Петър Бобев
Куцият дявол (11)

Лобната кула

Прикован с две вериги в стената: едната през врата, а другата към десния му крак, Коста Хусарина лежеше върху купчина воняща слама в подземието на Лобната кула. На шест метра под земята, в тая отвесна дупка, издълбана в камък, беше тъмно като в рог. Дори пръстите си не можеше да види, когато ги поднесеше пред очи. Пълчища плъхове сновяха наоколо. Колко големи бяха — той не можеше да измери, но като слушаше лудото им топуркане, му се струваше, че не са по-малки от котки. Те го прескачаха, катереха се по него, опитваха да загризят я носа, я ушите му. Понякога ги усещаше как ръфат късчета от безчувственото месо на подпухналия му крак.

От единия ад — каторгата, Белязания бе попаднал в друг. Наистина, тук нямаше онова убийствено гребане и непрекъснатата заплаха от свистящия бич. И все пак тъмнината беше не по-малко изтезание от най-жестокия удар. А вече два пъти при него идваха палачите. Идваха да научат дали сам, по свой почин и своя воля, бе похитил княгинята или имаше и помагачи. Да разберат дали това не беше пак дело на размирните боляри, които не спираха да съзаклятничат. Как ли не го мъчиха, как ли не го изпитваха? И с нажежени щипци ръфаха месата му, и по диканя с настръхнали кремъци го влякоха, и надолу с главата го оставяха да виси, и с дървено менгеме стягаха челото му. Когато изгубеше свяст, го плискаха с вода, додето се събуди, и пак почваха. Цялото му тяло беше в рани и синини, та от новите страдания не можеше да различи болката в счупения крак, който се бе подул и тежеше повече от най-тежката окова.

А снощи го осъдиха. Навярно беше снощи, защото оттогава беше спал само веднъж. Види се, толкова се бояха да не им избяга, та вместо него да откарат в съда, пратиха севаст Боян в тъмницата. Ограден от стражари, с извадени мечове, севастът бе влязъл в подземието, стиснал носа си с пръсти, задавен от вонята. Дори не бе седнал на донесения стол, а така прав, да не се бави повече в тая смрад, бе издумал науст присъдата. Коста знаеше, тя му бе наредена отгоре, от деспота. Севасти и писари, палачи и войници, нямат своя воля — те са кучета на деспота. С тържествен глас, подпрян на тежкия меч, съдията бе изрекъл на един дъх заучените слова, та граматикът едва бе сварил да ги запише върху пергамента с пачето перо, което топеше в желязната мастилница. Накрай бе прочел записаното да чуе севастът дали е вярно. Белязания не бе запомнил нищо друго, нито изброените титли на деспота, в чието име го осъждаха, нито вината си. Само последната дума: «Смърт!».

И ето, сега той лежеше в ада си и чакаше. Очакваше края. А не можеше да го повярва. Как тъй, тъкмо той, Хусарина Коста, който е завършвал всичко, що е начевал, който можеше всичко, което можеха другите — да умре? Толкова смъртници са се измъквали от тъмниците си. Как тъй те са могли, а той да не може? Нима има нещо, което той да не може?

Бяха го оковали здраво. Поне сто пъти Коста бе опитвал да разчекне халките около крака и врата си. Напусто. Дебели бяха — сякаш не за човек, а за мечка. Дълбал бе със синджира стената, в която беше взидан. Ако имаше десет-двадесет дни време, би я изровил. Но нямаше. Туй беше най-страшното, нямаше време. Деспотът не се бавеше. Присъдите се изпълняваха бързо. Нима трябваше да си иде от тоя свят, нищо неразбрал от него, не сварил дори да отмъсти, както се следва — той, белязаният за големи дела?

Много бе закъснял с отмъщението си. Тъкмо когато бе решил, още момче, да го простреля, архонтът Балик взе, че умря. Разколеба се тогава Коста, засуети се. Увлече се по кражби и по злодейства. Защото стомахът искаше да яде, тялото да се облече. Дето му паднеше болярин или болярски човек, обираше го. Де що можеше да превози контрабанда, превозваше. Де що можеше да посочи имане за обир, отвеждаше към него хусарите. Тъй засищаше омразата си към имотни и големци. Все тъй, докато видя щерката на Добротица, и реши хем да отмъсти, хем имане да придобие; не с дребно хусарство да живурка, а да стане прочут разбойник — с боляри и деспоти сили да премерва. Ако не знатен болярин — то поне знатен разбойник…

И колкото по̀ приближаваше краят, толкова по-незаситена оставаше душата му. Клетата му майка! Не я помнеше той. Отде можеше да я помни, като го бе напуснала рано-рано, оставила го сирак още пеленаче. И защо? Заради болярин и болярска неправда! Заради чичото на княгинята, заради архонта Балик! Слугиня била майка му, доверена горнична на самата болярка. Цялото боляркино рухо и гиздило знаела, всички коприни и кадифета, всички огърлици и диадеми през нейните ръце минавали. А баща му бил десеткар в стражата на Балик, най-смел и верен. Де що имало тежка и опасна заръка — архонтът все на него заръчвал. Защото знаел, че каквото му нареди, свършено е вече. Но веднъж десетникът не се върнал. Донесли му само лъка и шлема. Връчили ги на вдовицата. Попищяла клетата, повайкала се. Щяло й се да се хвърли от Лобната кула в морето, ала не го сторила. Под сърцето й вече пърхала бъдната рожба.

И тогава станал обирът. Кой, как — Коста не разбра никога. Затрило се най-скъпото огърлие на болярката, от чист бисер в златна оправа. Побеснял архонтът, завардил със стражите си изходите, ровил, претърсвал, всички слуги: през огън и желязо минали да кажат, да признаят. Само майка му пощадили, трудна била жената, а и най-доверена от всички. Тъй и не открили грабителя.

А когато след месец се явил на божия свят Коста, злочестата родилка изтръпнала. На врата му се тъмнеело петното, заради което и досега му викат Белязания. И не заради хубостта му се уплашила клетата. Кой сиромах ще седне да се тревожи заради хубост?

Побързала да го повие повечко, да прикрие грозния знак. Ала старицата, що й бабувала, не се сдържала. Тук пошушнала, там подметнала — дошло до ушите на архонта. А има ли по-сигурна улика от тая? Такава дамга имат децата, чиито майки са сторили обир, додето са носили плода си под сърцето. И то не къде да е божият знак бил лепнат на врата, там, дето се слагат огърлиците.

Друго доказателство не подирил архонтът, че какво повече от тая висша поличба? Само погледнал разповитото пеленаче и махнал с ръка. Хвърлили майка му в тюрмата. А на заранта я намерили мъртва. Обесила се с пращилото. Не издържала невинната позора.

Тъй загубил Коста и баща, и майка. Навярно от глад още тогаз щял да се отърве от света както подхвърлените из калиакренските пещери слепи кутрета, ако не бил дядо Драгой. Хусаринът не помнеше майка и баща, но виж, дяда Драгоя помнеше. Просяк и пиянище. Каквото изпроси, изсмуква начаса. А ако му падне на сгода, насаме в тъмнилото, може и човек да пречука за една златица. Смили се старият нехранимайко над клетото сираче, никой друг не рачи да храни белязано от бога зверче в дома си и божи, и болярски гняв да раздухва. Отгледа го дядо Драгой, кога ненахранено, кога необлечено, кога недоспало. Кажи-речи пак той отгледа и другото зверче на Калиакра, подхвърленичето Секул. Научи ги на туй, що умееше — на просия и кражба. Тъй израсна Коста, гонен и бит, по-ловък и по-пъргав от връстниците си. Докато те още се замярваха на игра с прашки, той сам претършува църквата в Карвуна, отмъкна сребърното разпятие и потира за причастие. Дядо Драгой ги претопи в кюлче, та ги продаде на златаря Христакис и после цяла неделя гощава скитниците в моряшката кръчма.

Коста беше навършил вече дванадесет години, когато дядо Драгой се преби от скалата. Сам ли бе паднал пиян, друг ли го блъсна — никой не разбра, а и никой не се разтревожи от какво се е затрил такъв непрокопсаник.

Само Коста плака за него. Три дни не излезе от гробището, като кученце ви над прясната могилка, върху която сам той заби кръст от две свързани клонки. После животът надделя. Трябваше да яде. Застана той, както си знаеше, с глинената паничка на друма до пристана. Минаха двама войника. От наемник кой просяк ще чака милостиня? И то в мир, когато няма плячка и грабежи? Та нали и те са опасали меча от нищетата? А тези? Единият протегна ръка и пусна нещо в паничката. Белязания забърбори благословията си, както го бе учил дядо му, после прехвърли монетата в ръката си. И изпищя. Аспрата беше нагорещена, опари до рана ръката му. След два дни изневиделица метнат камък пукна главата на шегобиеца. А Коста се отказа завинаги от просията. Защо да се подлага на унижения и глуми, щом можеше сам да си взема каквото му потрябва? Самочувствие и гордост, дето съвсем не подхождат на дрипльо и хайдук, бяха изпълнили озлобеното му младо сърце. Вече всички знаеха, че краде, залагаха му клопки и засади — не им се удаде да го сбарат. Порасна Коста, пораснаха и поразиите му. Контрабандата носеше повече. Всички се досещаха къде се губи по цели дни и нощи, но все едно че не знаеха. Неуловим беше хусаринът Коста… Неуловим. А с какво беше сгрешил сега, та го спипаха тъй нелепо? Това ли беше вината му — че късно намисли да отмъщава? Или дето поиска откуп, а не я удави направо в морето? Или пък дето реши такава важна сделка с благородник да прави, с чужденец и то на вяра? А може би затуй, че се върна повторно да отвлича княгинята?

Пред килията се чуха тежки стъпки, после резето тракна. Влязоха двама тъмничари с борини в ръце и стар побелял свещеник с патрахил. Осъденият разбра.

— Бог да е с тебе, чадо! — поздрави свещеникът.

Свит в ъгъла, сред купчината слама, с ослепени очи от огъня на факлите, Белязания само обърна настрана поглед, като бухал да се предпази от светлика, от който беше отвикнал.

— Брей, че тъмно! — рече попът, като пристъпи с опипваща стъпка, благославяйки с кръстен знак.

Все така, с извърната глава, Коста изръмжа:

— По-добре! Да свиквам!

Свещеникът се приведе, недочул добре.

— Що рече, сине?

— В гроба е още по-тъмно! — изхриптя Хусарина. — Та да свиквам за гроба!

Тия сурови думи смутиха стария свещеник. Той пристъпи неловко от един крак на друг. После изрече на един дъх заучените слова:

— Дойде великият час, чадо! Приготви се да се представиш пред Всеблагия!

— Всеблагия! — изсъска злобно Коста. — Тоя Всеблагия ли ме набута в тая яма, той ли е заръчал да ме убивате, а?

— Смири злобата си, сине! Бог знае, та дори аз, смиреният негов слуга, виждам. Тежко е в предсмъртния час. Бунтува се душата. Иска й се правда тук, на земята. А правдата е само горе, при Него…

— Аз искам тук!

— Няма я, чадо! Този свят е за покаяние. Покай се, сине! Приеми светото причастие!

А когато Коста замахна с ръка да отхвърли поднесената към устните му лъжичка с вино и нафора, той рече търпеливо:

— Нима ще се явиш пред Всевишния, без да си измолил от него прошка?

— Че защо ще го моля? — изкрещя осъденият. — Какво съм му сторил на него, на твоя бог, та ще ме прощава той? От мене прошка трябва да искате и той, и вие. Ако съм пакостил, пакостил съм на господарите. Да не би и той да мъсти за господарите, като севаст Бояна? И той ли е на болярите слуга?

Свещеникът неволно отстъпи назад, вдигнал светите дари да се запази от тия светотатствени думи.

— Чадо, замълчи!

Но бързо се опомни. Разбиране освети лицето му.

— Или пък… Да не си от еретиците, нещастнико? Те тъй хортуват за бог и властел. Ако си — кажи ми! Да ти помогна. Ще чуе севастът молбата ми. Ще ти пратя ваш поп, червен поп… Само недей така, без прошка от бога…

Хусарина се бе надигнал и придърпван назад от синджира, хриптеше насреща му, задавен от злоба:

— Не ща ни вашия, ни техния бог! Вярвах досега в един бог — Силата. Щом той ме е изоставил, в нищо не вярвам!

— Чадо! — мълвеше безпомощно богослужителят. Той, изповедникът на смъртниците, срещнал толкова мъка и човешко отчаяние, за пръв път чуваше такова богохулство. — Чадо, искам да ти помогна…

— Ще ми помогнеш, ако ми махнеш веригите, ако ме пуснеш на свобода! Не си ли властен — махай се! Остави ме! Мога да умра и без поп…

— Зарежи го, отче! — рече единият тъмничар. — Не видиш ли? Антихрист! Можеш ли с благочестиви думи да наддумаш антихриста?

И божият служител си излезе заднишком, като не преставаше да благославя с кръста:

— Господи, прости му! Защото той не знае какво върши.

И още той неизлязъл, в подземието нахлуха стражите. Ковачът разтегли гривните от врата и крака му. С ритници и с удари на копията войниците го накараха да се надигне. Свързаха ръцете му отзад и го изтласкаха. Олюлявайки се като пиян и едва пристъпващ с подутия счупен крак, Коста запъпли по многобройните стъпала.

Когато прекрачи вратата, светлината на деня го блъсна в очите като блеснал на слънцето меч. Той се олюля. Ала двама пазачи го подпряха с щитовете и избутаха навън. Там, в тясното дворче пред кулата, оградено с каменна стена, по която стояха с опънати лъкове стрелците, го изчакваше конна дружина, която тозчас изтопурка през широкоотворената, желязообкована порта. След конниците поеха четирима барабанчици и още толкова тръбачи. Пешите стражи блъснаха осъдения напред. В първия миг, след като излезе на стъгдата, Коста сякаш не чу врявата на тълпата. Градската беднота, занаятчии и чираци, просяци и роби, беше изпълнила от край до край тясното място между богатските домове, отдето от чардаци и прозорци надзъртаха пищно натруфени болярки и боляри. При вида на множеството Коста се опомни. Вирна глава, сякаш не бе тръгнал да му я секат като на нощен тат, а да я коронясват.

Конниците поеха напред, проправяйки с конете път за осъдения и охраната му. Да го види хубаво народът. Коста неволно огледа площада, сякаш го виждаше за пръв път. По всички кули, по всяка бойница, от всяка амбразура блестеше шлем, всички улички отвред бяха запълнени с въоръжени до зъби войскари, сякаш отново щяха да отблъскват кръстоносците.

Внезапно до осъдения застана кой знае откъде изникнал кастрофилаксът Звиница, мрачен и суров, стиснал в ръка свитъка със смъртната присъда. Той го подаде на граматика си и оня го зачете с равния си гръмовен глас. Коста я чу повторно. Ала и тоя път нищо не запомни. Всъщност всичко друго беше само украса като пискюлчета на конска сбруя. Само туй в повече разбра: «Смърт чрез посичане». Като че ли се зарадва. Чрез посичане. Тъй поне краят е мигновен.

Стражите го хванаха под мишца и го избутаха по външната каменна стълба до плоската площадка, която се виждаше кажи-речи от целия град. Там, подпрял топора си на дъбовия дръвник, стоеше палачът, мълчалив и тържествен. Помощникът пристъпи напред и с един замах раздра ризата на осъдения, оголи врата му.

Коста разгледа тълпата пред себе си, после извърна очи към бездната, зейнала в краката му, където скоро щеше да полети обезглавеното му тяло. Дълбоко-дълбоко искреше морето, мастиленосиньо в дълбината под него и зеленикаво до резедаво в плитчините на юг. По изумрудената му морава пъплеха в безредни архипелази сенките на облаците и Калиакра сякаш плаваше сред тях като гигантска каменна каторга. Неутихващият вятър рошеше косата му с ласкави пръсти. Последната ласка на живота. Дълбоко под него летяха гларуси, разперили нетрепващи криле.

Ех, ако би могъл и той — като гларусите?

Опомни се, когато кастрофилаксът, застанал незабелязано до палача, повтори въпроса си:

— Какво е последното ти желание, негоднико?

Осъденият плю към него.

— Да се провалите в пъкъла! Всички вие: и господарите, и робите! Дето сте се сбрали да зяпате, сякаш мечка играе!

Тълпата зашумя — кое гневно, кое развеселена от дързостта му.

— Твоя си работа! — махна с ръка Звиница — Щом не щеш…

И даде знак.

Помагачът на палача посегна да наведе главата на осъдения върху пъна. Палачът плю на дланите си и вдигна секирата с косматите си ръце. Тълпата затаи дъх.

Внезапно, съвсем изненадващо, Коста се хвърли с главата напред и блъсна в корема помощника, който се сгърчи, от болка на земята. После се изкатери върху зъбеца на кулата.

— Сган! — изкрещя той. — Няма да ви се удаде! Не се е родил тоя, дето ще отсече главата на Белязания. Белязания умира, както той е решил…

Пръв се опомни Звиница. Той се спусна напред с протегнати ръце. Закъсня само миг.

Коста се метна назад и изчезна в пропастта. Стъгдата прогърмя от хилядогласния рев на множеството — от почуда, от разочарование, а може би още повече от възхита. Всички, и знатни, и простолюдие, бяха чакали да стане нещо. Какво да е, но различно от друг път. И го бяха дочакали…

Белязания не беше какъв да е разбойник. Белязания беше самият Морски дявол.