Петър Бобев
Куцият дявол (13)

Завладяната галера

Беше тъмна, непрогледна нощ. От небето се лееха потоци вода, плющяха по дъсчената палуба и по голите гърбове на гребците. Начесто, през минута-две, сред облаците пробягваше огнен зигзаг, светът пламваше за миг, за да се разтърси след това от грозен тътен. Генуезките нобили, войници и матроси се бяха прибрали в каюти и кубрици, захлопнали люковете зад гърбовете си, та да се предпазят от дъжда. Навън бяха останали само двамата часовои на кърмата и на бака, както и дежурният помощник-надзирател, задрямал на завет под горната палуба. Злочестите каторжници спяха неподвижно, смазани от умора. Понявга, при по-студен валеж, опъваха над тях платнище.

Тая нощ нарочно ги бяха оставили на открито, да ги окъпе дъждът и да смие нечистотиите, защото през последните дни нобилите вече не можеха да понасят вонята, що се носеше от тях.

Будни бяха само двамина. И разговаряха шепотом. Дамян Врача, още по-съсухрен отпреди, неузнаваем, с обръсната брада и коса, с разширени от треската очи, трепереше върху оловната дръжка на веслото. Понявга, когато успееше да овладее тракането на зъбите си, той промълвяваше няколко думи на съседа си, як мъж, с изпъкнали мускули под обгорялата от слънцето и бурите кожа:

— Ако бях млад… Щях да оцелея… Сега нямам сила… Види се, ще се представя на Всевишния…

— Ще издържиш — избоботи другият на развален български език. — И аз някога така… Когато за пръв път… А оживях… Колко ли плавам тъй… Години… С всякакви роби… Тъй и български научих… И франкски…

Богомилът помълча и добави:

— Али, обещай ми! Ако умра, намери хората! Обади им да знаят! Да не ме чакат… Да се съберат… Да ми изберат заместник…

Али пошепна:

— А как ще ме срещнат, братко Дамяне? Няма ли да ме убият? Измаелит съм — душманин.

— Няма, сине. Повярвал си ти. А който вярва, светлина излъчва.

— Глупости! — изръмжа в полусън от другата му страна Батул Безнос. — Защо ти не излъчваш? Нали вярваш?

— Другите не я виждат — отвърна спокойно Дамян. — Само вярващите. Тъй се познават те, по светлината на душата. Не си ти първият турчин, който се е отрекъл от зверската вяра на Мохамеда. Хиляди са туркопулите в Бизанс, покръстените хора на султан Изедин. Не заради война и кланета бог дава рая, както ви учи вашият пророк. Не! Адът и раят са тук, на земята. За земния рай се борим ние. Адът — това е човечеството с господари и роби. Премахнем ли този ад, ще настане раят — общиарията, в която даруват братството и равенството…

Батул пак го пресече:

— Рай! Никому не вярвам аз. Не вярвам и на богомилите. Обещават… И баща ми, и дядо ми, все от богомилите чакаха спасение, а то — все мъка, все робия…

Двамата, Али и Дамян, бяха свикнали с неверието на Батул. Затуй продължиха да разговарят, сякаш не бяха го чули.

— Има ли такова място на земята, братко Дамяне? — запита робът-турчин.

Дамян промълви:

— Ти ще го видиш. Защото си го заслужил, защото си го изстрадал…

— Аз познавам само злото, само войната и меча. Омръзна ми мечът. Омръзна ми кръв да лея. Когато ни плениха венецианците, богатите се откупиха, а ние, сиромасите, останахме.

Дамян се сгърчи. Отново го беше втресло. И когато се овладя, додаде:

— Ще кажеш на братята само туй: «Който е против силните, е с бога.» Само туй…

Батул и сега не се стърпя:

— А когато и той стане силен, обръща силата си против слабите.

Али внезапно трепна. Счу му се нещо, сякаш бръмна тетива. Блесна мълния и той зърна как надзорникът се свлече на палубата със стрела в гърлото.

А дъждът не преставаше. Плющеше. Гръмотевици грохотеха безспир. Али отправи поглед към кърмовия страж и видя как и той се строполи пронизан. Сърцето му биеше до спукване. Къде ли бяха нападателите? Кога ли щяха да се покатерят на борда? И кои ли бяха те?

На кораба никой не бе усетил нищо. Невидим отдолу, от палубата на гребците, часовоят на бака не вдигаше тревога. Заспал ли бе пък той? Но дори да бодърствуваше, в грохота на бурята надали би чул нещо.

Изведнъж Али се вцепени. При блясъка на светкавицата той зърна свита до фалшборда човешка сянка. Полугол мъж с лък в ръка. Но тъмнината отново го погълна. При следващата мълния Али го видя как отпусна третата си стрела. В плисъка на дъжда не се чу нищо, но по непредпазливото му изтичване Али се досети, че и третият часовой не беше жив.

Какво ли щеше да стане сега? Сам ли беше нападателят? И как се бе осмелил да нападне цял въоръжен кораб? Как бе доплувал дотук незабелязан?

Ето го! Накуцвайки болезнено, човекът притича по осветената палуба, направи знак с пръст към слисаните роби да мълчат и залости люка на матросите и войниците.

— Белязания! — възкликна Батул — Хусарина! По-лош и от турците, и от латинците!

Вдигнал трескав поглед при това име, Дамян Врача поклати глава.

— Разбойникът, додето е против силните е с бога. То значи и с нас.

Коста затисна и вратата на офицерското помещение със същата бързина, която издаваше, че действията му бяха отдавна обмислени и че познаваше отлично обстановката в генуезката бойна галера. После, все тъй безшумен като сянка, вдигна люка на трюма, където държаха запрени робите, с които попълваха местата на хвърлените зад борда. Отвътре занаизлиза върволица изтощени хора. Запасните роби биваха хранени по-зле и от каторжниците, защото нищо не вършеха. Даваха им по някой сухар, колкото да не умрат от глад. Ала сега, пред свободата, те се промениха неузнаваемо. Без да им каже ни дума, куцият хусарин изкърти с железен прът резето на оръжейницата и им посочи с ръка да разграбят струпаните мечове, лъкове и копия.

Чак тогава Белязания поведе голата си паплач към гребците. С чукове и клещи освободиха и тях. Всеки роб, който отхвърлеше синджира от крака си, след като размърдаше схванати стави, грабваше оръжието, що му допадаше най-много.

Най-сетне и генуезците разбраха що става. Някой заудря с ритници и юмруци.

Белязания изкрещя:

— Галерата е в мои ръце! Излизайте! Без оръжие! Който се противи, ще бъде съсечен!

В отговор на това се чу невъздържана глъчка, която внезапно утихна. Той открехна вратата с вдигнато копие, а зад него двадесетина роба бяха опънали тетивите, готови да пуснат стрелите в отвора, ако стане нужда.

Нямаше никой. Началниците се бяха оттеглили навътре в помещението, готвеха някаква изненада. Неколцина роби, най-дръзките, несдържащи жаждата си за мъст, се втурнаха нататък с размахани мечове, ала хусаринът ги спря.

— Дайте котлон и сяра! — заповяда той.

Скоро задушливият дим попълзя в кабината. Отвътре се чу силна кашлица, докато накрай обсадените се заизмъкваха навън, изоставили оръжия и бойни доспехи. Бунтовниците се хвърляха отгоре им и ги връзваха.

По същия начин, все с горена сяра, изгониха от трюма войниците и моряците. Без да се бавят, бившите роби ги разсъблякоха, всеки грабна дреха и броня по ръста си. После ги приковаха на своите предишни места.

Единствен Дамян Врача, гол и треперещ от треската, седнал на палубата, опитваше да надвика воя на тълпата:

— Братя, недейте като тях! Борете се против самото насилие! Не против силните, за да вземете местата им!

Никой, то се знае, не му обръщаше внимание. Али го облече в дебелото, подплатено с кожи, наметало на капитана и го отнесе в офицерската каюта.

После, вече на развиделяване, корабът пое отново на път, със същите хора на борда си, само че с разменени места: довчерашните роби пируваха на горните палуби, а генуезките нобили и войници размахваха веслата под ударите на същия тъпан, шибани от същите бичове, с които бяха подкарвали предишните гребци.

Заел неоспорвано капитанското място, Коста Хусарина стоеше на мостика, подпрян на парапета, стъпил на един крак, за да не усеща тъй силно болката от незаздравелия счупен глезен, и гледаше напред, към тъмния кръгозор на запад, където очакваше да се появи брегът. Стоеше, опитваше да предвиди какво го очаква, мъчеше се да си даде сметка за това, което бе сторил, и за всичките му последици. Знаеше, господарите се биеха помежду си, византийци против турци, българи против генуезци, ала когато се появеше свободен пират, който не бе нито от едните, нито от другите, всички се опълчваха против него, както кучешка глутница пресреща закъснял за мършата пес.

В същото време мисълта му неволно се връщаше назад, към Калиакра. Той потрепери, като си спомни подземието, стъгдата, препълнена с народ, жадните за кърваво зрелище очи на тълпата, присъдата, Лобната кула, после слисаното лице на палача, който бе изтървал жертвата и платата си, летежа, пропадането в пропастта… Никога не би допуснал, че въздухът е тъй гъст, че може така да блъска отдолу, сякаш не пропадаше в празното, а се гмуркаше в светла прозрачна дълбина. Бе решил да направи това, което никой не бе постигнал досега. Вярваше, че може всичко, което могат другите. Пред смъртта опита това, което другите не могат или не смеят, което е все едно. Предпочете да се сплеска върху вълните, отколкото да усети как главата му се отделя от врата и после от земята да погледне тялото си, както се гърчи над дръвника. С вързани ръце, блъскан и люлян от въздушните вълни, той успя да застане с разперени крака, да позабави с издутите си дрехи падането и да се гмурне в дълбините, обзет от една-единствена мисъл — да извие тялото си като дъга, за да се отклони от каменистото дъно, в което би се разбил на смърт. Всеки друг на негово място при страшното зашеметяване, при болката от удара, от задухата на смачканите дробове трябваше да умре. Той само изгуби съзнание…

Опомнил се бе от рязката болка в глезена. Намираше се в Дяволската дупка, наполовина във водата. После отново бе изгубил свяст. И отново се бе опомнил, захлупен по очи върху скалата. Тя ли седеше до него, княгиня Анна?

Как ли го бе открил тюленът под водата, как го бе познал и спасил от удавяне?

Даже човек не би помнил тъй дълго стореното му добро, както това предано животно. Години бяха минали оттогава. Подгонен, след като бе обрал Златан Кожара, малкият крадец се бе гмурнал в Дяволската дупка. И там бе намерил раненото тюленче, спасило се, след като рибарите бяха убили майка му. Две недели го бе хранил от ръка с риба, докато заякне. А после не се разделиха повече. Двама самотника, еднакво гонени от хората…

Сега бе дошъл редът на Шарко да се отблагодари. Белязания ядеше уловената от него риба сурова, докато доби толкова сила, колкото му трябваше да достигне нишата, с огнивото и струпаните в запас съчки. Жизнеността се върна скоро в якото му тяло. И тогава, когато се убеди, че отново е здрав, че макар и куц е пак предишният дързък разбойник, с предишния устрем и воля, той замисли и другото. Щом веднъж можа да постигне това, което другиму не се бе удало, защо да не опита и онова, също непостигано преди — сам да завладее военна галера? Ако не може да си я купи с откупа, защо пък да не я заграби? Убедил се беше вече — една е цената на контрабандист без кораб, ако ще би и най-изкусният, друга — на пират с кораб. Както бе лежал и набирал крепкост в скривалището си, той бе обсъдил всичко, скроил бе в главата си плана толкова ясно, сякаш вече го бе извършил и сега му оставаше да го повтори.

 

 

Коста трепна, видял в далечината друг генуезки кораб, който плаваше насреща му. Веднага удари камбанката.

— Стига! — извика той — Стига сте яли и пили! Дойде време да докажете заслужавате ли свободата си!

Полупияни, бившите роби изръмжаха нещо в отговор, ала не спряха гуляя си.

— Батуле! — кресна му Коста — Чуваш ли?

Извиканият се сепна. Хапката застана в гърлото му.

— Стани веднага! Прибери виното!

Подчинен на тая непреклонна воля, Батул се надигна като мечок, разбута сътрапезниците си и метна на гръб меха с виното. Пред неговата сила никой не посмя да се възпротиви. Той отнесе товара си в трюма и Коста заключи след него. После отново се изправи сред тълпата.

— Виждате ли тази галера? — посочи я той — Ще я нападнем и ще я разграбим! По равно на всекиго!

— А ти? — избоботи Батул Безнос — Де се е чуло капитан и моряци по равно.

— Казах! — натърти Белязания — Кажете сега вие? Искате ли?

Батул пак се поколеба.

— Кой се отрича от грабеж? Ама ще стане ли? Колцина от нас умеят меч да въртят!

— Ще стане! — сряза го хусаринът — Щом аз съм се заловил.

Самоувереността му вдъхна вяра и в робите. Те размахаха оръжия с ликуващи викове. Неколцина само отказаха. Сред тях — Дамян Врача и Али.

Пиратите се взряха в далечината. Наистина, ако успееха, ги чакаше богата плячка. Отсреща плаваше не тънка бойна галера, а тежък търговски кораб, от тия, дето возят малко войници, а много стока: жито, восък, кожи — пък дай боже и сега да е тъй — коприна, скъпоценни камъни, бисери, чер пипер, карамфил и какво ли не. В размирно време цели бойни ескадри ги охраняваха. Ала сега божем всичко беше спокойно — турците съюзници, българите обезвредени с пленяването на княгинята, а пирати напоследък не се мяркаха насам, разгонени от многобройните държавни флоти.

Успехът изглеждаше безспорен. Затова повечето пирати изразиха съгласието си с радостни викове.

— Не се ли биеш, няма плячка! — надвика ги Коста — А за първите, които стъпят на вражия кораб — тройно!

Каторгата му, тъй както си беше още с генуезките платна и вимпели, тръгна успоредно с набелязаната жертва, за да не буди подозрение, като неусетно я доближаваше.

И все пак сред генуезците се забеляза някакво смущение. Изведнъж греблата им се размятаха лудо. Разбрали бяха. Галерата сякаш подскочи по вълните. По катапултите й полазиха като мравки бойци, огнищата под казаните със смолата задимиха, стрелците се наредиха по дървените кули. Нищо че беше търговски кораб. Всеки беше длъжен да се защищава и сам.

Ала де можеше той да се мери в бързина с бойна галера? Разстоянието помежду им взе да намалява бързо.

Изправен на мостика, Коста Хусарина даваше заповед след заповед:

— Още по-бързо! Натисни десните весла!

Тъпанът ускоряваше такта си, бичовете плющяха по белите несвикнали гърбове все по-немилостиво и греблата се размахваха все по-бързо.

Белязания се обърна към Батул:

— Какъвто си як, я се провикни с цяло гърло! Да чуят робите! Ако спрат, ще им дам свободата. Не ме ли послушат, ще ги прасна с тарана. И те ще отидат на дъното с кораба ведно. Хайде, викай!

Без да се замисля, подчинил се изведнъж и без колебание, Батул Безнос повтори с гръмовния си глас волята на пиратския главатар.

Дали го чуха?

— Я пак! — подкани го Коста.

Батул отново се провикна с пълни гърди. И тогава нещо стана. Веслата разбъркаха реда си. Чу се глъчка, викове, камшични плясъци, писъци от болка. После греблата от десния борд увиснаха. Левите продължиха да загребват безредно. Корабът се изви, препречи пътя на преследвачите. От кулата му полетяха няколко пламтящи топки, ала хората на Белязания ги изхвърлиха в морето. Последва рояк стрели, които също не причиниха големи загуби. Защитниците бяха смутени, затова и стрелбата им беше неточна.

С ловък обход Коста прилепи кораба си до вражия борд, който беше опасан с яка абордажна мрежа. Протегна една кука и закачи теловете.

— Батуле! — заповяда му той — Тегли!

Безносият послушно изпъна мускули.

— Още по-силно!

Здравенякът се напрегна тъй, че цялото му тяло затрепери. И ето, теловете един след друг почнаха да се изскубват, да се късат.

Коста Хусарина се обърна към пиратите:

— Който иска троен дял, след мен!

И когато протегнатите канджи сближиха двата корпуса, той се метна пръв на отсрещната палуба, развъртял в неудържим бяс меча си.

Генуезците бяха добри войници. По-право те не бяха и генуезци, а наемници: германци, французи, испанци, все хора, на които войната беше занаят. По трима бунтовници едва се справяха с един наемник. Само Коста със своята ярост и Батул с мечата си сила се биеха за десетина.

Скоро съпротивата беше сломена. Убитите полетяха в морето, а живите бяха приковани за веслата по местата на ликуващите освободени роби, които, опиянени от свободата, си мереха броните на победените върху хлъзгавата от кръв палуба.