Петър Бобев
Куцият дявол (22)

Възмездието

Али, вече брат Илия, беше избягал от богомилската общиария и плаваше с отвлечената лодка на север, уловил с опънатото й платно попътния вятър. Не бе могъл да устои, без да стори нещо. Не бе проумял защо трябваше да загине младата богослужителка, макар че ковачът, при когото работеше сега, дълго му бе разяснявал. И мохамеданите убиваха с камъни жената, която избяга от съпруга си при другиго. Но там беше друго — омъжена жена с жив мъж. Тук девойката беше сама, не беше венчана за бога я! Пък нали богомилският бог не беше като християнския, дето го изографисват по иконите с бяла брада, седнал върху облаци. Богомилският бог беше силата на сътворението — коя девойка ще се венчава за някаква сила?

Не! Не го проумяваше Илия! И му беше горчиво и обидно. Затова ли захвърли своята вяра? Смяташе, че вярата на Дамян Врача му е повече по сърце. А то, и у богомилите, както у исляма — и жестокост, и безсмислие. От жестокостта бягаше Али. Види се, вяра ли е, поиска ли вярата ред да реди, облече ли се вярата в сила, до жестокостта и тя опира като всеки властел, става насилие. И старият Дамян виждаше, че е безразсъдно, а не можеше да се противи на реда. Какво оставаше за новооглашения брат Илия?

И той реши да постъпи тъй, както повеляваше сърцето му, а не вярата: ни сегашната, ни прежната. Реши сам да намери Белязания и да му обади какво очакваше тая, която го бе спасила. Благодарен беше Илия на Хусарина, че го отърва от веслата. От благодарност трябваше да го намери. От сестра Анна беше научил накъде се бе запътил Белязания. Нататък тръгна да го търси и той, макар че никога преди не бе стъпвал по тия места.

Лодката се хлъзгаше по заоблените вълни, повдигаше го и плавно го отпускаше надолу. Вятърът свиреше нежно във въжетата, талазите припляскваха лениво в борда, навяваха дрямка…

Когато Илия се събуди, беше късно за бягане. На сто разкрача беше спряла турска галера. Позна я по зеления байрак и чалмите на бойците.

Някой изкрещя от борда:

— Качвай се сам горе! Да не сляза аз!

Илия изтръпна. Само това не бе очаквал, тая среща със сънародниците си. Едва сега, катерейки се разтреперан по въжената стълба на кърмата, той си даде сметка какво го очаква. Ислямът не знае пощада — вероотстъпничеството се наказва със смърт.

Ни жив, ни умрял, той стъпи на палубата. Двамина здравеняка тозчас свързаха назад ръцете му.

— В трюма, при робите! — заповяда от горната палуба хаджи Мехмед Чолак.

Илия-Али се поотпусна. Още по-добре. Не го бяха познали. Смятаха го гяур. Най-много щяха да го продадат роб. То все беше по-добро, отколкото да го обесят. И тръгна покорно пред стражите. Внезапно насреща му се изпречи Хасан, ковачът на кораба.

— Я! — провикна се той — Слава на аллаха! Та това е Али!

Нещастникът се вцепени. Познали го бяха. С тоя Хасан бяха служили в една каторга. При пленяването им братята на Хасан бяха намерили пари да го откупят, а пък Али, горкият, сам той беден като всичките си роднини, беше продаден в робство.

Без да го разпитват повече, го развързаха и зачислиха към войниците. Пратиха го да се преоблече и въоръжи.

Турските кораби, начело с Айъ Сюлейман, следван от хаджи Мехмед, бързаха на юг, размахали веслата срещу вятъра.

Хаджи Мехмед, седнал сред камарата възглавки, пиеше шербет и премисляше всичко, станало тоя ден. Не беше недоволен. Каквото реши аллах, все е право. Биха се гяурите. Нека се бият. Тъй разчистват нивата за зърното на правата вяра. Който и да падне, все гяур пада. Отначало имаха превес франките. И хаджи Мехмед се бе наканил вече да се намеси, само че не за боя, а за плячката, когато кой знае как българите се окопитиха, нахвърлиха се върху генуезците, почнаха да превземат галерите им. Види се, объркала ги бе гибелта на Джорджио де Мецано. Тогава хаджи Мехмед бе дал заповед на своите да се измъкнат. Не щеше да се захваща с победителя. Дума бе дал — да помага на Джорджио де Мецано, не на други.

Никой не му бе рекъл ни дума. Само кормчията, месер Паоло, се бе обадил с укор:

— Съюзниците разчитаха на нас, капудан паша!

И с тия думи бе решил съдбата си. Малко му оставаше още да кормува, малко му оставаше да се радва на божия свят.

Муезинът призова правоверните за обедната молитва. Робът донесе ибрик, поля на Хаджията да се измие, застла килимчето под коленете му. И амир-ал-бахр се отпусна върху него благоговейно. По всички палуби правоверните обърнаха лица към Мека, започнаха едновременно молитвата си. При едно надигане след метана хаджи Мехмед Чолак случайно зърна гърба на едного, който стоеше изправен до фалшборда.

Когато всички станаха и робът отнесе молитвеното му килимче, той нареди да му докарат непокорника.

— Знаеш ли ти, че само болен на легло се освобождава от молитва? Или като пленник у гяурите забрави какво иска вярата?

Илия-Али мълчеше. Какво можеше да отговори. Стоеше бледен и разтреперан.

— В пост и молитва ще изкупиш вината си! — нареди хаджи Мехмед.

Али изведнъж реши. Той вече беше братът Илия. Богомилите умират за вярата си. Както Василий Врача в Бизанс, както хилядите мъченици във Франция, в Италия, Моравия и по всички български и сръбски земи.

— Аз не вярвам в исляма! — рече той тихо, но твърдо.

Ако върху Чолака беше паднал гръм, нямаше да го порази повече.

— А в какво? — крясна му той, като се окопити. — Казвай, вероотстъпнико!

— Богомил съм, хаджи Мехмед паша.

Не довърши. Хаджията замахна и го удари със сребърната си ръка, разкървави устата му.

— Млък, куче!

И се извърна към гавазите:

— Обесете това псе на мачтата! Начаса!

Чувал беше Чолака що за хора са богомилите. Знаеше, врагове бяха на болярите, отслабваха гяурските царства. Ала не по-малко опасни бяха и за османската държава, която също тъй на бейове и спахии се крепеше. Къде щеше да му излезе краят, ако и турските голтаци решеха да си градят рая тук, на земята, вместо със сражения за вярата да си го осигуряват горе, край трона на аллаха?

Брат Илия неволно пошепна:

— Свърши се! Тъй ми било писано!

Пред смъртта първата вяра надделя, най-силни корени беше пуснала в душата му. Надделя покорството на мюсюлманина пред повелите на предопределението. Ислям значи покорство. Покорно се упъти към палача, който опитваше да преметне примката през напречницата на мачтата.

Скован, оглушал и ослепял, Али не видя как бе връхлетяла българската ескадра, не чу тропота на бойците, които бързаха да заемат местата си, заповедите на челниците, бичовете по робските гърбове. Извади го от вцепенението само гласът на Белязания:

— Роби, не гребете! Ще ви даря свободата!

На долната палуба настана суматоха. Камшиците заплющяха още по-яростно. Няколко войника с ятагани се втурнаха между редиците и почнаха да секат всяка глава, на която бе скимнало да се бунтува.

Хаджи Мехмед Чолак неволно се хвана за челото.

— Аллах акбар! — промълви той прежълтял. — Та това е Топал шейтан! Жив-живеничък!

За него това беше чудо, превъзхождащо всичко, що бе слушал досега за Куция дявол. Та нали той сам, със собствените си очи бе видял как го свали топузът на Батул Безнос и как потъна проклетникът с кораба и с Джорджио де Мецано? Няма ли сега да се зададе и генуезецът?

Как бе възкръснал дяволът омразен? Хаджи Мехмед бе свикнал да се бие с живи мъже, не с джинове, не и със самия шейтан… Отде можеше да допусне старият воин, че верният Шарко, след като бе отмъстил на Батул Безнос, бе последвал приятеля си в дълбините, бе го вдигнал на гръб и изнесъл на повърхността, до неговата каторга? А там Белязания, свестил се след студената баня, се бе заловил за спуснатата стълба, за да се изкатери на палубата. Поел отново водачеството, той бе хвърлил всичките си сили ведно със силите на Иванко върху останалата без началник генуезка флота и я бе прогонил надалеч.

— Бийте, колете! — крещеше Мехмед Чолак, побеснял от ужас. — Само да гребат! Към юг! По-бързо!

Възползвал се от настаналата суматоха, брат Илия се провикна с цяло гърло:

— Хей! Хусарино Коста!

Белязания се взря нататък. Забеляза го. Но не го позна в турската носия.

— Какво искаш? — запита той.

— Остави хаджи Мехмед! Бързай при богомилите! Осъдиха сестра Анна. Спаси я!

Стреснати от бичовете и от решителността на главорезите, които продължаваха безжалостно да въртят ятаганите, гребците отново натиснаха веслата, понесоха галерата напред.

Неочаквал това, приготвил каторгите си за обход и абордаж, докато ги престрои отново за преследване, Белязания щеше да изпусне жертвата си, ако не се бе намесил месер Паоло. Прочел неколкократно смъртната си присъда в погледа на пашата, той бе взел отдавна своето решение. Само бе чакал сгодния момент, за да го приведе в действие.

По негова заповед двамата му слисани помощници извиха рязко кормилните весла и галерата послушно зави надясно, право срещу преследвачите. Корсарските каторги я обградиха тозчас, вцепиха се в борда й с канджи и куки, сковаха я с мостчета и стълби.

При новата измяна турците забравиха нещастния осъден. Само предателя кормчия не забравиха. Неколцина се спуснаха да му пресекат пътя. Той се засили да скочи върху хусарската каторга, ала една стрела го догони в скока и проби врата му. Блъснал се в отсрещния борд, наемникът се свлече безчувствен надолу и потъна в морето.

Българите нахлуха върху турската палуба като лавина от желязо и ярост. Завърза се битка, каквато отдавна не помнеха. Това сега не бяха генуезките наемници, които се бият за пари и затова гледат да опазят главите си, за да има кой после да прогуляе спечеленото. Насреща си имаха фанатици, които сякаш нарочно връхлитаха сами срещу копия и мечове, за да се озоват час по-скоро в рая си, сред прелестните хурии и купчините от пилаф.

Ала числеността надделя. Железният валяк на нападателите смачка редеещата дружина на защитниците, които се сражаваха яростно, оплескани в кръв и падаха един след друг, ала не се предаваха. Редом с тях, забравил сана и възрастта си, хаджи Мехмед Чолак размахваше като мълния ятагана си с лявата ръка, а със сребърната си китка нанасяше тежки удари като боздуган.

И все пак битката беше предрешена. Това бе разбрал и пашата. Отстъпвайки, той ритна един съд смола, която потече по дъсчената палуба. Удари чакмака и я запали. Това беше последното. Поне кораба си да не предаде в ръцете на неверните. И нито себе си, нито хората си. Нека видят гяурите — славно живя Мехмед Чолак, славно знае да умира!

Една хвърлена сулица проникна през съчленението на бронята му, там под лявата мишница, когато отново бе вдигнал ятагана. Острието прониза гърдите му и се спря закривено, ударило се отвътре, от другата страна на бронята, под дясната плешка.

Пашата се свлече като подкосен сред разлуделите пламъци. От устните му, ведно с кървавите мехури, избликнаха няколко думи:

— Аллах, благодаря ти!… Че ми даде… Геройска смърт… Идвам при теб… При вечната младост… Ислямът ще възтържествува. Гяурите са обречени… Раи ще станат… Знам…

Белязания отдръпна ръката си, готова да нанесе смъртния удар. И чу последните му думи:

— Ля иллях илля ллах! Няма други божества освен аллаха!

Хаджи Мехмед Чолак се сгърчи и потрепери. После притихна. Коста отстъпи неволно назад. Храбростта на стария паша беше смекчила яростта му.

Тогава видя брата Илия, който опитваше така, омотан с въжета, да се добере до българския кораб, и с един замах сряза въжетата му. После извика:

— Оставете турците! Всички назад! По корабите си!

И сам скочи на своята галера, последван от бойците си.

Канджите и мостчетата бяха откачени, въжетата на куките — срязани. Българските каторги се отдръпнаха от жертвата си, обхваната от пламъци. Огънят се разгаряше бързо, пълзеше по стени и надстройки, по мачти и платна, обгръщайки всичко в огнената си безпощадност. Някои турци, задушени от дима, обезумели, скачаха във водата, опитвайки да се спасят от едната стихия, за да загинат от другата, повлечени в синята бездна от тежките си доспехи.

— Назад! — заповяда Белязания — Към общиарията! При Анна!

Сега имаше по-важна задача. Друг път щеше да догони потурнака Йолпан, друг път щеше да разчисти сметките си с него.