Петър Бобев
Куцият дявол (4)

Княгинята богомилка

Княгиня Анна седеше на любимия си чардак, който гледаше право към морето, и везеше със сърма новата наметка на брат си Иванко. Откъм кръгозора пъплеха нескончаемите върволици на вълните. Струваше й се, че не те лазят към нея, а тя самата ведно с мраморния чертог и цялото градище е литнала насреща им във висините, наравно с реещите се чайки.

Морето я обграждаше отвред: от изток, от юг и запад. Само на север, зад болярските дворци, накъдето между трите крепостни стени и отвъд тях се бе разпростряло белокаменното селище, тесният полуостров се свързваше с брега.

Това беше нейната Калиакра, най-яката, най-непристъпната опора на баща й, деспот Добротица.

На чардака излезе дойката й, зряла четиридесетгодишна жена с черна вдовишка кърпа на главата.

— Угрижила си се, дъще! — пошепна й тя нежно.

— Обичам Калиакра, лельо Марийо! Жал ми е!

— Щом ти е жал, остани си тук!

— Не! — изправи се рязко княгинята, възмогнала слабостта си. — Аз съм се врекла богу. Клетва съм дала пред братята и пред него. Те могат да ме освободят от клетвата, ала от думата пред себе си аз няма да се отрека.

Обърна се и се загледа навън. Дълбоко-дълбоко под нея, толкова дълбоко, че дружките й, като погледнеха оттук, пребледняваха замаяни от страшната шемет, вълните изригваха в грамадни бели взривове. Но шумът на морето, отвяван надалеч от неспирния вятър, не достигаше до тая висина. Този вечен вятър отнасяше в морето и всяка пеперуда долетяла насам. Към запад, запазен от природния вълнолом на Калиакра, лежеше обширният залив, притихнал и гладък като излъскания щит на воина, който се бе изправил навръх Наблюдателната кула с разкрачени нозе, подпрян на копието си.

Княгинята пошепна:

— Това ще ми липсва, това чудно море! Другаде го няма, ни в Карвуна, ни във Варна. С две лица. На изток зло и заплашително, на запад — кротко и ласкаво.

— Като света — добави Мария. — Добър и зъл едновременно. Само да знаеш откъде да го погледнеш. Две сили: добро и зло, сътворение и разрушение, бог и Сатанаил.

Анна се обърна.

— Вече няма да чакам, лельо Марийо! Извести братята да дойдат! Да ме вземат! Колкото по-рано, толкова по-добре!

Дойката положи ръка върху главата й.

— Те ще дойдат, дъще. Ала чакат, да размислиш още. Да се пребориш със суетата и господарската съблазън. Да победиш сама Сатанаила в себе си. Да не остане в душата ти като коренище на тросък. И после да поникне отново там, в братската община. А тогава вече ще бъде късно. Тогава вече няма връщане.

— Казала съм думата си!

— Ти си я казала. Ала какво ще рече деспотът? Как ще понесе вестта, че дъщеря му е побягнала в богомилска общиария, богомилска проповедничка да става, народа му да вдига срещу неговата власт и държава?

— Трябва да я понесе! — стисна зъби девойката. — За мое добро. А и за негово. Ако му вземем властта, и неговата душа ще спасим от геената.

Дойката сви рамене.

— Млада си, дъще. Не си патила от живота. За друго мечтае деспотът. Не за спасение на душата. Държава да укрепва, не да събаря, държава да разширява. Ей го на, откога прави мили очи на василевса, на Йоана Палеолога, сватлък урежда! Вие двете, Теодора и ти, сте му стръвта като на хитър ловец. За Емона и Козяк, за две крепости Теодора ще даде на Михаила, сина на Йоана…

— Теодора обича Михаила, обича блясъка на Константинопол.

— И на тебе, щерко, такваз участ е отредил. Нищо, че не скланяш. Нищо, че веднъж отказа на Влаха. Деспотът не държеше толкоз на него. Но тежко ти, ако си замесена в другите му сметки! Тогава и на латините може да те хариже, може и на турците, както Йоан Кантакузин даде дъщеря си на Орхан… Както Иван Александър обрече Кера-Тамара на Мурад… И ти си длъжна крепости да му принесеш. Властителят няма сърце. В душата му е свил гнездото си сам Сатанаил, тоя, дето на едни е дал власт, на други — робия…

Внезапно откъм Наблюдателната кула прокънтя рог. Повтори, потрети. Долу, откъм казармата, до първата крепостна стена, удари барабан. Войскарите, които се упражняваха да прокарват копие през желязна халка, се втурнаха към оръжейната.

— Кораб в морето! — провикна се часовоят. — Генуезка галера! Идва насам!

С пъргави стъпки се изкачи на кулата началникът на крепостната отбрана, кастрофилаксът Звиница. Навярно от цял век родът му се бе преселил в Българско, ала носията си не бе сменил. Не се бе разделил от дългополата татарска памуклийка и островърхата шапка от лисича кожа, от дълбоките зелени чизми с подвити носове като цървули. На пояса му по средата беше окачена толедска кама, а от лявата му страна висеше тежък ятаган. Нисък и мускулест като борците, които премерват сили по стъгдите, с широка ъглеста глава, украсена с увиснали черни мустаци, с дебели ръце и крака като недодялани кютуци, мургав, почти черен, на неговия татарски вид не бе повлияла ни с капка вливаната цял век славянска кръв.

Кастрофилаксът заслони очи с ръка и дълго се взира в далечината. После се обърна, слезе по стълбата с бързата си походка и се вмъкна в двореца. След няколко минути оттам излетя тръбач, който наду рога.

Двете каторги в пристанището, винаги в бойна готовност, размахаха веслата. Наемниците, се изкатериха при катапултите, смъкнаха кожените им покривала, заредиха с ръбести камъни кошовете им, притегнаха с лостове и въжета метателните им дъски. До тях други приготвиха казаните със смолата, в която топят оваляните в кълчища гюлета, преди да ги запалят и запокитят срещу враговете. Нямаше суетня, нямаше тревога. Всичко приличаше повече на учение. Дори княгинята и дойката й, незабравили още обсадата от галерите на Савойския граф, се досещаха, че един-единствен кораб няма мощ да застраши непристъпната им столица.

Корабът приближаваше бавно, тласкан от плавно размаханите весла и триъгълните червени платна. Българските каторги го пресрещнаха, обградиха го отстрани и поеха с него обратно, наподобили отгоре, от високото, огромни червени стоножки, попълзели върху безкрайно синьо огледало.

Двете жени се приведоха от чардака, за да видят по-добре. Цялото население беше излязло да гледа: боляри и болярки, бойци и духовници, писци и клирици, технитари и лозари бяха нависнали по стените, бойниците и стълбищата от Малката порта до пристанището. Редки са тук, в малкия град, на тясната скала, зрелищата — само в неделя църковна служба, понякога обезглавяване на някой осъден върху Лобната кула или още по-рядко корабокрушение. Ако е съюзнически кораб, бойните каторги отиват да помагат, ако не е — целият град се юрва да го плячкосва.

Най-сетне корабите приближиха до брега. Двете стражеви каторги изостанаха надире, отпуснаха веслата. Само генуезката галера продължи към кея. Сега всички разбраха, че нещо в нея не беше в ред. Носът й газеше по-дълбоко от кърмата. Предните гребла се забиваха дополовина във водата, докато задните едва я докосваха. Жителите на морския град, и те кажи-речи до един моряци, виждаха, че неслучайно се бяха отбили при тях знатните другоземци. А съмнение в знатността и богатството им нямаше. Кой друг би разперил такива алени платна със златоткани ивици? Върху позлатената задна палуба беше опънат балдахин от червена коприна, пред който стояха с блестящи фанфари до уста пищно натруфени херолди. Отгоре, навръх мачтата, се развяваше разкошният генуезки флаг, червен кръст върху сребърно поле, а от двете страни над тарана, пред готовите за спускане котви, личеше гербът на адмирала — две кръстосани стрели и червена роза.

Моряците подхвърлиха въжетата, привързаха ги за коловете, спуснаха трапа. С тежки стъпки, във великолепни бойни доспехи, на кея излезе княз Иванко, братът на Анна. Това значеше нещо. Във военни одежди се отдават почести на знатни пратеници, във военни одежди се правят и грозни предупреждения. Ала за Иванко, отдал младия си живот на лов и битки, сякаш нищо друго не му подхождаше повече. Единствен острият позлатен шлем можеше да подчертае мъжествеността на лицето му с късата руса брада, единствена излъсканата броня можеше да изтъкне мощта на широките му рамене и оголените мускулести нозе с пристегнатите високи наколенници.

Когато Иванко се изправи сред свитата си на брега, на трапа стъпи висок мъж, заметнат със зелен плащ, със златна верижка на врата и къс меч на пояса. Над високото си чело бе наложил плоска шапка от тъмносиньо кадифе. На ботушите му блестяха дълги позлатени шпори, които се носят само от този, когото сам папата е посветил в рицар. След него пристъпваше не по-малко горделиво оръженосецът, понесъл бойния му меч в скъпоценна ножница и ниския му позлатен шлем с крилат дракон върху гребена. После, двама по двама, начело с капелана, облечен в черно расо, с бръсната тонзура на темето и молитвено скръстени пръсти около черно разпятие, се източи кортежът му в богати генуезки облекла и високомерни походки.

След обичайното сдържано приветствие Иванко поведе гостите си нагоре, по каменното стълбище, през тесния проход сред човешкото множество. Просяци, сакати или слепи протягаха глинени панички, в които задъханите от изкачването италианци пускаха по някоя аспра. От пещерите, издълбани в скалата, се подаваха уродливи постници, прикрили мършави снаги с дрипи, клечаха схванати нещастници, които с години очакваха изцеление под параклиса с мощите на свети Николай.

До Малката порта, опрял се с цял ръст в каменния зид, стоеше Батул Безнос. Цяла Калиакра вече знаеше за бедата му, ала никой, дори и да искаше, не дръзваше да му помогне и така неволно да предизвика злите сили. Морската мечка го преследваше, сякаш не животно, а човек му отмъщаваше, сякаш Нечестивецът я подучваше или пък тя самата беше преобразеният Нечестивец. След убийството на другарката му мъжкарят не само опразваше мрежите, ами ги разкъсваше яростно, тъй че колкото и да се трепеше, Батул повече не смогваше да ги закърпи. Когато рибарят пуснеше парагадите, тюленът захапваше връвта им и ги отмъкваше. Веднъж дори му издърпа веслото от ръката и за малко вълните щяха да го блъснат в скалите. На другия ден не намери варката си, където я бе оставил. Пакостникът беше прегризал въжето на камъка, дето служи за котва, и вълните я бяха направили на трески върху рифа. От жал, като видяха, че вече всичко е изгубил, двама рибари власи го взеха да им помага. Ала врагът му и тук не го остави на мира. Чупеше и късаше всичко, до което Батул се бе докосвал. Разкъса и чуждата мрежа, опита да прегризе котвеното въже и на чуждата варка. То се знае, изгониха несретника начаса. Кой би дръзнал да се задява повече с Морския дявол? И то от милост. Когато става дума за хляба, няма милост. И ето, от два дни Безносия стърчи на стъгдата, дето се пазарят ратаи за копачи по лозята, за орачи, за поливачи на градините. Ала всеки го подминава. Нищо, че вече е кандисал за всяка работа. Отде да знаеш докъде стига властта на морските сили? Отде да знаеш каква поразия може да ти докара един такъв нещастник, каква ли прокоба носи със себе си?

Христакис Златаря вече десет пъти бе ходил при севаст Боян. А севастът все отлагаше, все чакаше Батул да стори нещо, да спечели някак, дето се вика, да открадне, хусарин да стане, ама да изплати борча си. Но колкото беше як Батул в ръцете, толкова слаб беше в главата. Все не можеше да измисли нещо, все не можеше да реши нещо свястно. И тъй си чакаше да му надянат каторжническата халка на крака.

Шествието достигна стената, премина през Малката порта и пое по тесните улички на вътрешния, болярския град, запълнени от монаси и попове, отроци и свободници, пастири с калпаци и дълги бозави клашници, велможи и войници. И сякаш най-вече войници, българи и наемници: кумани с кожени ризници, обшити с железни люспи и с дълги копия; татари с широки ивичести роби, с кожени шапки вместо шлемове и с неразделните си кожени ремъци около кръста, с които връзваха пленниците си; власи с нахлупени до веждите вълнести калпаци и тежки секири; покръстени турци с потури, с пъстри чалми на главите и криви ятагани. Зад първата стена се виждаше опустелият външен град с ниските си къщурки, сблъскани една до друга, тъй че можеш да прекрачваш от един покрив на друг; с дюкяните си, пред всеки от които висеше окачено на прът я глинено гърне, я дървено колело, я калпак, я сърп — да подсказва на минувачите какъв занаятчия работи тук. Само златарите нямаха белег на вратата, скъпи им бяха изделията, а малцината, на които щяха да потрябват, лесно можеха да ги намерят. Тук-там на праговете пред отворените врати на къщята, от които лъхаше на чесън и риба, седяха бабички, приведени и грохнали, изгубили и сили, изгубили и охота, да гледат. А пред тях в прахоляка се валяха полуголи дечурлига.

Гостите се провираха с мъка през тълпата, която не им правеше път, мълчалива и упорита, и ако не беше с тях Иванко, надали би ги пуснала в града си. И знатни, и селяци, и учени, и прости знаеха, че сега генуезците бяха най-верните съюзници на турците, техни съветници и учители във военното дело.

Най-личният гост крачеше отпред с високомерно вирната глава и оглеждаше крепостните стени със защитните дървени парапети и навеси. Той се поспря пред двата каменни лъва отстрани на главната порта, срещу изваяния над свода барелеф на Крумов воин. После продължи напред, като оглеждаше с очи на познавач оловните покриви на кулите, които ги пазеха от запалителни стрели; покритите с кожи каменометни машини; тежките железни порти, зад които дебнеха винаги готови за бой войскари; иззиданите с ивици от камъни, тухли и гледжосани плочки църкви с позлатени кръстове върху кубета с форма на шлемове; двукатните болярски домове, всеки отделна малка крепост, със зарешетени полукръгли прозорчета от слюда на горния кат и тесни бойници на долния. Нагиздени с морави, жълти и червени дипленици, извезани с листенца и птички от сърма, с пъстри шапчици на глави, обсипани с бисери, зад решетките надзъртаха болярки и богаташки, за да се отдръпнат срамливо, щом някои чужденец вдигнеше поглед нагоре.

Процесията достигна княжеския дворец — истинска крепост сред крепостта, — изграден от бели мраморни блокове и пояси от препечени тухли, със закрити чардаци, обърнати към вътрешния двор, където край трендафиловите храсти се разхождаха наперени пауни.

И когато княжеските телохранители с червени опънати дрехи, с позлатени ризници и шлемове и двуостри секири излязоха да ги посрещнат, една слугиня дотърча при княгинята.

— Джорджио де Мецано! — прошепна тя, задъхана от бързането и от възхита. — Туй само подочух, нападнали ги, пробили им галерата. Затуй се отбиват при нас. Сега деспотът, да го поживи бог, щял да ги приеме в Тройната зала.

Княгиня Анна кимна умислена. Значи това е той, Джорджио де Мецано, главнокомандуващият цялата генуезка флота в Черно море, с повече наемници и повече кораби от всички черноморски държавници заедно, племенникът на Великия дожд в Генуа. А Генуа беше една от най-силните и най-богатите морски държави на света.

Преди година, чул за красотата и благочестието й, месер Джорджио де Мецано беше пратил сватовници да искат ръката й. Тя бе отказала тогава вежливо, бе се оправдала с болест. Случайно ли беше сега това отбиване? Щеше ли знатният италианец да повтори лично молбата си, след като веднъж бе любезно отклонена? И какво би значило сега, при натегнатите отношения между двете държави, един повторен отказ? Нямаше ли той да стане поводът, който и двете страни като че ли търсеха отдавна, та да кръстосат оръжията си? Какво щеше да предпочете баща й — да пожертвува дъщеря си, за да постигне примирие с мощния съперник, или да се вслуша в плача й, което можеше да значи направо война?

Тя притисна глава до рамото на дойката:

— Моля те, викни ги вече! Нека дойдат да ме вземат! Защото се боя. Искам да избягам… Преди да е станало страшното. По-бързо да дойдат…