Петър Бобев
Куцият дявол (9)

Ловци на роби

Вече не съществуваше боляринът Йолпан. На негово място ислямът придоби нов воин, Сюлейман бей. Откак се потурчи, Сюлейман бей се сражаваше храбро за новата вяра. Тъй заслужи възхитата на стария хаджи Мехмед Чолак и прякора Айъ Сюлейман, което значеше Сюлейман Мечката.

Радостен беше хаджията. Рядко се ражда такъв юнак. Слава на аллаха, че го насочи към него, та и той на стари години да види достоен приемник! Много битки бе спечелил хаджи Мехмед Чолак, много бе изгубил, много капудани знаеше, ала като тоя сръчен, хитър и дързък не бе срещал ни правоверен, ни гяур.

Преди това хаджи Мехмед воюваше тъй, както го учеха генуезците, при които бе служил — да връхлети върху врага, като го обсипе с градушка от камъни и копия от катапултите, да го наниже на тарана си и да бяга надире, докато потъне. После да обере като сметана над мътеницата моряците, които не са се удавили, та да ги продаде като роби. А тоя акълия българин връхлиташе върху набелязаната жертва, без да се улисва със стрелби и хитри обходи, опираше борд о борд и рипваше пръв върху вражата палуба, последван от жадните за плячка воини. Докато се опомнят, душманите се виждаха разбити, а корабът им — пленен. Генуезците имаха много гемии, а малко хора. Затуй щадяха хората си. Наемниците и робите-гребци струваха по-скъпо от галерите. А у хаджи Мехмед бойци колкото щеш, пъкаха из Анадола. Можеше да си набави роби колкото ще. Само галерите му бяха все още кът.

През последната седмица по волята на аллаха бяха пленили тъй, с дръзки набези, една византийска и една трапезундска галера. Бяха освободили гребците мюсюлмани, а на тяхно място бяха приковали неверниците. Тъй правеха всички тогава. Оставиш ли се да те сразят, сам сядай на гребната пейка. По-голяма милост не чакай от победителя.

Сега три въоръжени кораба, претъпкани с фанатични сеячи на исляма, плаваха към север. Повелител все още се смяташе хаджи Мехмед Чолак, ала той сам беше оставил всичко в ръцете на новия си помощник, за яд и завист на предишния си заместник Ахмед Османоглу. Напред с пленената трапезундска галера плаваше Сюлейман бей, следван от Мехмед Чолак, със стария си кораб и от византийската галера с Ахмед.

Айъ Сюлейман едва бе дочакал тоя ден. С дни и нощи бе убеждавал покровителя си, додето го склони. Не можеше да си намери място, ако не отмъстеше, ако не си върнеше пак старата твърдина поне за половин ден. Той беше сигурен, че Добротица щеше да му я отнеме тозчас. Не щеше да остави вражо копие в сърцето на владенията си. При все това трябваше. Сюлейман бей жадуваше да отмъсти, да изколи тия, що се бяха възползували от злочестината му, и да измъкне майка си, старата болярка Десислава, от пленничеството, на което я бе обрекъл Иванко. Хаджи Мехмед пък чакаше от тоя набег плячка и роби. И най-главното, вярваше, че аллах ще му зачете и това дело, още един подвиг към низа от геройства, предопределили го за райските блаженства.

Айъ Сюлейман не се доверяваше твърде много на генуезкия кормчия. Прекалено хитри изглеждаха очите на месер Паоло. Ревностен католик беше. Ръцете и умението си бе продал за златото на измаелитите. Само сърцето си не продаваше. Кръстеше се заран при ставане и вечер при лягане, и пред всяко сядане и ставане от софрата, и пред буря, и пред сражение. На гърдите му, върху скъпата броня, се люлееше тежък сребърен кръст и наметалото му беше обшито кръст до кръст като кръстоносец. Все накриво го поглеждаха правоверните, най не го обичаше хаджи Мехмед, ала го търпеше. Нужни му бяха още знанията и умението на неверника. Когато решеше, че ги е усвоил, както трябва, щеше да го прикове на греблото. Тъй да изкупи дързостта си и незачитането на правата вяра. Но и генуезецът, изглежда, подозираше участта си. Затова все настояваше да си ходи. Напечелил се беше доста. Тъй обясняваше: Айъ Сюлейман разбира колкото него от военно дело. Ала тъй като хаджията не склони, Сюлейман бей все си мислеше, че месер Паоло или ще избяга, щом му падне, или ще ги предаде. И туй беше ставало. Кондотиерите, наемниците-скитници, предлагаха меча си томува, който им предложеше повече. Отде да знаят дали някой не беше предложил повече и на месер Паоло? Ами ако тоя някой беше самият Добротица? Що ставаше тогава с потурчения болярин! Нали трупът му ще се люлее на бесилката пред стените на Калиакра, докато се откъсне сам от главата си…

Айъ Сюлейман гледаше ведно с кормчията компаса — паничка с вода, в която плаваше малка дъсчица с приковано на нея железце, чудно железце, което сочи винаги север и юг. Учеше го генуезецът на своето изкуство, та белким тъй по-рано се отскубне от златния си плен, в който бе попаднал.

— У нас вече правят други — рече някак самохвално месер Паоло. — Не във вода, а на игличка. Вършат работа и в буря.

Сега в морето беше тихо. Компасът показваше вярно. И корабите се носеха право нататък, по магнитната стрелка.

Йолпан-Сюлейман мислеше съсредоточено. Дали вече беше наближил, дали можеше да свърне наляво, към брега?

И все пак той даде заповед да свият на запад. Не нещо друго — усетът му го подсказа.

В далечината, през мъгливите пари на кръгозора, се мярна галера. С нея — няколко ладии. Изведнъж те свиха към брега, опънаха платната по вятъра, размахаха лудо веслата. Пръснаха се като врабци, зърнали сянката на ястреб.

Най-сетне се показа брегът, отначало неясен, само загатнат като бледа черта. Йолпан-Сюлейман стисна зъби. Беше познал родния бряг. Ето вдадената в морето скала като малък естествен вълнолом, ето откосеният стръмен бряг, ето жълтият пясък под него на юг, ето и дървеният пристан.

А това? До кея стоят две каторги. Готови за отплаване, с вдигнати весла, но стоят, не тръгват. Дори мостчетата, що ги свързват с пристанището — невдигнати. А на сушата войници. Множество. Ризниците им лъщят като рибени люспи. И сковани метателни кули, по които се катерят стрелците, затягат механизмите, пълнят с камъни кошовете, зареждат тежките копия. Димят огнищата под котлите със смола, в която топят кълчищата на гюлетата и копията, преди да ги запалят и метнат срещу вражеските кораби.

Айъ Сюлейман погледна към твърдината си. Над кулата се виеха тежки стълбове дим. В далечината пушеха други огньове. Ясно, даваха си знак. Не му се бе отдало да ги изненада. По-хитър от него бе излязъл Добротица. Досетил се бе къде ще насочи първия си удар бунтовният болярин. И добре се бе подготвил. Ако Сюлейман бей речеше да слезе на брега, трябваше първен със закотвените каторги да премери сили. А така, до пристана, без да се клатушкат от вълните, техните машини щяха да мерят по-точно от неговите. При това щяха да им помагат и тежките скорпиони за мятане на камъни и мощните самострели от брега, скрити зад брони от изплетени вършини. А ако речеше да нападне каторгите с абордаж, поражението му щеше да бъде сигурно. На всеки паднал защитник от карвунската каторга, откъм брега по трапа, щяха да се спуснат в помощ по десетина. Ако ли пък по някакво чудо, успееше да слезе победоносно на брега, в крепостта все пак нямаше да проникне. Готова беше неговата твърдина за обсада. Той самият я бе стъкмил. Знаеше слабите й места, но знаеше и силата й. Върху каменните зидове бяха издигнати както по време на война покриви и защитни навеси, да пазят войскарите отгоре. Катапултите бяха заели местата си, готови да избълват градушката си от камъни и железни остриета. Виждаха се изнесените котли с вряла вода и смола, с които защитниците щяха да облеят всеки, който дръзнеше да се покатери по стената.

Ех, наистина Сюлейман бей, някогашният боил Йолпан, единствен знаеше тайния проход. По него можеше да проникне незабелязан вътре. Но дотогава отвред щяха да се стекат воините на Добротица, а той с три галери нямаше да устои. Безбройна беше конницата на деспота. И бърза, куманска. Кой смее да се мери по бързина с куманските наемници? Та нали за нея, да я спечелят, наддаваха и българи, и власи, и византийци?

Айъ Сюлейман стисна зъби. Ясно, напразно бе дошъл. Трябваше да измисли друга хитрост. И то за друг път. Не сега. Той беше «айъ» — мечка, не «аслан» — лъв. Дори лъв няма да се натика тъй безразсъдно в капана.

Беше толкова близо до дома си, до бащината, дядова, и прадядова твърдина, че вече различаваше дървения петел над болярската кула. Поставили го бяха да ги пази от зли сили. Не бе го запазил. Там вътре беше затворена майка му. Ще може ли да й помогне? Ще може ли някога да я изтръгне от ноктите на суровия деспот, да й облекчи със синовна обич старините?

Ех, ако би могъл да подмами каторгите, да се отлъчат от брега, та да потопи поне една от тях? Да знае защо е идвал дотук, защо е трепал роби и моряци.

Той наближи до тях на хвърлей камък. Изпрати едно горящо гюле от най-силната си катапулта. Зурлите му засвириха бясно, воините закрещяха: «Аллах!» В отговор водата край него завря от посипалата се градушка осмолени камъни и копия, ала никой кораб не мръдна от мястото си.

Имаше ли смисъл да стои и да чака тук, докато Добротица хвърли насам цялата си мощ?

Той сви длани на тръба и се провикна:

— Хей, вие на брега! Кажете на болярката Десислава! Да знае, да не губи надежда. Йолпан майка си не забравя. Йолпан пак ще дойде.

После даде заповед за връщане. Кормчиите натиснаха широките весла и галерите покорно свиха назад. Карнава изостана, изчезна, стопи се в омарата на кръгозора. Българските каторги не се помамиха да го преследват. Хитри бяха хометесите им или пък по-хитър от тях им бе заповядал да не напускат пристана.

Хаджи Мехмед Чолак не му каза нищо. Никой не направи и намек за несполуката му. Ала Айъ Сюлейман знаеше — поразколебала се бе вярата им в неговата кадърност, в умението му бой да води, роби да пленява. Още един-два такива провала и току-виж, отнели му галерите. И ако не продадяха него самия в робство, турците най-малко щяха да му отнемат голямата власт. И тогава, сбогом на мечтите за отмъщение, за сила и богатство!

Тогава Сюлейман бей се сети за богомилското поселище. И с него имаше сметки да разчиства. Последни сметки, последна обида, при българите. Ех, не сполучи сега в Карнава! Ала с богомилите не е тъй. Няма Добротица да праща каторги душманите му да пазят, няма там каменни крепости, няма облечени в желязо, калени в битки воини, а прости селяци, свикнали мотики да въртят, не мечове.

Когато доближи брега, където богомилът Радин беше свалил със стрела велможката му шапка, откъм морето ги догони мъглата. Затисна вълните, заглади ги, както тежката брана изравня браздите. На сто крачки не се виждаше нищо. Само тая влажна, сива непрогледност. Морето беше мрачно и потискащо.

Сюлейман бей беше доволен. По-добре тъй. Не беше тръгнал на жътва, та да се бои от мъглата. Той спря каторгите до каменния нос, пусна котвите, изтегли мостчетата до брега и по тях бойците притичаха до сушата, въоръжени до зъби, алчни за кръв и плячка. Надяваха се, че в мъглата никой не ги е открил, че ще заварят селището безоръжно, че ще заграбят всичко живо без съпротива. Ала тозчас разбраха, че са се мамили. Иззад храсталака прокънтя тревожен рог. Богомилите не бяха дремали, умееха да се пазят.

Още при първите крачки засадата ги посрещна с градушка от стрели. Но малцина бяха ранени. Запазиха ги яките брони. Това настърви останалите. Те налетяха отведнъж, без да стрелят, без да мятат копия, без да разузнават с извадени ятагани и диви крясъци. Знаеха, насреща си имаха неопитни селяци, наловчили се да опъват лъковете, докато са почивали от оран и копан.

Ала съпротивата ги смути. Напреде им излязоха едри като мечки мъжаги, облечени с кожи, обшити с метални плочки, с нахлупени калпаци, сякаш същински шлемове и с тежки, изковани от тях самите мечове, които въртяха с такава сила и умение, като че ли цял живот само бой бяха водили. Сблъскаха се вразите, задрънчаха оръжията, та запрехвърчаха искри като от огниво, загърмяха ругатни и проклятия.

Мъглата неусетно се разсея, пометена от лъхналия морянин. Айъ Сюлейман съзря сред бранителите тоя, когото най-много търсеше. Радин. Размахал меча си, богомилът не пускаше враг да припари до него. Въртеше се като бесен, ще речеш не човек, а вихрушка, що отнася покриви, дървета и камъни.

Сюлейман грабна лъка от най-близкия боец, положи стрела, опъна тетивата. В следния миг тя щеше да полети, ако хаджи Мехмед не бе хванал ръката му.

— Сакън! — рече му той. — Хич ти такъв храбрец тъй ли се затрива? Жив ми трябва той, не мъртъв!

И се провикна:

— Ей, воини на Пророка! Бийте се, кълцайте, ама мислете! Не за леш и пепелища сме дошли, а — за роби. Жив го искам оня бабаитин, русия, дето най-добре върти меча. Косъм да не падне от главата му! Чувате ли? Пред мен ще отговаряте…

Ако не беше тая забрана, битката можеше да свърши по-рано. Турците умееха и в открит бой да се бият, и със засада да се оправят. А сега схватката се затегна. Малкият отряд явно имаше задача — да задържи враговете, додето може, та селяните да избягат в гората. Но крива им беше сметката. Не подозираха, че насреща си имаха Йолпан-Сюлейман, човекът, що знаеше и турските, и българските обичаи; и болярските, и селяшките хитрини.

Той изтегли хората си от боя и ги раздели на две, да избиколят засадата, после ги поведе право към селището.

Видял се изоставен сред гъсталака, Радин се сети. Сбра оцелелите братя и се спусна тичешком подир Сюлеймановата орда. За беда тъкмо тогава случайна стрела прониза рамото му. Другарите му го понесоха на ръце. Без него нямаха вяра в силите си. А и повечето от тях бяха ранени. Те едва свариха да прибегнат до спуснатия над рова мост, когато турците обградиха общиарията.

Айъ Сюлейман прецени бързо. Нямаше защо да напада направо. Не щеше костелив орех да троши със зъби. Селището беше обкръжено с дълбок ров и висока дървена ограда. Той изпрати напред петима доброволци зад щит от вършина, които пуснаха запалителните си стрели в селото. От другата страна нападнаха така още неколцина, после още толкова, и още толкова. Подпалвачите приближаваха зад прикритията си до един хвърлей, пускаха стрелите и отстъпваха назад, оставяйки на бойното поле щитовете си, подпалени от стрелите на богомилите.

Ако бяха облистени, дърветата щяха да позапазят сгушените под тях сламени покриви. За беда тая пролет се бяха навъдили пълчища гъсеници. Огризали бяха де що имаше лист по овошките, оставили ги бяха с оголени черни клони, които не пазеха ни от слънце, ни от стрели, ни от вражи поглед. Сюлеймановите съгледвачи виждаха всичко, що става в обсаденото село — накъде се струпват бранителите, какво оръжие пренасят, какви им са загубите.

Селището вече гореше. Огънят попълзя и по оградата. После всичко стана бързо. Сюлейман хвърли силите си в стремителен пристъп от четирите посоки. Мюсюлманите преминаха над рововете по прехвърлени стълби и нахлуха сред задавената от дима ослепена тълпа. Заповед имаха да не убиват, а да пленяват. Хаджи Мехмед Чолак не щеше леш, а роби. Те ловяха защитниците и със сръчни хватки на роботърговци ги навързаха един за друг. Тежко ранените, които нямаше да стигнат до пазара, и осакатените убиваха на място.

В една колиба намериха и ранения Радин, който лежеше в несвяст в скута на Ирина, Батуловата сестра. Турчинът, който ги откри, си спомни заповедта на Чолак тъкмо преди да замахне с ятагана над главите им.

Накрай битката стихна. Турците откараха навързаните пленници на поляната край селото.

— Къде са жените ви бре, неверници? — изгърмя ядосан хаджи Мехмед, вдигнал заплашително сребърната си ръка.

Всички мълчаха. Само Дамян Врача, отслабнал, с кървава рана на челото, поддържан да не падне от неколцина селяни, се обади с прегракнал старчески глас:

— Слава на бога! Сварихме да ги укрием. Добре ви забави Радин. Вече можем и да умрем. При жените са и децата ни. С тях ще преживее общиарията. А с нас правете каквото щете!

— Най-първо ще ми обадиш къде са жените! — изсумтя Чолака.

Старецът не отговори. Само вдигна очи нагоре.

— Ще кажеш ли, куче? — изкрещя пашата.

— Няма, аго! Не се гневи напразно! Нищо няма да кажа!

Хаджи Мехмед само посочи с очи. Палачът притича до село, та напълни щита си с горящи въглени. Други двама гътнаха богомила на земята и оголиха корема му.

— Сега ще поговориш ли? — запита хаджията.

— Няма, аго! Богомил кога рече да мълчи…

Не довърши. Пашата кимна с глава. Палачът изсипа жарта върху оголения мършав корем. Дамян Врача се сгърчи, премаля. Замириса на печено месо. Дигнаха го веднага, избърсаха въглените. Нещастникът едва се държеше на крака. По челото струеше пот.

— Е, сега ще продумаш ли? — повтори хаджи Мехмед.

Дамян понечи да отвори уста, но от пресъхналите му устни не се чу ни звук.

Пашата тъкмо се канеше да повтори изтезанието, когато видя върху далечния рът прашуляка подир препускащата насам българска конница. Нямаше време за губене. Той изкрещя заповедта си. Турците подкараха пленниците, натовариха ги на каторгите и отплаваха, преди да стигне помощта.

На тръгване Чолака подвикна към кораба на Айъ Сюлейман.

— Слава на аллаха! За тия роби генуезците ще ни дадат още една галера.

И вече на спокойствие, в открито море, заповяда да му доведат Радин, който бе дошъл в съзнание, след като турският хекимин го бе превързал.

— Седни! — посочи му той възглавката пред себе си. И когато слисаният богомил се отпусна напреде му, добави: — Машалла! Биеш се като аслан. Аллах обича храбреците.

— И нашият бог ги обича — промълви Радин.

— Остави го вашия! Какво ви помогна той? Чуй що аз ще ти река! Аллах такива търси, истински мъже, за правата вяра. Стани воин на аллаха, и ще имаш всичко. Почести, слава, охолство, жени…

— Добре съм си и на село аз!

— На село! Не проумя ли, че вече го няма твоето село? Или ще станеш воин на Пророка, или — роб!

Радин опита да изправи глава. Пресъхналите му устни прошепнаха едва чуто, но твърдо:

— Защо да си менявам вярата? Хубава си е и моята!

— Младо, глупаво! Защо ли? Я виж Айъ Сюлейман! Роб беше, а сега е бей. И ти ще станеш бей.

— Казах, не ща! Няма аз насилник да ставам. Аз срещу насилниците се боря.

Чолака стисна с пръсти брадата си.

— Или бей, или роб! Толкоз! Повече ни дума!

Радин отговори:

— Мене с робство няма да ме уплашиш. Цял живот съм бил роб. Болярите — може, дето на пух и коприна лежат, дето мотика с ръка не барват…

— Сус бре, кьопек! — кипна пашата. — Мене ли на акъл ще учиш?

И махна с ръка. Стражите се спуснаха и отмъкнаха богомила, натикаха го във вонящия трюм при останалите роби.