Кати Райкс
Пепел от кости (23)

22

Отидох бързо в спалнята. Държах изцапаните си с брашно ръце далече от тялото си.

— Откри ли нещо? — попита Шанвие.

— В една кутия. Ела и направи снимки на място, а след това провери за отпечатъци.

Шанвие ме последва обратно в кухнята. Надписа един етикет за веществени доказателства и засне купата от различни ъгли. Когато приключи, извадих предмета, чукнах го в ръба на купата и го поставих на плота.

Шанвие направи още снимки, след това провери за отпечатъци по външната страна на предмета. Нямаше. Завъртя пръст, искаше да ми каже да махна найлона. Започнах. В това време той заснемаше разопаковането на всеки няколко сантиметра.

След няколко минути върху плочките едно до друго лежаха пликче, парче найлон, дълго двайсет сантиметра, и продълговата флаш памет. По тях нямаше никакви отпечатъци.

— Открих нещо — извиках по посока на хола.

Райън дойде при нас. Повдигна вежда и избърса брашното от носа ми.

Присвих очи, исках да му внуша „не казвай нищо“. Подаде ми кърпа, след това огледа предметите, подредени до купата.

— Флашка — обясних аз. — Шестнайсет гигабайта.

— Огромна памет.

— На това нещо могат да се поберат държавните архиви.

Райън посочи към компютъра и каза да занеса флашката там. Шанвие отиде обратно в спалнята.

Подадох флашката на Лезьо. Тя натисна едно копче и накрайникът на USB се показа.

— Имаме ли разрешение за това?

Райън кимна.

Лезьо се протегна под масата и включи флашката в компютъра.

Чу се напевен звук и на екрана се появи прозорец, в който трябваше да се напише паролата.

— Опитай с Кормиер — предложи Райън.

Лезьо му хвърли такъв поглед, сякаш искаше да каже „не се шегувай“.

— Опитай.

Тя написа К-О-Р-М-И-Е-Р.

Екранът се промени. В нов прозорец се изписа, че преносимата памет е разпозната и че дискът съдържа повече от един вид информация.

— Ама че глупак! — изсумтя тя и натисна няколко клавиша.

Появиха се колонки с текст. Папки. Файлове. Дати.

Лезьо отвори един файл. След това още един. Ние с Райън се наведохме, за да виждаме по-добре екрана.

— Това ще отнеме известно време.

Както и преди, ни стана съвсем ясно какво иска да каже. Върнахме се в кухнята.

След като преровихме още няколко шкафа, пакет с корнфлейкс и кутия с бисквитки, Лезьо ни извика. Отидохме при нея.

— Добре. Ето какво мисля. На повърхността всичко изглежда абсолютно невинно. Данъци. Бизнес файлове. Но смятам, че този тип крие цял един слой информация в свободните места на флашката.

Сигурно с Райън сме погледнали глупаво.

— Някои от по-новите програми за закодиране създават привидна защита, а всъщност създават втори слой информация. В първия потребителят записва съвсем безобидни файлове. Данни за върнати данъци, делови контакти, изобщо информация, която всеки разумен човек не споделя с останалите. Вторият слой е тази част от диска, която е „скрита“ в празните места на флашката.

— Значи ето защо Кормиер използва съвсем елементарна парола за първия слой, просто тези файлове не го интересуват — предположих аз. — Те служат само за прикритие. За него е ценна информацията във втория слой.

— Точно така. При тази организация на нещата, ако някой започне да рови из компютъра, открива файлове, след това празно пространство и всичко изглежда чудесно. Когато човек прегледа празното пространство на диска байт по байт, намира само безсмислици.

— Това не изглежда ли подозрително? — попита Райън.

Лезьо поклати глава.

— Операционните системи обикновено не изтриват изтритите файлове. Те просто променят маркера, който казва: „Този файл е изтрит и върху него може да се пише“. Всичко, което е било във файла, се пази на диска, докато мястото не стане необходимо, така че ако разгледате неизползваното пространство на един обикновен диск, ще откриете остатъци от стари файлове. Спомняте ли си Оли Норт?

И двамата с Райън отговорихме положително.

— По този начин тези, които разследваха Ирангейт, възстановиха информацията, която Оли беше изтрил. Като оставим настрана остатъците от файловете, независимо дали са прост текст или специфична, характерна информация, на празните места има само безсмислици. — Лезьо завъртя глава към монитора. — Това, което издава нашия тип тук е, че откривам мегабайт след мегабайт безсмислици.

— Значи смяташ, че това са закодирани файлове, но не можеш да ги прочетеш.

— C’est ca!^[1] Нашият човек работи с Уиндоус ХР. Когато се използва достатъчно дълга и напълно случайно подбрана парола, дори програмата, която идва с XP Pro, създава защита, която трудно може да се пробие.

— Опита ли да напишеш „Кормиер“?

— О, да.

Лезьо погледна часовника си и се изправи.

— Суперфлашка, скрита в кутията с брашно. Два закодирани слоя. Този тип наистина крие нещо и не иска по никакъв начин да стигнем до него.

— И сега? — попита Райън.

— Ако съдебната заповед ви позволява, конфискувайте компютъра. Ще разберем какво крие.

 

 

В един часа двамата с Райън си тръгнахме и оставихме Шанвие и Пастьор да довършат работата и да заключат. Отидох направо в студиото на Кормиер. Все едно излизах от арктичния студ и се потапях в жегата и мръсотията на тропиците.

Хипо отново беше облякъл хавайска риза. На червени костенурки и сини папагали. Цялата влажна и измачкана. Беше успял да прегледа още два шкафа.

Разказах му за флашката. Реакцията му последва незабавно:

— Този тип се занимава с порнография.

— Възможно е.

Тъй като картините и видеофайловете изискват много пространство на диска, аз също подозирах, че става въпрос за порнография. Но прибързаните изводи ме караха да настръхвам.

— Не трябва да избързваме със заключенията — казах аз.

Хипо издиша шумно.

Не исках да влизам в спор, затова смених темата:

— Чувал ли си за остров, наречен Ile-aux-Becs-Scies?

— Къде се намира?

— Близо до Мирамиши.

Хипо помисли за момент, после поклати глава.

— Какво означава името? — настоях.

— Мисля, че bec scie е някакъв вид патица.

Нещо изплува в ума ми.

Островът на патицата. И какво от това?

Избрах си един шкаф и започнах да вадя папките една по една.

Хлапета. Домашни любимци. Двойки.

Беше ми трудно да се съсредоточа. Дали наистина разсъждавах разумно? Или бях изпаднала в настроение да отричам всичко. Кормиер е фотограф. Кормиер снима жени и деца. Дали заключенията ми не бяха злонамерени?

И защо нещо в подсъзнанието ми се обаждаше. Островът на патицата?

Отчасти поради жегата. Отчасти поради това, че бях гладна. Мъчеше ме ужасно главоболие.

Райън трябваше да купи нещо за ядене и да дойде от апартамента на Кормиер в студиото му. Къде, по дяволите, се бавеше? Продължих раздразнено да ровя из папките.

В два и половина Райън най-накрая се появи. Вместо салатата и диетичната кола, които си бях поръчала, донесе хотдог и пържени картофи.

Докато се хранехме, Райън и Хипо обсъждаха флашката. Райън също смяташе, че Кормиер най-вероятно крие някакви гадости. Беше ми горещо, бях раздразнителна и преяла с мазна храна, затова поех ролята на адвокат на дявола.

— Може би на Кормиер му е омръзнала тази бъркотия — посочих шкафовете. — Може би е сканирал всички стари снимки от папките.

— И ги е записал на флашка, скрита в кутията с брашно.

Райън беше прав. Това още повече ме подразни.

— Добре, дори и да е порнография. Може би Кормиер е перверзник, който обича да сваля и да гледа такива филми, а с флашката се опитва да скрие мръсната си страст.

И двамата мъже ме изгледаха така, сякаш се опитвах да им внуша, че антраксът е нещо безобидно.

— Мислете, каквото си искате — заявих аз, смачках на топка салфетката и я пъхнах в мазния плик. — Аз ще чакам, докато получа доказателства.

Шкаф номер дванайсет. Гледах снимката на едно изключително грозно бебе, когато мобилният ми телефон иззвъня.

Код на града — две-осем-едно. Хари.

Отговорих.

— Много рано излезе тази сутрин.

— Повечето сутрини излизам рано.

— Как е нашият френски красавец?

— Ако имаш предвид Райън, не мога да го търпя.

— Току-що говорих с Фланъри О’Конър. — Гласът на Хари трептеше от вълнение.

— Слушам те.

Настъпи тишина.

— Днес пак ли те е стегнала шапката?

— Топло ми е.

Поставих снимката на грозното бебе при вече прегледаните и взех нова папка.

— Изобщо нямаш представа какво значи жега.

— Какво научи?

— Ако искаш да разбереш какво значи да ти е топло, отиди в Хюстън през август.

— Кажи ми за издателската къща „О’Конър“.

— Закрили издателството, когато Флан и съпругът й се разделили. Променила е името си на Флан. Не я попитах дали го е направила официално или не. Както и да е, решила да действа, след като хванала съпруга си с някакъв тип на име Морис.

— Аха.

На етикета на новата папка пишеше „Кретиоу“. Вътре имаше снимки на кокер шпаньол. Затворих я и взех нова.

— Темпи, тя е страхотна. Повече от час разговаряхме.

Можех да си представя разговора.

— Какво разбра за книгата на Обелин?

Отворих нова папка. „Тремблей“. Една много дебела дама позираше с едно много дебело дете. Семейство Тремблей отидоха върху купчината с папки.

— След развода Флан е запазила цялата документация на издателска къща „О’Конър“. Имената на клиентите, заглавията на книгите, броя на страниците, на копията, типа подвързия. Разбира се, тук не става въпрос за някакво огромно издателство.

— Кажи ми за книгата на Обелин.

Да не позволиш на Хари да се отклонява от темата е все едно да не позволиш на овцата да се отклонява от стадото.

— По време на съществуването си издателска къща „О’Конър“ е издала двайсет и две стихосбирки. Шест от поръчките са били направени от жени. — Чух шума от разгръщането на страници. — „La Penitence“^[2] от Фелис Бофис.

Френският на Хари беше наистина забележителен.

— „Легни сред лилиите“ от Джералдин Хийдж. „Ментова пролет“ от Сандра Лакану. „Un besoin de chaleur humaine“^[3] от Шарлен Пиерпон. В заглавието се говори нещо за нуждата от човешка топлота.

Отворих нова папка. „Бригз“. Притеснена булка. Безполезно.

— Другите четири нямали автори. Нали се сещаш, поетът предпочита да остане анонимен. „Призрачни утрини“. Флан смята, че това е бил проект на някакъв литературен клуб. Жена на име Каролин Бийчър е извършила разплащанията.

Главоболието се беше съсредоточило в окото ми. Започнах да разтривам слепоочието си с палец.

— „Парфюм“ е била платена от Мари-Жозефин Девро. „Ресни“ — от Мери-Ан Кофи. Всяка от тези книги се е състояла от около петдесет страници. Тиражът е бил сто бройки. Адресите на Бийчър и Девро са в Монктон. Кофи живее в Сент Джон.

— Кажи ми за книгата на Обелин! — прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. — За няколко секунди настъпи тишина. — Извинявай. Знам, че усилено работиш върху това. Просто информацията ми идва малко в повече.

— М-м… да.

— Какво научи за „Кости, превърнати в пепел“?

Отворих нова папка. „Зукър“. Три хлапета в плисирани поли.

— Вирджини Льоблан — отговорът прозвуча рязко.

— Льоблан ли е направила поръчката?

— Да.

— О’Конър има ли адреса на Льоблан?

— Номер на пощенска кутия.

— Къде?

— В Батхърст.

— Има ли някаква друга информация?

— Не.

— Опита ли се да откриеш Льоблан?

— Да.

— И? — Нацупено мълчание. Вдигнах поглед нагоре. Причини ми болка. — Виж, Хари, съжалявам. Наистина оценявам това, което правиш.

В другия край на стаята телефонът на Хипо иззвъня, после чух гласа му.

— Талант.

— Каня те на вечеря довечера — обърнах се към Хари.

— Quand? Ou? — Въпросите на Хипо следваха един след друг. Къде? Кога? — Ще бъда в апартамента. Bon Dieu!

— Ти избери ресторанта — казах набързо на сестра си. Чух леко изпъшкване, след това стъпките на Хипо, които се отправиха към мен. — Тогава ще ми разкажеш най-подробно за всичко, което си открила.

Хари се съгласи. Хладно.

Затворих телефона.

Хипо стоеше до мен.

Погледнах го.

Нещо ужасно се беше случило.