Петър Бобев
Куцият дявол (2)

Морските мечки

Къде ли пак бе сгрешил злочестият Батул? Дали, без да усети, пускаше мрежата с лявата ръка или не се кръстеше хубаво, когато я вадеше? Или пък… Отде да знае човекът дали някой не му бе направил магия? Само магия беше туй, нищо друго. Морските мечки щяха да го опропастят…

Опитен рибар беше Батул Безнос, най-сръчният в цяла Калиакра. Знаеше на кое място се въдят най-едрите калкани, къде се ловят най-лесно попчетата, къде минават скумриите и точно там пускаше въдиците или забиваше коловете на даляна си. И понеже умееше, понеже не си жалеше труда, всичко беше тръгнало от хубаво по-хубаво. В ръцете му взеха да се навъртат перпери и дукати. Вече бе повярвал, че наближава денят, когато щеше да откупи сестра си Ирина от болярина Йолпан, дето изплащаше със слугуване братов дълг. Не склони проклетият господар Батул сам да отработи дълга си. Поиска сестрата за залог. А как се плаща сиромашко даждие? Колкото повече работиш, толкова повече нараства. Нали са прости хора — ни от писмо разбират, ни от рабош. А боляринът затуй храни толкова писци и граматици, да надписват властелското вземане. И толкова побирчии! Затуй са наклали вратове като шопари от плюскане и пиянство, докато селенията нагъва клисавия ечемичен хляб с чесън и лук?

Батул мразеше боила Йолпан. Че кой ли пък милее за господаря си? А имаше защо да го ненавижда. Защото от негово име, по болярска повеля отрязаха носа му.

Отрок беше тогава Батул, просто селянче, което работеше земята на господаря си. Колар. По цял ден превозваше снопи от нивата до гумното и овършаното жито — от гумното в крепостните рупи. Отде можеше да знае, че тогава надзорникът Йончо го караше да превозва крадено зърно? Когато стражите на Йолпан го хванаха, Йончо, то се знае, отрече. Остана вината у неукия селяк. За кражба от времето на Крум Страшни режеха ръката. Йолпан заповяда да му отрежат носа. Белязаха го, та да гледат всички и да се вардят. Оставиха му по милост ръката, за да си изкарва хляба. И го натириха. А Ирина остана. Да плаща дълга на брата си.

Тъй Батул стана рибар. Никой не рачеше за ратай белязан хайдук — ни болярин, ни игумен, ни технитарин. Само гърците рибари го взеха при себе си. От жал. И от сметка. Нищо, че беше без нос. Не им трябваше красавец на тях. Як беше Батул като бивол. Кога речеше да се напъне, изтикваше варката, сякаш петима я бутаха. И тежките мрежи с нанизаните глинени топчета лесно придърпваше, и с веслата сякаш не гребеше, а си играеше. Когато савойският граф наближи с галерите си да освободи пленения в Бдин ромейски император, гърците се уплашиха и побягнаха от Калиакра. Тъй му остана от тях лодката и умението. Ловеше риба и я носеше на пазара. Ловеше и пееше…

Една вечер намери мрежата преполовена. Можеше ли да не е минала риба? Та сега тъкмо й беше времето. На другата вечер я изтегли съвсем празна. Чак след няколко дни видя как играеха край празния далян ситите морски мечки. Няма що, премести коловете на друго място. Ала проклетниците ги намериха и там. Опразваха мрежата, докато преядат. Пък лакоми бяха гладниците му недни, не преяждаха лесно. Престана притокът на перперите. Стопиха се и тези, що бе закопал под рогозката в бордея си. Почна да взема пари и от Христакис Златаря — за мрежи, та и за храна. Пет жълтици, бичински перпери, бе дал и на гъркинята баячка да му направи магия, та да го пази от пакост. Още един венециански дукат бе отишъл за свещи в параклиса на свети Никола, нависнал хе там, горе, на самия нос.

И тая нощ, след толкова чакане, му се яви на сън самият светец, моряшкият закрилник. Положи той ръка на главата му и рече: «Батуле, вземи сулицата и иди при Дяволската дупка! Срази сам, със своите ръце, злото!» «Страх ме е, отче свети!» — отвърна Батул. Тогава Чудотвореца отсече: «Не ме ли послушаш, в тъмница ще те хвърли севастът, в каторга ще те прикове. Цял живот ще гребеш в каторгата!» И изчезна без следа.

От заранта се суетеше Батул. Не е малко то — да идеш до дупката на Морския дявол, дето се крият тюлените, и да ги избиеш! Как тъй ще се завреш сам в дяволската паст?

Той преведе лодката далече от брега, за да се запази от щръкналите подводни камъни, в които се плискаха звучно вълните.

Горе, кацнала върху каменния нос, що навлиза дълбоко в морето, висок четиридесет човешки боя, се оглеждаше в притихналата дълбина на вътрешния залив столнината на деспот Доброта, славната тристенна Калиакра, устояла на безброй пристъпи: ромейски, печенежки и татарски. Устояла срещу ударите на Амадео Савойски, пред чиято сила преди четири години бяха отворили вратите си всички турски и български крепости от Галиполи до Варна. Над ниските зъбести стени върху самия ръб на скалата се червенееха покривите на княжеските палати и църквите. По бойниците искряха на слънцето излъсканите брони на стражите, които се взираха в морската далнина да открият навреме, ако враг опита с изненада да удари непревзимаемата твърдина.

Долу, в тихия пристан, бяха хвърлили котви две военни каторги и няколко търговски гемии, край които сновяха рояк рибарски варки. От кея по стръмната пътека към Малката порта се източваше върволица от роби, понесли на гръб тежки товари.

На брега седяха сакати просяци и убоги, протегнали ръце, и с гъгниви гласове молеха за някоя аспра. Много зло бяха сторили измаелитите в Тракия. Бяха прогонили от домовете им безброй бежанци, пръснали ги гладни и дрипави по света. А хлябът и тук не достигаше. Златна Загора не раждаше напоследък житото, що диреха ромейци и латинци.

Разни слухове се мълвяха. Звездобройците виждали знаци по небето, опашати звезди и всякакви божи знамения. А кой не знае — не са на добро таквиз поличби. Или за бран, или за мор, за глад, за човешка мъка.

Малка ли беше мъката досега, та и още?

Избиколила опасните рифове, лодката заплава покрай червената скала. Сякаш някой магьосник бе отсякъл с ръка и рекъл: «Дотук!» На запад, на завет от морските бури, скалистият бряг бе обрасъл със смокини. Горе, на платото, бяха нацъфтели сливи и трънки, а на изток канарите се червенееха диви и пусти, обрулени от зимните хали, наядени, сякаш невиждано чудовище ги е гризало със зъби. Долу пък, в основата им, където се плискаха вълните, се чернееха пещерите.

Там зееше и Дяволската дупка, там Батул трябваше да издебне проклетите мечки, за да ги изтреби, ако не щеше да стане роб в каторга.

Знаеше ги той, веднъж ли ги бе виждал? Бяха две: мъжка и женска, единствени оцелели по цялото крайбрежие. Избиваха ги безмилостно: бедняците заради тлъстото месо, ловците заради кожите, рибарите заради раздраните мрежи. Опазили се бяха само тия двете, защото си бяха намерили сигурно скривалище из подмолите на Морския дявол. Отвесни бяха там скалите, а морето — сякаш без дъно, кипнало като врящ котел и в най-тихото време. Нямаше там, на брега, място, където ловецът крак да закрепи, та да се засили и запрати харпуна. А с лодка никой рибар не дръзваше да приближи до владенията на Нечестивия привечер, когато се разиграват тюлените.

Батул трепереше от страх, ала не се връщаше. Повече се боеше от тъмницата. Вярваше, свети Николай, закрилникът на моряци и рибари, нямаше да го остави без подкрепа.

Когато подочу какво е намислил, гъркинята баячка обеща на Батул по две перпери за убита мечка. Безчет мазила и церове варят от тюлена врачове и биляри. С мръсотиите от стомаха му лекуват треска и припадничавост, пояс от кожата му слагат против болки в бъбреците, с печените му кости облекчават родилните мъки, от жлъчката му капят в очите при всякакви болести. Ако някой си подложи дясната му перка за възглавка, заспива като младенец и при най-тежка грижа…

Отгоре, откъм крепостта, долетя камбанен звън. Градските църкви призоваваха за вечерня. Батул свали калпак да се прекръсти. И чудо. На тридесетина разкрача от себе си той зърна двата тюлена, подали глави над водата, замаяни от звънналите звуци, които се лееха като песен, като божа ласка над земята и морето. Слушал бе Батул отдавна за това — че морските мечки обичат песен и свирня, че често изплават край ладии с пеещи рибари. Слушал бе, без да вярва. А сега сам го видя…

Изведнъж се досети — та това беше дело на свети Николай! Батул не биваше да пропусне сгодния случай. Той остави греблата и грабна копието. Двата тюлена все още стояха заслушани в ехтящите камбани. През бистрата вода се провиждаха триметровите им жълтеникави туловища, които се задържаха отвесно с леки поклащания на плавниците.

Внезапно тюленката се обърна. Рибарят видя изумлението в кафявите очи, пред които преминаваше бързо-бързо бялата мигателна ципа. Ала преди жертвата да се опомни и да се гмурне в дълбините, тежкото копие профуча и се впи дълбоко в туловището й. Улучена смъртно, тя подскочи, завъргаля се сред кипналата кървава пяна. Мъжкарят постоя малко слисан, като поглеждаше ту ранената си другарка, ту врага си, после се спусна към нея, опитвайки да я прегърне с лапи. В този миг тя потрепери и замря. Тялото й се превъртя по гръб, почна бавно да потъва, да избледнява в глъбината. Мъжкият тюлен тозчас се гмурна след нея и изчезна. Привързаното към копието въже се изсули по борда. Батул го хвана. Чудно. Защо се издърпва тъй лесно? Ето, копието се подаде с изкривен от удара връх, но празно, измъкнало се от раната. Батул бе мислил само за убийство, не за лов. Затова не се бе сетил да назъби острието му като харпун, който не пуска, когато захапе.

Недоволен и сърдит, той натисна гневно наконечника в борда да го изправи.

Тогава видя как над повърхността отново изплуваха двата тюлена. По-право изплува самецът, а тюленката лежеше безжизнена в прегръдката му. Тюленът скимтеше като куче, опитваше да я обърне по очи, после я отпускаше леко и когато видеше, че тя отново потъва безпомощно към дъното, я догонваше, за да я изнесе пак над водата. Скимтенето му се засилваше, преминаваше в лай, в нещо подобно на плач. Батул се приведе смутен. Стори му се, че зърна в очите му сълзи. Но не. Това не можеше да бъде. Това бяха само водни капки, нищо друго. Хич ти, животно да плаче…

Той отново замахна.

В мига, когато копието се отделяше от дланта му, от дълбините излетя някакво друго тяло и блъсна ръката му. Отклоненото острие не улучи набелязаната цел, там, на педя зад гръдната перка, където е сърцето, а се заби плитко в кожата.

Животното подскочи от болка и се гмурна надолу, повлякло копието с въжето. Отгоре остана само мазното червено петно на изтеклата кръв.

Белязания се метна с кама в ръката върху слисания рибар. Батул замахна с греблото да се запази. А знаеше, беше уверен, че няма да устои, въпреки гигантския си ръст и тежкото весло в яките си ръце. Беше слушал много за подвизите на Коста Хусарина, беше го виждал из пристанищните кръчми как върти камата, срещу която никой не устояваше, срещу която и той сега, то се знае, нямаше да устои.

Батул вече намисляше да скочи във водата и да бяга, когато хусаринът се метна през борда и потъна в бездната. Батул, то се знае, не го изчака да се върне, а грабна веслата и загреба трескаво към града. И додето бягаше, все се взираше назад да види дали ще изплува пак разбойникът и ще опита ли да го догони. Ала никой не се яви — ни човекът, ни тюленът. Изчезнаха. Удавил ли се бе хусаринът, загинала ли бе морската мечка?

Или пък…

Нещастникът усети как по кожата му полази ледена тръпка, как затракаха зъбите му, та едва успя да ги стисне. Та нали там, под отвесната червена скала, сред проядените от вълните подмоли, е свърталището на Морския дявол? Не е ли Белязания самият Морски дявол? Иначе къде се запиля? Защо не се показва? Никой смъртен не е годен да изтрае толкова време под вода. Ако не се е удавил, значи е дявол? Не току-тъй се плашат от него всички, не току-тъй бог го е белязал с червеното петно на врата! Да знаят добрите християни от кого да се вардят. Не току-тъй никой не дръзва да премери с него сили в бой, макар че е дребен и сух. Не току-тъй за всяко тъмно деяние все него винят. Във всеки обир, всяка контрабанда, всяко отвличане. Никой не го знае къде денува, къде нощува, къде печели парите, които пропилява по кръчмите с всекиго, когото завари на масата — с просяци и еретици, с моряци и скитници. И без някой да го е видял някога пиян, и без някой да го е чул някога да изпусне излишна дума при пиянства и свади. А свадлив повече от дявола — за най-малка обида вади ножа.

И не току-тъй от всяка засада успява да се отърве. Ако не е самият дявол, то е неговият слуга. А това съвсем не е по-добре. Батул знаеше, с господаря все можеш да се спогодиш, със слугата му — не можеш.