Петър Бобев
Куцият дявол (5)

Вероотстъпникът

Денят беше посивял, затрупан с къдрави облаци. Скоро заваля — отначало с редки капки, които бързо се умножиха, заръсиха равно и настойчиво. Дрехите на Йолпан подгизнаха. Лодката взе да се пълни и той погледна към краката си дали не е време да изгребе с кратуната набраната вода. Неусетно, макар и без никакъв вятър, изскочиха вълни, взеха да нарастват застрашително. Нейде на изток бушуваше буря, чиито далечни отгласи достигаха и тук. Вълните прииждаха, наедряваха, източваха се, гребените им почваха да се пукат в снежнобели дантели. Варката заигра, като забиваше ту носа, ту кърмата. Греблата взеха все по-често да отскачат безредно, неулучили разлюляната повърхност.

Йолпан намисли да се прибира към брега, да се подслони на завет. Вече три нощи плаваше на юг. Денем се криеше из закътаните заливи, където печеше миди и риба, уловена с вързаната за греблото кама. Отминал бе Карвуна и Варна, и Галата. Наближаваше Козяк, крепостта, която византийците отнеха от Иван Александър преди няколко години. И щеше да дойде краят на теглото му.

Изведнъж сред грохота на вълните той дочу приглушен плясък на весла. И додето съобрази накъде да се спасява, галерата изплава от дъждовната завеса като огромно червено чудовище, размахало дългите си дървени крака. На бака се мярнаха хора, наметнати с ямурлуци. Йолпан трепна — турци! И все пак по-добре, че не беше Иванко!

Някой извика. Веслата внезапно загребаха обратно, задържаха устрема на кораба. Когато той спря, таранът му — три заострени железни кола под водата — опря до самата лодка.

Отгоре подхвърлиха въжена стълба, груб глас му подвикна на турски да се качи. Йолпан хвана покорно въжето. Нямаше друг избор. В мига, когато прекрачи фалшборда, трима здравеняка се метнаха отгоре му, овързаха го с въжета, взеха му камата и го подкараха към покритата горна палуба, където го очакваха няколко богато натруфени турци със същите бойни доспехи, каквито имаха генуезците. Само подаващите се под лъсналите брони шалвари и омотаните около островърхите им шлемове гъжви издаваха воините на Пророка.

На средата, седнал кръстато върху персийски килим, го разглеждаше под смръщени вежди стар турчин с бял тюрбан на главата. Около кръста му, над широките сукнени шалвари, беше опасан широк син пояс. Само до врата му под разкопчания елек, се виждаше тежката, майсторски изплетена дамаска ризница. Зад гърба му стояха изпънати като статуи двама полуголи гавази с копия, на които бяха окачени по две конски опашки — да сочат високия му сан.

Стражите блъснаха пленника си да падне на колене, ала той тутакси скочи на крака. Натиснаха го повторно. В същия миг, когато нозете му докосваха палубата, Йолпан се метна встрани. Макар и вързан, той затисна с тялото си двамината пазачи, след което пак се надигна. Турците се нахвърлиха отгоре му с ятагани, ала белобрадият им началник ги спря с едно махване на ръката.

— Падай на колене, невернико! — изръмжа единият войник.

И чудно! Йолпан го разбра. Не само по тона, но и по близостта на речта. Беше слушал за това, сега сам се убеждаваше. Езиците на турците, на куманите, на татарите и на старите българи си приличаха, както си приличаха езиците на славянобългарите, на сърбите, моравците и московитите. А родът на Йолпан тачеше прастарите български обичаи, у дома му и до ден-днешен се слушаше древният език, на който бяха говорили хан Исперих и Крум Страшни.

Боляринът се изпъчи така, с вързани ръце, и подхвърли през рамо на старобългарски:

— Боилът Йолпан не пада на колене! Или е прав, или е мъртъв!

Изглежда, че и поробителите му разбраха какво казва. Пашата даде знак с очи и стражите отстъпиха назад.

Чак сега Йолпан свари да разгледа хората и кораба, където го бе захвърлила съдбата. Обикновена генуезка галера, с генуезки палуби, мачти и весла. Само стягът — различен, зелен. Не генуезки, а — османски. И каменометните машини същите, и арбалетите. Йолпан, най-знатният крайморски болярин, познаваше морското дело. Нали цяла каторга беше харизал на Добротица за болярски дан, да пази проклетника, а може би сега собствената му каторга с неговите моряци го търсеше из морето. Генуезец беше и главният кормчия, който от сушината подвикваше заповедите си на полутурски-полуиталиански език към двамината моряка при големите кормилни весла. Йолпан беше слушал и това — измаелитите не бяха добри моряци, едва сега опитваха да навлязат в морето. Затуй все християни: испанци, италианци и ромейци, потурчени и непотурчени, им продаваха кораби и оръжия, служеха им като кормчии, управляваха бойните им машини.

Пашата го измерваше с поглед търпеливо, сякаш опипваше с очи якото му, набито тяло.

— Какво ме гледаш така? Ще ме купуваш ли?

Без да трепне, турчинът отговори на чист славянобългарски език:

— Не, гяур! Ще те продавам.

И това знаеше Йолпан. Генуезците, и не само те, ами всички морски държави, си доставяха роби за галерите главно от измаелитите. При своите набези из тракийските земи завоевателите ловяха хиляди нещастници, за да ги продават после по всички тържища на Мала Азия и Северна Африка. А на тяхно място в обезлюдените села заселваха турци, които прииждаха като скакалци през Хелеспонта.

Йолпан процеди през зъби:

— Ще си хване белята тоя, който вземе мене за роб!

Пашата поглади бялата си брада.

— Машалла, невернико! Аллах харесва такива, ала господарите — не!

И го загледа втренчено.

— Мисля си, гяур, от какво ще имам по-голям кяр: роб ли да те продам или да искам откуп. По премяната ти личи — не си прост човек ти. Не си за роб. За богат откуп си.

И туй си припомни Йолпан. Лани дойде с ладията си един богат ромеец да докара от робство брата на кастрофилакс Звиница. Туй му било работата, от това печелел — купувал знатни пленници от измаелитите, за да ги връща на близките им за двоен откуп.

Йолпан рече:

— Искрен ще бъда с тебе, капудан паша. Нищо няма да получиш за мен. Боилът Йолпан съм аз, няма да те мамя. Ала разминаха ни се друмищата с деспот Добротица. Затуй бягам. От неговия гняв бягам. Всичко ми отне проклетникът — и власт, и земя, и имане.

Той стисна юмруци, очите му светнаха зло:

— Но аз ще се върна! С войска, с бойци. Половината му боляри са с мен. А знам и тайния ходник от морето до твърдината му.

— Душмани сте, казваш? — прекъсна го пашата. — Туй е добре. А туй за тайния ход към Килгра е още по-добре!

Йолпан знаеше, че ще го зарадва. Не току-тъй докара думата си до прохода.

— Няма кой да плати откупа. А за роб ме не бива. Нищо друго не умея — само меч да въртя и каторги да водя!

Пашата пак се замисли.

— Чуй какво ще ти река, Йолпане! — каза той накрая. — Пък ти ще си избереш сам — роб ли да станеш или господар?

— Аз съм роден за господар! — изговори на един дъх боляринът. — И такъв ще умра!

— Сега туй само от мене зависи. Ще си получиш и твърдината, и земята. И много повече ще получиш: Килгра с Карвунската хо̀ра барабар; на трона на Добротица ще седнеш. Но ти, какво ще дадеш ти за това?

— Какво ще поискаш?

— Не искам много. Само да зарежеш тая гяурска вяра, вяра за роби. Да преминеш в исляма. Таквиз като теб, родени господари, са само за исляма. Виждам, аллах те е белязал за велики дела… Е, скланяш ли?

— Скланям! — вирна глава Йолпан.

Не се и замисли, не се поколеба. Че той пръв ли поемаше ръка на османлия? Че пръв ли беше той, дето преминаваше в мохамеданската вяра да запази власт и сила? Та нали това си мислеше, когато бягаше от Иванко — или ромейци, или турци, само да му помогнат срещу Добротица. И Анна Савойска, майката на Йоан Палеолог, и Йоан Кантакузин, дето толкова години се би срещу нея, и Иван Александър — всички все на турско оръжие се бяха облягали. И до днес Търновският цар не разваляше дружбата си с измаелитите. Та нали божем заради тая дружба папата отправи срещу му кръстоносен поход с Амадео Савойски? А колцина техни боляри приеха исляма и по пет пъти на ден правеха метани към Мека — все за власт и сила. Та той ли само да се откаже? И като се откаже, пашата да го хвърли при гребците роби? За там ли е един български болярин от царско коляно?

Пашата се надигна. Сега Йолпан видя, че дясната му ръка е саката. На мястото й висеше сребърна китка.

— Махнете тия въжета! — рече той на войниците. И когато те изпълниха заповедта му, приближи до освободения си пленник, та положи изкуствената си ръка на рамото му, сякаш думите му да натежат повече от тежестта на среброто.

— Аз, хаджи Мехмед паша, амир-ал-бахр, владетел на морето, адмирал, както вие го казвате, от войнството на превеликия султан Мурад, да го дари аллах с живот хиляда години, ти казвам: Ако служиш вярно на падишаха, ако му помогнеш истински срещу неверниците, ще получиш от него не само своята крепост, ами и цялата Добротицова земя…

Тъй ставаше тогава. Турците искаха от болярите само едно — да им се предадат без бой, да им станат васали, да им дават войска и данък. Повече не им се месеха, нека си боляруват и господаруват, както си знаят. Затова малцина им се опираха. Правеха си добра сметка — дали васал на царя или на султана, все едно, все васал. Защо тогава да загубят главите си? А с какво е по-лоша мюсюлманската вяра? С харемите ли, със силата си ли? Само от виното трябваше да се откаже потурнакът. То беше най-тежкото за българските боляри, дето живота си между виното и меча деляха. А и народът — също. Защо да се бие. И при българи, и при турци — все орач, все крепостен, все едно роб. Затуй падна под османлиите кажи-речи половин Византия и половин България, затуй Мурад направи своя столнина сърцето на Тракия — Адрианопол. Затуй Лала Шахин тъй леко грабна Плъндива и Боруй, Созопол, Аетос и Маркела.

Йолпан неволно погледна към долната палуба, където голите роби, шибани от ко̀сите водни струи, сред локви вода размахваха равномерно веслата. Главният надзирател, на завет под горната палуба, ги стрелкаше с непропускащ поглед, а двамата му помощника, сърдити на противното време, щом откриеха, че някой нещастник хитрува, тозчас притичваха до него, за да го зашибат с бичовете, отмъщавайки му, че ги е изкарал на дъжда.

За там ли е боляринът Йолпан?

Той се обърна отново към хаджи Мехмед и сложи ръка на гърдите си.

— Ще видиш какво мога, капудан паша!