Петър Бобев
Куцият дявол (12)

Триумфът на де Мецано

— Тежка ти е задачата, Иванко! Но няма как! Няма друг. Опитен си вече в бран по суша и вода. Време ти е и в подмолите да навлезеш, сред козните и наддумванията в преговори с враговете. Да се научиш как се различава враг от приятел, как зад лъстиви думи се скрива от чужденеца това, що му кроиш.

Добротица видя недоволната гънка върху устните на сина си. И добави:

— Недостойно е, ще кажеш! И ще бъдеш прав. Ала бях ти рекъл и преди: владетелите не са като другите хора. Честно и нечестно е само за народа: за технитари и търговци. За властеля има само едно — полезно или гибелно за царството. Не царят управлява държавата, а държавата управлява царя.

Той спря. Чувствуваше, че думите му, колкото и искрени да бяха, не стигаха до сърцето на княза. Млад беше Иванко, свикнал само на дързост и сила да разчита, не на език и измамни думи.

— Ех! — додаде деспотът. — Сега не за друго, сине! За Анна те моля. Бих тръгнал и аз. Но не понасям вече ни конски тръс, ни корабен. Не водач ще бъда на каторгите, а бреме. Тук съм повече потребен. Неверните боляри, заговорниците на Йолпан, плетат денонощно козни против мен. Отделя ли се — може всичко да рухне.

Иванко удари с пестник по коляното си.

— Защо не заповядаш да натръшкаме всички в тъмниците? По древния закон, по Бранния закон, дето няма милост за предатели.

— Защо ли? Животът не е тъй прост, сине, че да отличиш веднага врага от приятеля, както вълка от агнето. Може днес да е искрен приятел, а утре, не той, а съдбата ли, Лукавия ли, да го пратят насреща ти. Че колко пъти с византийци клетва за вярност сме давали и колко пъти след това сме вдигали мечове над главите си! Не зная, Иванко, без свян го признавам. Не знам кои са най-опасните. Ромейците ли, татарите ли, власите ли, сърбите ли, унгарците ли, венецианците ли, генуезците ли?

— Сега са генуезците! — отсече Иванко със светнали от гняв очи. — За другите не мисля.

— А трябва! Защото те утре може да ни станат съюзници. И ти трябва да ги спечелиш!

— Защо ще ги печеля? Ще ударя Кафа по море и суша! Додето латините се усетят, ще я сравня със земята!

— Това няма да сториш, сине! Защото докато ги громим, някой наш може да забие копието в гърба ми. Някой нов Манастър. Не ща да бъда втори Калоян. Защото болярите са по-опасни от всички външни врагове вкупом. Болярите разяждат отвътре държавата ми, като въгарци. Не! По-лоши от въгарци! Червеите прогризват само кожата, а болярите — всичко. Защото са вътре, в мозъка, в сърцето… Дали пък не са най-опасни богомилите, които сега закрилям негласно, защото подриват силата на болярите? Но утре… Все туй си мисля от двадесет години насам — не са ли още по-опасни турците? Макар че още не ги смятаме за държава, а — само шайка наемници. Та чувало ли се е някога това — турци начело с български боил българско село да плячкосват? Нищо че е богомилско. Все е българско.

Той се надигна.

— Ей туй премисляй, сине, когато стигнеш в Кафа! Доведи ми сестра си! И не забравяй: враговете се бият един по един, не вкупом. Помни, генуезецът сега е по-силен. Има повече каторги от нас. Колкото поиска, толкова ще му дойдат на помощ през Хелеспонта. И още нещо — Анна е в ръцете му, най-грозната му сила. Не е глупав Джорджио де Мецано. Знае, тук около Понта, само българите са опасни. За да се затвърди, трябва първом нас да обезвреди. Поиска с женитба. Не стана. Тогава с война. И скрои повод за война. Принуди ни да го гоним в твърдината му, та да ни бие на своя земя и по море, където е силата му…

Добротица сложи ръка на рамото му.

— Повтарям, туй искам от тебе — да я спасиш без война!

Неволен упрек се откъсна от устата на Иванко:

— Уплаши ли се на стари години безстрашният Добротица?

Тозчас съжали, като видя колко посърнал и остарял беше баща му, в какви тъмни сенки бяха потънали очите му, какви дълбоки бръчки бяха изкривили устните му. Може би чак сега проумя колко много Добротица е обичал упоритата Анна. Той се наведе да целуне за прошка десницата му, която деспотът не дръпна, а остана така, неподвижен и величествен в мъката си.

— Аз съм длъжен да отложа войната!

— Разбрах, тате!

— Но с чест! Нужно ми е. Не за мен, а за царството, което строя. За цялата българска държава, не само за Карвунската хо̀ра. И то докато обуздая непокорните боляри, докато построя и закупя нови каторги, докато Венеция отново си възвърне надмощието, докато склоня Дмитрия Донски, московитския княз и Тамерлан-Куция, дето се тъкми да затъмни славата на Чингиз хана, да ударят татарите, съюзниците по суша на Генуезка Хазария…

Той го прегърна.

— Синко, мисли и ти за Голямата цел! Негоден излезе Иван Александър. Вместо да обедини — разкъса. Призван съм от бога аз да изправя безразсъдствата му. През вечер Калояна сънувам, през вечер заръките му слушам — да обединя де що има българи в една държава — един жесток юмрук срещу всеки враг… Срещу генуезци, срещу измаелити…

Иванко неволно отстъпи.

— А Шишман? А Срацимир?

— Не са годни те държава да редят. Щом с неверници трон и власт крепят. Гробокопачи са и те като баща си. Не постигна ли аз Голямата цел, тежки дни очакват и държава, и народ… Нали видя колко пророци се навъдиха напоследък? Лудост ли е или ни ги провожда някой? С умисъл, коварна и жестока. Турците ли? Не, не са тъй прозорливи те. Генуезците ли, унгарците ли или самият папа? Предричат края на света. Жените изкупуват бялото платно да им са готови мъртвешките савани. Мъжете продават всичко, що имат, и се отдават на пиянство. И най-лошото, селяните спират да сеят. Мине ли денят, който са определили, пророците не се свенят. Разминало се било тоя път, от добрина бог отложил възмездието си. И отново почват да заплашват. И отново хората подлудяват от страх.

Добротица целуна сина си по двете страни.

— Върви! Око няма да склопя, дорде си не дойдеш.

Младият княз излезе тичешком от двореца, тичешком прекоси града и се спусна към пристанището.

Дъждът бе превалял набързо и отминал, но вълните се бяха разлюлели необичайно бурно за такъв дъжд. Види се, нейде навътре бе бесняла голяма буря.

Над главата му прелитна морски орел с риба в ноктите. Ако имаше стрела, Иванко щеше да го прониже. Лошо мълвяха хората. Не бил загинал Хусарина Коста. Защо никой не бил видял трупа му? Защо не го е изхвърлило морето? Когато скочил от Лобната кула, проклетникът не бил паднал в морето, а на орел се престорил. Видели го някои. И като орел дебнел нови злодейства да върши. Сякаш не му стигаше това, що бе направил досега.

Без да трепне с криле, орелът сви, мина досами скалата на Калиакра и се закри отвъд нея. Изчезна. Иванко продължи да слиза смутен. Лоша прокоба беше тая среща.

Когато скочи на водещия кораб, князът само вдигна ръка. Едновременно на всички каторги писнаха челнишките свирки, заудряха тъпаните. Веслата се натопиха във водата и тласнаха корабите напред. Излезли от залива, вълните ги поеха, разлюляха ги. И това не беше добре. В такова море веслата не загребват както трябва. Ту хлътват много дълбоко, ту само се хлъзнат по запенения гребен. Не спори тогава гребането. То е време за платна. А вятърът беше насрещен. Нямаше избор. Оставаха само веслата.

Обикновено корабите плаваха все покрай сушата, да се оправят по очертанията й, да се укриват до нея при бури и вражи набези. Тоя път Иванко реши да се довери на компаса. Вместо да мине покрай Ефория и Килия, последната българска крепост в делтата на Туна, той насочи каторгите си право на североизток, далеч от брегове и заливи. Нямаше време.

Кажи-речи два дни и две нощи плава флотата му без почивка, срещу вятъра и вълните. Едва на третия ден, когато вълнението поутихна и вятърът повя откъм кърмата, призори, той видя в далечината Кримската земя, с настръхналите зъбери на Солдайя. След още два часа път каторгите му спряха на каменометен хвърлей от Кафа, столнината на Генуезка Хазария.

Издигнал на мачтата парламентьорския флаг, той продължи само със своята каторга към тихия пристан. Флотата му остана на рейда в открито море. Входът в залива, беше затворен. Желязната верига, що свързваше вълнолома с брега — вдигната. Зад нея стояха недосегаеми пет галери и три-четири ладии. Изглежда, главната сила на де Мецано беше отплавала другаде. Малко ли грижи си имаха генуезците във Великото море? И с неприятелите: ромейци, трапезундци и българи. И със съюзниците: турци и татари. Това беше добре. Даваше тежест в преговорите. Едно е голата правда, друго — правдата, подкрепена със сила.

Каторгата достигна преградната верига, таранът й опря о нея. И спря. Застанал на бака, снажен и силен, в пълно бойно въоръжение, Иванко очакваше пратеника на врага си, подпрян на тежкия меч. В същото време с привидно безучастен поглед разучаваше пристана и крепостта.

Веригата беше дебела. И все пак не беше непреодолима пречка. Иванко имаше машини-ножици за рязане такива препятствия; имаше гмурци, които можеха да я препилят с пили, да разкъсат с лостове брънките. Галерите зад веригата също не бяха опасни, тъй сбити в тесния залив, както се сгушват овци в кошарата пред връхлетял вълк. Пък бяха и два пъти по-малобройни от неговите. Стигаше им да пусне насреща по вятъра две-три ладии-брандери, без екипаж, пълни с бъчви смола, за да ги запали. Но, виж, крепостта беше костелив орех. Изградена на непристъпна скала, с високи стени и кули, върху които в непрекъсната бойна готовност се чернееха покривите и защитните завеси. А зад тях надничаха готовите всеки миг да избълват смъртоносната си градушка катапулти и балисти. Над главната порта, запушена с подвижния мост, се виждаше черно ковчеже. Навярно мощи на светец. Генуезците бяха вярващи люде, ревностни католици. Не се съмняваха в силата на светии и светини. И все пак, за всеки случай, бяха облекли каменните стени с кожи, опънати върху дървени скели, да притъпяват ударите от вражите каменомети. Зад всеки зъбер и амбразура бяха наредили войник до войник, чиито оръжия искряха при изгряващото слънце с ослепителни блясъци. И не само това. Извън града, в сенките на гористите урви, Иванко видя навързаните дребни татарски коне, до които чакаха с дългополите си ивичести памуклийки и островърхите кожени шапки струпаните в засада татари. Значи не бе беззащитен Джорджио де Мецано. Побързал бе да осигури тила си, бе сключил съюз с опасните си съседи. Дали бе тъй безпомощен и по море?

Туй беше силата на Иванко. Никакъв враг, колкото и мощен, не беше в състояние да го уплаши. Щом му бе наредено, щеше да се бие, дори в най-безнадеждната битка, без да щади ни хората, ни себе си. Туй беше и слабостта му — не умееше да се измъква, когато види, че победа му се изплъзва. И сега, макар че се досещаше, пак щеше да нападне. Пък каквото сабя покаже. Или щеше да се върне с Анна, или и той нямаше да се върне. Не бе научен да се прибира с празни ръце.

От кея се отлепи една галера, най-пищно украсената, и се насочи към излаза от пристанището. «Сан Лоренцо»! Устреми се напред, сякаш брандер, готов да се вкопчи във врага. Върху лицето на княза не трепна мускулче. Само на десет крачки от форщевена му генуезците се заковаха на място, изпитали с ловка маневра българското хладнокръвие. На «Сан Лоренцо» стоеше сам Джорджио де Мецано. Той поздрави изящно и се поклони. С горд поклон отвърна и българският княз.

— Добре дошъл, княже! — каза де Мецано. — На какво дължа тая част?

Подпрян на меча, Иванко отвърна:

— Привет и на вас, Ваша Светлост! Вие знаете за какво ида. Затова по-добре да не губим време в любезни притворства. Войник съм. Не съм умел в подреждането на сладки думи. Да преминем към дело!

— И аз съм войник, Ваша Светлост. И аз държа на делата.

Иванко пристъпи крачка напред.

— Защо да ви го казвам, та вие го знаете. За сестра си съм дошъл. Както казах, войник съм. Заповед имам — без нея да се не връщам.

— Ще трябва, княже! Няма да си дойде с вас княгиня Анна.

Иванко тропна с меча о палубата.

— Война ли значи това, Джорджио де Мецано?

— Този път не! — отвърна той. — Но ако потрябва…

Той не довърши. Князът грабна самострела от ръцете на близкия войник и го насочи към гърдите на генуезеца.

— Дошъл съм за сестра си. Казах, без нея няма да се върна. Ако не ми я предадеш веднага, ще умреш!

Джорджио де Мецано не трепна. Насмешлива гънка сгърчи устните му.

— Слушай, неразумни княже! Генуа е мощна, защото синовете й не се боят от смъртта. Пък и още нещо. Ние, и аз, и ти, сме парламентьори. Дори татарите уважават парламентьорите.

Иванко хвърли лъка:

— Тогава махайте се! Преговорите свършиха! Останалото ще реши мечът.

Адмиралът стоеше невъзмутим.

— Не, не са свършили, Ваша Светлост! Ние ще се разделим не като врагове, а като приятели. Княгиня Анна няма да дойде с вас, не защото аз не я пускам, а защото тя не иска…

— Това е лъжа! — избухна Иванко.

Генуезецът почервеня.

— Между благородници такава обида се измива с кръв. Прощавам ви, защото сте по-млад, защото сте гост и защото над моята чест стоят интересите на Генуезката република. И на…

Иванко го прекъсна:

— Нека Анна да ми го каже! Не вие!

Де Мецано се обърна. Тогава от каютата на кърмата излезе самата княгиня, придружена от две слугини, които придържаха шлейфа й. Тя застана до борда и кимна с глава.

— Добре дошъл, братко!

— Добре заварил, сестрице? — промълви той смутен. И добави отривисто — Чу ли какво каза негова светлост?

— Чух!

— Вярно ли е то?

Тя преглътна.

— Вярно е!

Иванко стисна челюсти. Виждаше, устата й твърдеше едно, но очите, гласът й, прегърбените рамене — друго. Не можеше да бъде! Такава промяна! И тъй скоро!

— А баща ни? А оброкът ти?

Тя поклати глава.

— Премислих. Не ща да се върна. Кажи на баща ни. Оставам по своя воля.

Братът гледаше изумен. Омагьосана ли беше княгинята, упоена ли беше? Знаеше, някои изпитваха с татулова отвара враговете си да узнаят тайните им. Ала тя стоеше пред него сама, силна, твърда, с ясен поглед.

— Заклевам ви! — додаде девойката — Кажи на баща ни! Не начевайте война заради мен! Каквото и да се случи! Заклевам ви!

Иванко стоеше неподвижен и гледаше изпод вежди, мрачно и недоверчиво. Какво трябваше да стори? Беше дошъл да се бие, ако тя беше пленница. Оказа се, че не е. Самата тя му го казва, гледа го в очите и твърди, че е доброволно… Тогава…

— Щом си тъй решила — отпусна той ръце накрая — Прощавай, сестро! Бог да бъде с теб! Ще предам на деспота. Пък каквото той реши.

Иванко даде знак. Тъпанът задумка. Греблата се потопиха във водата. Все още неопомнил се от изненада, унил, той махна за сбогом. Анна отговори с бавно вдигната ръка.

И тъкмо когато българската флота излизаше в открито море, и тоя път пак на гребла, срещу вятъра, над главната кула в Кафа се извиха два пушека. Скоро след това от съседния залив, скрити зад скалите досега, изплаваха две генуезки галери. Отсреща се подадоха още три, после още две… Ясно, бяха дебнали в засада. И ако българите се бяха хвърлили в бой, щяха да ги ударят в тил.

Иванко видя това. Не можа да види другото — как сестра му, захлупила се по очи върху леглото в разкошната корабна кабина, плачеше с глас.

— Нямам право да бъда Елена! — хлипаше задавено тя. — Господи, прости ми! За да няма война, господи…

Тя млъкна. Седна в леглото. Изтри очи.

— Боже! — промълвиха прехапаните до кръв устни. — Дай ми сила! Да не стана клетвопрестъпничка! Обрекла съм ти се. Ако не приживе, то мъртва. Над живота ми те нямат власт.