Кати Райкс
Пепел от кости (37)

36

Двамата с Райън се движехме мълчаливо. Трафикът ставаше все по-натоварен и се страхувах, че ако отделя погледа си от мерцедеса, жертвата ни ще изчезне в морето от брони и задни светлини, което се носеше на юг, към града.

Райън усети, че съм нервна.

— Успокой се — каза той. — Няма да ги изпуснем.

— Може би трябва да се движим по-близо до тях.

— Може да ни забележат.

— Нали не сме в полицейска кола.

Той се усмихна:

— Съвсем ясно е, че тази таратайка принадлежи на полицията.

— Тя се отправя към града.

— Така е.

— Мислиш ли, че ще го закара в „Черният коридор“?

— Не знам.

— Тогава не я изпускай.

— Няма.

Почти бяхме стигнали до центъра, когато мерцедесът подаде мигач.

— Завива надясно — обадих се аз.

Райън се вмъкна в лентата за завиване и застана няколко коли след тях.

Още два мигача. Още две завиващи коли. Наблюдавах и дъвчех кожичката на палеца си.

— Кара внимателно — отбелязах аз.

— Това само ме улеснява.

— Само да не я…

— Изпуснеш. Помислил съм за това.

Мерцедесът зави още веднъж и спря на булевард „Лебурньо“. Райън мина покрай него и малко след това отби и спря до тротоара. Наблюдавах какво става в страничното огледало. Райън беше вторачил поглед в огледалото за обратно виждане.

Франкьор остави нещо на таблото, след това заедно с Бастараш слязоха от колата, прекосиха тротоара и влязоха в сивото каменно здание.

— Може би отиват в кантората й — предположих аз.

— Залепи някакъв пропуск на стъклото — отбеляза Райън. — Ако кантората й се намира тук, сигурно има определено място за паркиране. Защо не го използва?

— Може би са спрели съвсем за кратко.

Каквото и да правеха Бастараш и Франкьор, то траеше прекалено дълго и на мен ми омръзна да наблюдавам. Гледах чиновниците, които бързаха, за да отидат на работа, и носеха покрити чаши с кафе от „Старбъкс“. Една майка с количка. Двама пънкари със сини коси и скейтбордове под мишници. Един мъж, боядисан с разноцветни бои, носеше кокили. Очевидно правеше улични представления.

В колата стана топло и задушно. Отворих прозореца докрай. Вътре нахлуха миризмите на града. Цимент. Боклук. Сол и бензин откъм реката.

Опитвах се да не задремя, когато Райън запали мотора.

Погледнах към сградата, в която бяха влезли Франкьор и Бастараш. Нашият човек излизаше през вратата.

Бастараш насочи дистанционното към мерцедеса. Колата изпищя и мигачите й присветнаха. Той отвори вратата, седна зад волана и се включи в движението. Мерцедесът ни подмина. Райън пропусна още няколко коли и тогава го последва.

Бастараш зави по няколко улици и стигна до булевард „Сент-Ан“, очевидно, без да забележи присъствието ни. Поклащаше глава и предположих, че си тананика заедно с радиото или си беше пуснал някой диск.

На няколко километра извън града зави надясно по мост над реката Сейнт Лорънс.

— Отива към Ил д’Орлеан — каза Райън.

— Какво има там? — попитах аз.

— Ферми, няколко летни вили, малки хотелчета и няколко малки селца.

Бастараш пресече острова по улица „Прево“, след това зави наляво по „Шмен Роял“, двулентово асфалтирано шосе, което минаваше покрай далечния бряг на острова. През прозореца на колата наблюдавах как на сутрешното слънце водата блести сиво-синя.

Сега движението не беше натоварено и Райън беше принуден да остави голямо разстояние между нас и мерцедеса. Когато подминахме селцето Сен Жан, Бастараш зави надясно и изчезна от погледите ни.

Когато Райън зави покрай ъгъла, от Бастараш нямаше и следа. Вместо да изкоментирам, продължих да гриза кожичката на пръста си. Мястото беше станало яркочервено.

Докато се движехме по асфалтирания път, започнах да оглеждам пейзажа. От двете страни на шосето се простираха лозя. Това беше всичко. Навсякъде имаше само лозя, натежали и зелени.

След четиристотин метра стигнахме до едно Т-образно кръстовище. Реката беше право пред нас зад три типични квебекски къщи. Стени от сиви камъни, дървени веранди, високи покриви с тавански прозорци и кашпи с цветя на прозорците на долния етаж. Мерцедесът беше паркиран в алеята пред най-източната от тези къщи.

Наляво пътят към реката продължаваше, но надясно свършваше след десетина метра. Райън подкара натам, обърна колата и загаси мотора.

— И сега какво? — попитах доста по-късно.

— Сега наблюдаваме.

— Няма ли да влезем?

— Първо ще огледаме разположението.

— Наистина ли каза „ще огледаме разположението“?

— Следим код шест на престъпния елемент — Райън продължи да използва жаргона на полицаите от телевизионните сериали.

— Ужасен си — казах аз и отказах да попитам какво означава код шест.

Четирийсет минути по-късно престъпният елемент отвори вратата на къщата, слезе бързо по стълбите и отиде до мерцедеса. Косата му беше мокра и беше облякъл нова риза с цвят на кайсия.

Без да се оглежда, Бастараш се насочи по алеята, чакълът хрущеше под гумите му. С Райън наблюдавахме как с пълна газ се отправи към „Шмен Роял“, а зад него се вдигна облак прах.

Райън се протегна към жабката и извади от там чантичка, която носеше на кръста. Знам какво имаше в нея. Белезници, пълнител с патрони, значка и оръжие — деветмилиметров глок. Райън използваше тази чантичка, когато не беше с униформа.

Извади краищата на ризата си, върза чантичката около кръста си и провери пружината, която отваряше ципа. След това запали мотора и потеглихме.

Когато стигнахме до къщата, слязохме от колата и се огледахме. Единственото живо същество наоколо беше един мръсен кафяв шпаньол, който душеше някакво умряло животно на около двайсетина метра нататък по пътя.

Погледнах към Райън. Той кимна. Тръгнахме направо към входната врата.

Райън натисна звънеца с показалеца на лявата си ръка. Дясната му ръка беше леко сгъната, поставена върху глока, който се намираше в чантичката.

След малко един женски глас се обади зад затворената врата:

— As-tu oublie quelque chose? Забравил ли си нещо?

— Полиция! — извика Райън.

Настъпи моментно мълчание и после:

— Трябва да изчакате малко.

Усетих как адреналинът ми се качва. Макар и приглушен, гласът ми беше познат.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса.

Жената не отговори.

Райън натисна звънеца. После пак. И пак.

— Вървете си!

Райън понечи да отговори. Сграбчих го за ръката. Мускулите му бяха твърди като ствол на дърво.

— Чакай — прошепнах аз.

Той замълча, но ръката му остана в готовност върху пистолета.

— Обелин? — обадих се аз. — C’est moi, Tempe. Моля те, пусни ни да влезем.

Жената каза нещо, което не успях да чуя. След секунди с периферното си зрение улових някакво движение.

Обърнах се. Пуснатата щора на прозореца леко се люлееше. Беше ли вдигната, когато се приближихме към къщата? Не можех да си спомня.

— Обелин?

Тишина.

— Обелин, моля те!

Ключалките изщракаха, вратата се открехна и лицето на Обелин се появи в пролуката. Както и преди главата й беше покрита с шал.

Изненадах се, когато заговори на английски:

— Съпругът ми ще се върне скоро. Ще се ядоса, ако ви завари тук.

— Мислехме, че си умряла. Бях съкрушена. Хари също.

— Моля ви, вървете си. Добре съм.

— Кажи ми какво се случи.

Тя стисна силно устни.

— Кой инсценира самоубийството ти?

— Искам само да ме оставите на мира.

— Няма да го направя, Обелин.

Погледът й се премести зад рамото ми, към пътя, който водеше до „Шмен Роял“.

— С детектив Райън ще ти помогнем. Няма да му позволим да те нарани.

— Вие не разбирате.

— Помогни ни да разберем.

Лявата й незасегната страна се изчерви, дясната гротескно заприлича на мрамор.

— Нямам нужда да бъда спасявана.

— Мисля, че имаш.

— Съпругът ми не е лош човек.

— Възможно е да е убил хора, Обелин. Млади момичета.

— Не е това, което си мислите.

— И той говори по същия начин.

— Моля ви, вървете си.

— Кой счупи ръката ти? Кой подпали къщата ти?

Очите й потъмняха.

— Защо така си се захванала с мен? Появяваш се в дома ми и отново събуждаш болка, която е най-добре да забравим. А сега искаш да разрушиш брака ми. Защо просто не ме оставиш на спокойствие?

Опитах номера на Райън с бързата смяна на темите:

— Знам за Лорет.

— Какво?

— Лазаретът. Проказата.

Обелин ме погледна така, сякаш я бях ударила.

— Кой ти каза това?

— Кой уби Еванджелин?

— Не знам. — В гласа й имаше отчаяние.

— Съпругът ти ли беше?

— Не!

Погледът й се местеше като на преследвана сърна.

— Вероятно той е убил две малки момичета.

— Моля те! Моля те! Нищо от това, което си мислиш, не е вярно.

Бях вперила поглед в нея неумолимо. Продължих да настоявам:

— Клодин Клоке? Фийби Куинси? Чувала ли си тези имена?

Бръкнах в чантата си, извадих плика, измъкнах от него снимките на Куинси и Клоке и ги наврях пред очите й.

— Виж — заговорих отново. — Погледни тези лица. Техните родители изпитват мъка, която никога няма да забравят.

Тя извърна глава, но аз пъхнах снимките през пролуката на вратата, така че да може да ги вижда.

Затвори очи и сякаш приведе рамене. Когато заговори отново, в гласа й се долавяше поражение.

— Изчакайте. — Вратата се затвори, веригата издрънча и после вратата отново се отвори. — Влезте.

С Райън влязохме във вестибюла, по стените от двете страни имаше картини. Юда. Роза от Лима. Франциск от Асизи. Един мъж с жезъл и куче.

Последвахме Обелин покрай трапезарията и библиотеката и влязохме в гостната. Подът беше покрит с големи дъски. Вътре имаше тежки дъбови маси, протрит кожен диван и огромни кресла. Една от стените беше изцяло стъклена. Между прозорците имаше каменна камина, която отчасти закриваше прекрасната гледка към реката.

— Моля — каза Обелин и посочи дивана.

Райън и аз седнахме.

Обелин остана права, вперила поглед в нас, прикривайки устата си с кокалестата си ръка. Не можех да разбера какво казва изражението й. Секундите минаваха. По слепоочието й се плъзна капчица пот. Като че ли това я върна към действителността и я накара да действа.

— Чакайте тук.

Завъртя се и излезе през същия свод, през който бяхме влезли преди минута.

С Райън се спогледахме. Усещах, че е напрегнат.

Сутрешното слънце влизаше през стъклото. Въпреки че беше едва единайсет часът, вътре беше ужасно топло. Усетих, че блузата ми започва да се овлажнява от потта.

Една врата се отвори, след това във вестибюла се чуха стъпки. Обелин се появи отново, като водеше със себе си едно момиче на около седемнайсет години.

Двете прекосиха стаята и застанаха пред нас.

Усетих как нещо се надига в гърдите ми.

Момичето беше високо около метър и петдесет. Имаше бледа кожа, сини очи и гъста черна коса, подстригана до ушите. Погледът ми обаче беше привлечен от усмивката й. Усмивка, загрозена от един-единствен недостатък.

До мен Райън стоеше като закован.

Денят беше придобил неочакван обрат.