Останалата част бяха в картонени папки, каквито могат да се купят от всяка книжарница.

Освен това Райън се оказа прав. Кормиер беше мързелив. В някои чекмеджета папките дори не бяха подредени изправени, а просто бяха нахвърляни вътре.

Името на клиента беше изписано с флумастер върху повечето пликове. Голяма част от папките имаха етикети. И в папките, и в пликовете имаше лист с данните на клиента и негативите на снимките, поставени в прозрачни джобчета. На някои листове имаше дати. На други нямаше. В някои папки имаше фотокопия на чековете, с които беше платено. В други нямаше.

В ранния следобед вече бях видяла стотици лица, замрели в различни варианти на изражението „толкова съм щастлива“ или „толкова съм секси“. В някои се бях загледала по-продължително и се бях замислила в какъв точно момент ги е уловил обективът на Кормиер.

Дали тази жена не беше накъдрила косата си и начервила устните си заради съпруга си, който вече не й обръщаше внимание? Дали не беше изпълнена с надежда, че искрата между тях ще пламне отново?

Това дете за Хари Потър ли се мислеше? Или за кученцето си? Или за сладоледа, който му бяха обещали, ако се държи добре.

Въпреки че бях отделила няколко папки, след като се допитах до Райън и Хипо, в крайна сметка ги оставих при останалите. Имаше някаква прилика, но не и съвпадение. Тези момичета не бяха сред изчезналите или сред неидентифицираните трупове.

В другия край на стаята Хипо също прехвърляше папки. От време на време спираше, за да си сложи капки в носа или за да глътне хапче против киселини. Райън работеше от другата страна на хола, в офиса на Кормиер. Беше изминал почти час, откакто някой от тях беше търсил мнението ми.

Кръстът ме болеше от купчините папки, които бях пренесла, и от неудобния ъгъл, под който работех приведена. Станах от малкото столче, на което седях, протегнах се, после докоснах пръстите на краката си.

Шумът от прехвърлянето на папки спря.

— Искаш ли да поръчам пица?

Това звучеше добре. Точно щях да го кажа.

— А може би искаш да се обадиш в Тракади?

— Хайде, Хипо, стига толкова.

Чух силен звук, когато купчината хартия се удари в дърво. След това лицето на Хипо се появи откъм далечната редица шкафове. Беше зачервен и ядосан.

— Казах ти, че този Бастараш е способен на всичко. Щеше да е много по-добре, ако имаше някой да те наблюдава отдалече и да се намеси, ако нещата загрубеят.

Разбира се, беше прав. Хипо имаше огромен брой информатори. Можеше да ни наблюдава и едновременно с това да разбере кой друг го прави.

— Коя е блондинката?

— Сестра ми.

Значи все пак беше получил информация. Вероятно след като му се обадих.

— Разговаряхме с Обелин. Това е всичко. Не сме дебнали и разпитвали.

Хипо избърса челото и врата си с носната кърпа.

— Искаш ли да разбереш какво научихме?

— Скелетът на онова хлапе, което си познавала, ли е?

— Ще ти отговоря, след като донесеш пицата.

Хипо заобиколи шкафовете и приближи. Ризата му беше толкова мокра, че чак прозираше. Гледката не беше никак приятна.

— Изисквания за пицата?

— Не. Изчезвай! — усмихнах се.

След като излезе, се сетих, че Райън мрази козе сирене.

Обаче вероятността Хипо да избере нещо по-различно от традиционните салам и кашкавал, беше пренебрежимо малка. Ако все пак го направеше, лошо.

Успях да прегледам още един рафт с папки, преди Хипо да се върне. Права бях. Toute garnie. С всички гарнитури. Салам. Пеперони. Зелена чушка. Гъби. Лук.

 

 

Докато се хранехме, описах посещението ни в Тракади и отново разказах за срещата ни с двете мутри пред бистрото. Хипо ме попита дали съм разбрала имената им. Поклатих глава.

— Главорезите на Бастараш? — попита Райън.

— Повечето от тях са прекалено тъпи, за да са главорези. — Хипо хвърли коричката от пицата в кутията и си взе ново парче. — Това обаче не значи, че Бастараш не може да те очисти.

— Отидох само да се видя с жена му.

— Жената, която той е пребил и подпалил.

Бях твърдо решена да не обръщам внимание на лошото настроение на Хипо.

— Още утре ще изпратя ДНК-пробите.

— Дали следователят ще е готов да плати?

— Ако не е, ще платя от собствения си джоб.

— Значи според теб скелетът е на тринайсет-четиринайсетгодишно момиче.

— Детето е било болно. Може и да греша, ако заболяването е забавило развитието.

— Но Обелин ти е казала, че сестра й е била здрава.

— Да — съгласих се аз. — Така е.

В пет и петнайсет извадих последната купчина папки от дъното на най-долното чекмедже на осемнайсетия ми за деня шкаф.

Снимките в първата папка излъчваха сексапил. Клари Уелш. Нацупени устни. Тупирана коса. Дълбоко деколте.

Втората папка беше на момченце. Кристофър Рутиер. На колело с три колела. На люлка. Прегръща плюшена играчка Йори.

Третата папка съдържаше снимки на една двойка. Алън Турнике и Памела Райнър. Хванати за ръце. На листа с данни за клиента пишеше 24 юли 1984.

Къде бях през лятото на осемдесет и четвърта? В Чикаго. Омъжена за Пийт. Грижех се за Кати. Завършвах доктората си в университета „Нортуестърн“. На следващата година Пийт се премести в друга юридическа фирма и отидохме да живеем в Шарлот. У дома. Започнах да работя във факултета в университета на Северна Каролина в Шарлот.

Погледът ми попадна върху двойната редица от сиви метални шкафове. Почувствах се съкрушена. Не само от мисълта, че трябва да преровя това огромно хранилище на човешки истории, но и от всичко останало. От мъртвите и изчезнали момичета. От скелета, който наричах момичето на Хипо. От Еванджелин и Обелин. От Пийт и Самър. От Райън и Лутиша.

Най-вече от Райън и Лутиша.

Стегни се, Бренан. Бяхте колеги, преди да станете любовници. Все още сте колеги. Има нужда от професионалния ти опит. Ако някой умишлено е наранил онези момичета, то ти трябва да помогнеш да заловят копелето. Никой не се интересува от личния ти живот.

Отворих следващата папка.