Кати Райкс
Пепел от кости (36)

35

— И сега какво?

Бяхме в колата на Хипо и се носехме към „Черният коридор“. Минаваше полунощ. През последното денонощие бях спала не повече от пет часа, но се чувствах бодра.

— Да видим какво можем да разберем за Клер Бриду — каза Райън. — И за този плужек Пиер.

— Кормиер е прехвърлил Сикард на Пиер, за да я използва в мръсните си филмчета. Пиер пък от своя страна я предава на Бастараш, за да се съблича в бара му. Това би трябвало да е достатъчно, за да се предяви обвинение на Бастараш.

— Сикард е била пълнолетна, когато е работила за Бастараш.

— Преминала е от Кормиер към Бастараш посредством този Пиер. Фийби Куинси е звъняла на Кормиер. Вероятно той е направил снимките, на които тя позира като Мерилин. Макар и индиректна, връзка между Бастараш и Куинси съществува.

— Виновен въз основа на косвени доказателства. — Краткият и стегнат отговор на Райън явно показваше, че е загубил интерес към темата на разговора.

В малкото затворено пространство настъпи мълчание. За да държа съзнанието си будно, започнах да си преповтарям разпита на Бастараш. Беше казал нещо, което тогава силно привлече вниманието ми.

Изведнъж ми дойде наум.

— Райън, спомняш ли си коментара на Бастараш, когато му показа снимката на момичето на пейката?

— Каза, че току-що бил излязъл от гимназията, когато това момиче се правело на индианска принцеса.

— Нещо не е наред в това изказване. Но какво?

— То показва какво коравосърдечно копеле е Бастараш.

— Разпечатах снимката от видеото. Днес. Съвременен принтер, съвременна хартия. В нея няма нищо, което да показва кога е била правена.

Райън хвърли поглед към мен.

— Тогава Бастараш как е решил, че снимката е толкова стара?

— Той е съвсем наясно с всичко, което става. И познава момичето.

Видях как Райън стисна кормилото още по-здраво и кокалчетата на ръцете му изпъкнаха.

— Ако не се предяви обвинение, Бастараш излиза на свобода утре.

— За да се предяви обвинение, са необходими доказателства.

Отпуснах се назад. Бях отчаяна. Знаех, че Райън е прав. В цялото разследване почти не можеше да се открие връзка между Бастараш и някое от изчезналите или мъртви момичета. Разбира се, Кели Сикард беше танцувала в бара му. И Клер Бриду го беше посещавала преди много години. Но прокурорът щеше да изиска преки или неоспорими косвени доказателства. Въпреки това лошото настроение, в което беше изпаднал Райън, ме изненада.

— Нямаш причина да се чувстваш зле, Райън. Сикард е жива и ето че я открихме.

— Да. Поне е жива и здрава.

— Смяташ ли да съобщиш на родителите й?

— Не засега.

— Имам усещането, че Кели сама ще се свърже с тях.

— Карин.

— Кели. Кити. Карин. Мислиш ли, че ни е казала всичко, което знае?

Райън издаде някакъв звук. В тъмнината не можах да разбера какво искаше да каже.

— Според мен, когато я питахме — отговаряше, но сама не прояви никакво желание да разкаже каквото и да било.

— Направи интересен коментар, докато ти плащаше сметката.

— Какъв? Благодаря за какаото ли?

— Според нея Бриду е била убита.

— От кого?

— Не каза.

— Бих заложил на Смелия Пиер.

— Той я е заплашвал. А Бастараш я е свалял.

Погледнах към Райън. Първо виждах само очертанието на силуета му, след това лицето му бавно се освети от преминаващите светлини. Беше стиснал решително зъби.

— Вече имаш два решени случая, Райън. Случаи, които изглеждаха абсолютно безнадеждни. Ан Жиарден и Кели Сикард. Ако Сикард се окаже права, трупът от река Де Мил Ил ще бъде идентифициран като Клер Бриду. Има напредък.

— Една жива, четири мъртви, две все още се издирват. Да отворим шампанското.

Един камион мина покрай нас. Колата ни се заклати и продължи напред.

Отместих погледа си от Райън. Извадих мобилния си телефон и проверих дали имам оставени съобщения. Хари все още не се беше обаждала.

Роб Потър ми беше звънял в 10:42. Беше приключил с анализа на стиховете и беше стигнал до заключение. Въпреки че бях любопитна да разбера какво е то, реших, че е прекалено късно да му се обаждам.

Облегнах се назад и затворих очи. Мислите ми подскачаха като пинг-понг, докато колата се носеше в тъмнината.

Защо Хари не се обаждаше? В съзнанието ми се появиха тревожни образи. Горилата в студиото на Кормиер. Имейлът с цитат от „Дет“ и анонимното телефонно обаждане. Двамата, които се навъртаха около апартамента ми.

Чийч и Чонг. Мълали и Бабен.

Ами ако Хари не беше тръгнала по свое собствено желание?

Изобщо да не ти минава през ума подобно нещо, Бренан. Все още не. Ако Хари не се обади до утре, помоли Райън и Хипо да попритиснат Мълали и Бабен.

Беше ли Обелин жива и поддържаше ли редовна връзка с Бастараш? Защо го правеше? Той й беше счупил ръката и я беше подпалил. Ако е така, защо беше инсценирала самоубийството си?

До какви изводи беше достигнал Роб? Бяха ли всички стихове написани от един и същи човек? Еванджелин ли беше авторът? Ако това беше така, Обелин ли беше платила на издателска къща „О’Конър“, за да ги издаде? И защо бяха анонимни? Дали Бастараш не я беше тормозил така жестоко, че тя е криела всичко, което е вършела?

Дали Обелин наистина беше видяла с очите си убийството на Еванджелин? Ако това беше вярно, то кой я беше убил? По това време Бастараш е бил младеж. Той имал ли е някаква връзка с убийството? Каква?

Какво беше станало с трупа на Еванджелин? Дали не бе завършила в някой неизвестен гроб като момичето на Хипо, скелетът от остров Шелдрейк? Кое беше момичето на Хипо? Щяхме ли изобщо някога да разберем това?

Бастараш ли беше убил Кормиер? Или Пиер беше свършил това? Някой от тях ли беше ликвидирал Клер Бриду? И ако е така, защо? Някой от тях ли беше убил и Клодин Клоке? А Фийби Куинси? А момичето, чийто труп беше изхвърлен на брега при Дорвал? А момичето, открито в река Лак де дьо Монтан?

Тези момичета убити ли бяха? Мъртви ли са Клоке и Куинси? Ако не, то тогава къде са?

Имаше твърде много „ако“ и „защо“. И къде, по дяволите, беше Хари?

 

 

Когато пристигнахме при „Черният коридор“, заварихме Хипо да пуши на тротоара.

Райън драсна клечка кибрит и също запали цигара, докато аз започнах да преразказвам разговора ни с Кели Сикард/Карин Питре.

Хипо слушаше, брадичката му се движеше нагоре-надолу като на кукла, която си мърда главата.

— Отново разпитах персонала — заяви той, когато приключих с разказа. — Пуснах ги да си ходят преди около час. Предупредих ги да не напускат града.

— Обади ли се в затвора? — попита Райън.

Хипо кимна.

— Адвокатката на Бастараш се е разпищяла до небето. Ако не открием доказателства, които да позволят това копеле да бъде обвинено, още утре сутринта ще го пуснат от затвора.

Райън хвърли фаса си на земята и го настъпи.

— Тогава да открием нещо. — Отвори вратата и влезе в бара.

Докато Райън и Хипо ровеха из папките на Бастараш, аз се върнах в колата, взех лаптопа си и го включих. Връзката беше мъчително бавна. Включих търсачката и започнах да издирвам „порно продуценти“, „порно автори“, „порно компании“, „индустрия за сексфилми“ и т.н., и т.н.

Открих „Религиозния алианс“ против порнографията. Прочетох статии за градски и федерални прокурори, които са започвали дела в съда. Видях виртуални мръсни танци, пресилени имитации на оргазъм и цели тонове силикон. Научих имената на продуцентите, участниците, сайтовете и компаниите, които произвеждат сексфилми.

Не открих нито един на име Пиер.

В четири часа усетих остра нужда от баня. И от антибиотици.

Затворих лаптопа, изтегнах се в шезлонга и реших да затворя очи за пет минути. Чувах как в другия край на помещението Райън и Хипо отварят и затварят чекмеджета и ровят из разписките и фактурите.

След това започнах да споря с Хари. Тя настояваше да обуя мокасини. Аз не бях съгласна.

— Ще бъдем като Покахонтас — казваше тя.

— Да се обличаш така е детинска работа — отговарях аз.

— Трябва да го направим, преди да се разболеем.

— Никой няма да се разболява.

— Трябва да си тръгна.

— Можеш да останеш, колкото си поискаш.

— Все така казваш. Но споменикът е в мен.

Сега забелязах, че Хари стискаше споменика си.

— Не видя онази част за Еванджелин.

— Видях я — настоях аз.

Протегнах се към споменика и в същия момент Хари се завъртя. През рамото й видях дете с дълга руса коса. Хари заговори нещо на детето, но не разбрах какво.

Тръгна към детето. Все още държеше споменика в ръцете си. Опитах се да я последвам, но мокасините непрекъснато падаха от краката ми и ме спъваха.

След това гледах към светлината през един прозорец с железни решетки. Около мен беше абсолютно тъмно. Хари и детето ме наблюдаваха. Само че това вече не беше дете. Беше старица. Бузите й бяха хлътнали, а сребристобялата й коса обгръщаше лицето й като ореол.

Докато я наблюдавах, по набръчканата й кожа около устните и под очите й се образуваха дълбоки бразди. Носът изчезна и на негово място се появи черна дупка.

От чертите на лицето на тази жена започна да се появява друго лице. Постепенно придоби форма. Беше лицето на майка ми. Устните й трепереха, а сълзите блестяха по бузите.

Протегнах ръка през решетките. Майка ми също вдигна ръката си. В нея имаше смачкана салфетка.

— Излез от болницата — каза ми тя.

— Не знам как — отвърнах аз.

— Трябва да ходиш на училище.

— Бастараш не е ходил на училище — казах аз.

Майка ми хвърли салфетката. Тя ме удари по рамото. После хвърли още една. И още една.

Отворих очи. Райън леко ме дърпаше за ръкава.

Надигнах се толкова бързо, че поставката за краката подскочи и се заключи.

— Ще пуснат Бастараш след един час — каза той. — Ще го проследя, за да видя къде ще отиде.

Погледнах часовника си. Беше станало почти седем.

— Можеш да останеш тук с Хипо. Или да те оставя в някой мотел, ще те взема…

— Няма да стане. — Изправих се на крака. — Да вървим.

Докато пътувахме, разсъждавах върху това, което можех да си спомня от съня си. Съдържанието му беше съвсем обичайно. Последните събития бяха представени като във филм на Фелини. Често се питах какво биха написали критиците за нощните лутания на мисълта ми. Сюрреалистични образи, при които няма ясна граница между фантазията и реалността.

Сънят ми тази вечер беше типичен пример за ретроспекция на подсъзнателното. Хари и споменикът. Кели Сикард беше споменала мокасини. Смачканата салфетка. Бастараш. Образът на прозореца с решетки несъмнено беше опит на безсъзнателното ми „аз“ да придаде образ на безсилието.

Но появата на майка ми ме озадачи. И защо беше споменала болница? И болест? И коя беше възрастната жена?

Гледах колите, които се движеха около нас, и се чудех как е възможно да има такова движение толкова рано сутринта. На работа ли отиваха тези хора? Децата си на ранни тренировки по плуване ли водеха? Или се връщаха вкъщи, след като цяла нощ бяха сервирали бургери и пържени картофи?

Райън отби на паркинга срещу централния вход на затвора, паркира колата и се облегна на вратата. Очевидно нямаше желание да говори, затова потънах отново в мислите си.

Минутите се точеха бавно. Десет. Петнайсет.

Бяхме престояли там половин час, когато изведнъж направих връзката, подсказана от съня ми.

Майка. Болница. Болест. Хиляда деветстотин шейсет и пета.

Изведнъж разбрах шепота, който бях чула, докато четях за лазарета в Тракади. Свързах го с другите съвсем различни образи и спомени.

Изправих се. Мили боже! Възможно ли е това да беше истина?

Дълбоко в себе си знаех, че съм намерила отговора. След трийсет и пет години най-после разбрах. Вместо ликуване почувствах само тъга.

— Знам защо Еванджелин и Обелин изчезнаха — заявих аз. Гласът ми беше дрезгав от вълнение.

— Така ли? — Райън беше преуморен.

— Лорет Ландри започна да изпраща дъщерите си в Поулиз Айлънд, когато загуби работата си в болницата и трябваше да работи на две места — в консервената фабрика и в мотела. Еванджелин и Обелин бяха изпратени обратно в Тракади, когато Лорет се разболя.

— Това го знаем много отдавна.

— Момичетата започнаха да идват на острова през 1966 година, през първото лято, след като лазаретът за прокажени в Тракади е престанал да работи.

— Възможно е да е имало и друга болница в Тракади.

— Не вярвам. Ще проверя, разбира се, старите ведомости, но съм сигурна, че Лорет Ландри е работела в лазарета.

Райън хвърли бърз поглед към мен и отново съсредоточи вниманието си върху вратата на затвора.

— Еванджелин ми е разправяла, че майка й работи в болницата от много години. Ако Лорет е работила в лазарета, то тя е била в близък контакт с прокажените. Факт е, че се е разболяла от нещо и Еванджелин е трябвало ежедневно да се грижи за нея.

— Дори и Лорет да се е заразила от проказа, говорим за шейсетте години. Лечението съществува от четирийсетте насам.

— Помисли си за лошата слава на прокажените, Райън. Цели семейства са били гонени. На хората им е било забранено да наемат прокажени на работа или членове на семействата им, ако болният е живеел в къщата си. Не само животът на отделните хора е бил съсипан. Съществуването на лазарета е имало разрушителен ефект върху цялата икономика на Тракади. Години наред името на града не се е появявало на етикета на нито един продукт. Ако се установи, че човек е имал някаква връзка с Тракади, то това е било краят на бизнеса му.

— Това е било преди десетки години.

— Както казва Хипо, спомените на акадците се простират надалече и надълбоко. Членовете на семейство Ландри не са били образовани хора. Може би са предпочели да я скрият някъде. Може би не са имали доверие във властите. Също както Бастараш.

Звукът, който Райън издаде, не ми говореше нищо.

— Може би Лорет се е страхувала, че ще я затворят в някой лазарет. Може би твърдо е била решила да си умре вкъщи и е помолила семейството си да пази болестта й в тайна.

В този момент мобилният телефон на Райън иззвъня.

— Райън.

Мислите ми прескочиха от Лорет към момичето на Хипо. Всъщност и двете ли бяха умрели от една и съща болест?

— Ето го.

Гласът на Райън ме върна в действителността. Проследих погледа му до вратата на затвора.

Бастараш се движеше към нас. До него вървеше тъмнокоса, леко пълна жена в сив костюм. Тя носеше куфарче за документи и докато говореше, жестикулираше със свободната си ръка. Предположих, че това е местната адвокатка Изабел Франкьор.

Бастараш и Франкьор прекосиха паркинга и се качиха в един черен мерцедес. Тя все още продължаваше да говори, когато включи на скорост и потегли.

Райън изчака, докато мерцедесът се вля в потока от коли, и след това го последва.