Петър Бобев
Куцият дявол (10)

Плаващият ад

Това наистина беше плаващ ад. Коста Хусарина, който често бе превеждал галери и бе поглеждал от горната палуба как гребците прегъват нашарени от бичовете гърбове, никога не се бе замислял, че и той, волният пират, някога ще седне прикован до греблото. Той и тогава знаеше това — каторжниците не са хора, те са направо работни животни. Дори по-зле от животните. Защото никой вол, никой бик не може да изтърпи теглото на един гребец. Тъй ги наричаха — живи мъртъвци, мъртви за света, ала достатъчно живи да мъкнат и чувствуват мъката си.

Белязания беше прикован до едно весло в средната част на галерата с още петима нещастника. Беше първият до пътеката — най-близо до бича. Седеше съвсем гол, както всички роби, върху тясната пейка, застлана с въшлясала овча кожа. Левият му крак, с халка над глезена, беше прикован с верига към палубата. Джорджио де Мецано го бе наказал като каторжник, не като пленник. Каторжниците никога не слизаха на брега. Никога не ги освобождаваха от веригата. Умираха на нея. Затова бръснеха главите им. Да се познава кой какъв е. Отдясно седеше друг каторжник българин, а след това — двама маври с обръснати мустаци и бради, но с перчем на темето. Те бяха пленници, също роби, само че в някакво по-почтено робство. Имаха право понякога да стъпят и на суша, то се знае, не за разходка, а за най-тежката работа. При живота на гребците слизането на земята беше непостижим блян. Двете външни места до самия борд бяха свободни. Там седяха двама доброволци гребци, испанци от Каталония, яки като бикове, години наред вече продавали силата си на този капитан, който плати няколко пиастра повече. Сега те се разтъпкваха по пътеката само с по една дървена пранга на крака. Нощем и тях приковаваха към пейката. Защото, недоволни от надзирателите и храната, доброволците понякога се отказваха от заплатата си и бягаха. А какво ще стане с галерата, ако всеки я зарязва, когато му скимне? За разлика от другите гребци те имаха право да носят мустаци. Ала някои сами ги бръснеха. Колкото по-малко развъдници за въшки — толкова по-добре.

«Сан Лоренцо» пак беше понавел нос във водата. Изглежда, недобре бяха запушили дърводелците пробойната. И сега цялата флота пъплеше, опитвайки да се приравни към неговия ход. Затова на останалите две галери весларите работеха на една смяна, гребяха само каторжниците. Пленниците спяха, сгърчени на пейките, а доброволците се разхождаха.

Такава смрад! Никой не почистваше гребната палуба. Чакаха само дъждът да окъпе нещастниците и да измие мръсотиите наоколо. А дъжд не бе валял отдавна. Навярно и в ада нямаше такава воня. Защото и дяволите не биха изтраяли в нея.

Съседът му българин простена:

— Няма ли край тая мъка! Няма ли най-сетне да ни прибере бог!

Напсува и бога, и царя, и болярина си, който го бе продал.

Коста Хусарина не отвърна веднага. Опрял левия крак в напречната дъска, а десния — в предната пейка, той натискаше веслото напред, над главите на предните гребци. После се изправяше с него, за да позволи на лопатите да се потопят във водата, и с всички сили дръпваше назад и надолу, докато се тръшнеше на пейката. И без да си поеме дъх, почваше отново — напред, нагоре, назад и надолу! И пак… И пак…

Тъпанът удари отсечено и спря. Робите прекратиха гребането и се отпуснаха върху веслата като подкосени, заспаха мигновено, смазани от умора…

 

 

Коста се събуди от виковете на надзирателите. Отвори очи. Разнасяха храната: къс червив сухар с три маслини и един чироз. Повече не даваха, защото знаеха, че пълният стомах изленивя. Клетниците загризаха дажбите си нарочно по-бавно, хем да се насладят напълно на вкуса им, хем да се забавят поне още една минутка, да откраднат още една минутка почивка.

Едва сега Белязания отговори на съседа си, като дъвчеше сухара:

— Да умреш, казваш? Че от това по-просто няма! Спри да гребеш! И надзирателите ще те пребият.

Преглътна и костилката на маслината. Робите не хвърляха нищо — ни костилка, ни кост. И добави:

— Аз пък не мисля да умирам! Мисля да бягам!

— Ще бягаш! С тая верига?

— Щом други са могли, ще мога и аз! Всичко, което може кой да е човек, мога и аз. И ще избягам…

Доброволците, раздали храната, седнаха на пътеката да се нахранят и те. На тях, свободниците, се полагаше в повече от храната на робите и къс пушена сланина. В тия гранясали късчета бяха впити сега с животинска алчност очите на злочестите прегладнели роби.

Внезапно часовоят отвръх мачтата се провикна:

— Кораб на хоризонта!

От кърмата проехтя сигналният рог за тревога. Капитаните с помощниците си изскочиха на палубите, взряха се назад.

— Втори кораб! — съобщи наблюдателят на «Санта Барбара».

За всяко навременно съобщение моряците получаваха добавка в дажбите. Затова се състезаваха кой по-рано и по-вярно да открие враг или суша.

Наблюдателят от кораба «Санта Барбара» имаше по-остри очи.

— Карвунски!

Свирките на боцмани и стотници запищяха. На палубите се изсипаха като мравуняк тълпи матроси, които се спуснаха да разгъват платната, и бойци, които пътем оправяха шлемовете и кюрасата си, притягаха ремъците на мечовете, закачаха тетивите на лъковете си. Артилеристите заставаха зад метателните машини, огнярите подклаждаха огньовете под казаните със смолата, запалваха борините да им са под ръка, когато почнат да палят омотаните с кълчища насмолени гюлета.

В първия миг Коста Хусарина трепна от радост. Но радостта му тозчас угасна. Ако ги хванеха българите, беше още по-зле. Тук поне още живееше, имаше надежда. Попаднеше ли в ръцете на Добротица, го чакаше смърт.

Главният надзирател изпищя със свирката си. Помощниците му развъртяха камшиците. Яли-недояли, доброволците скочиха на местата си, преглъщайки последните трохи. Всички хванаха оловните дръжки. За да се уравновеси дългото весло извън борда, дръжките трябваше да бъдат много тежки. Тъпанът задумка учестения си ритъм.

От местата си робите не виждаха нищо извън борда. За тях съществуваше само високият фалшборд, който ограждаше малкия им ад, и горната палуба, която ги отделяше от небето. И от бога. Не виждаха, ала от възклицанията на генуезците разбираха, че българите ги догонват.

Никой не знаеше как Добротица бе научил, че дъщеря му се намира на «Сан Лоренцо», та да натири подире им набързо каторгите, които му бяха под ръка. Ала се досещаха. Както генуезците имаха съгледвачи в Калиакра, тъй и българите навярно имаха свой човек във флотата на де Мецано. Навярно този човек бе пуснал през нощта скришом, да го не видят, гълъб с писмо до Добротица.

Застанали върху мостиците на сближените си кораби, тримата капитани размениха няколко думи. После пострадалият «Сан Лоренцо» с адмирала и княгиня Анна продължи към север със скорост, която още можеше да развива, а другите две галери се приготвиха да срещнат преследвачите. Такава беше заповедта на Джорджио де Мецано.

Българите, види се, разбраха замисъла му. Едната каторга продължи сама срещу изчакващите я генуезци, а другата опита да се отклони, за да догони с обход бягащия «Сан Лоренцо». Но капитанът на «Санта Барбара», месер Рафаел де Воцоло, смело се втурна насреща й. Схватката стана неизбежна. Още отдалеч българите откриха огън. Тежките прашки отпратиха огнените си топки. Повечето от тях изцвъртяха в морето, но няколко все пак паднаха на палубата. Генуезците тозчас ги изгребаха с щитовете и хвърлиха сред вълните. Една от тях пръсна главата на роба, който стоеше пред Коста, и той се свлече безжизнен в краката на съседите си. Войниците не го и погледнаха. Нямаха време да се занимават сега с него. Само подхванаха гюлето и го изхвърлиха. Последва залп от запалителни стрели. Генуезците ги обезвредиха бързо. Само една подпали платното. Ала един матрос изпълзя като паяк по въжетата и с голи ръце угаси огъня.

В такива случаи корабите спират на катапултен изстрел един до друг, обръщат бордове и се замерват с оръжията си, докато на единия пламне пожар или нервите на капитана му не издържат и той опита да побегне.

Българите не изчакаха. Иванко, както стоеше на бака, нетърпелив час по-скоро да смаже тези, що му пречеха да се спусне подир похитителя, изкрещя гръмовито заповедта си. Без да спре, без да зареди повторно прашките и самострелите си, сякаш без да усети градушката от огнени камъни, той налетя с бесен устрем. Бойците му бяха застанали с протегнатите куки и копия.

Когато корабите се доближиха на петдесетина крачки, два облака от стрели полетяха един срещу друг, разминаха се със свистене и се посипаха по палубите. В глъчката на бойците се удавиха стоновете на нещастниците, в чиито незащитени от броните вратове, ръце или крака се бяха впили стрелите.

Рафаел де Воцоло разбра късно подхода на врага си. Преди кормчиите му да извият кормилните весла, преди робите да загребат, тия от левия борд назад, а ония от десния напред, каторгата на Иванко връхлетя с диво настървение като ранен глиган.

Белязания усети сблъскването, преди да е чул трясъка. Само зърна над фалшборда върха на българската мачта с разветия стяг. Видя как оловните дръжки на греблата от предните редици бидоха изтръгнати от ръцете на робите и прелетяха напред, пръсвайки главите на седналите пред тях гребци. Мигновено, повече по инстинкт, отколкото с разум, той пусна ръкохватката и се сгърчи между двете пейки. В същия миг неговото весло помете нещастниците от предния ред, а над главата му профуча задното гребло. Чу се страхотен грохот. Корпусът се разтърси от удара на българския таран.

После избухна дива олелия. Ранените пищяха отчаяно, опитвайки да се измъкнат изпод труповете. Офицерите крещяха пресипнало заповедите си. Стрелците обсипваха нападателя със стрели. Железните колове на тарана скърцаха зловещо в разкъсаната обшивка на «Санта Барбара» при опита си да се изтеглят назад, за да нахлуе по-бързо водата в пробойната, преди потъващата жертва да увлече със себе си в дълбините и победителя.

В разгара на боя Иванко видя, че другата му каторга е зле притисната от генуезците. Може би таранена, с пробит корпус. С рязък напън напред весларите му отдръпнаха кораба, после само с греблата от левия борд и с рязко извиване на кормилните весла каторгата се отклони и се втурна на помощ. Нямаше време да нанесе втория удар с тарана, който изпраща врага на дъното. Стигаше й, че го бе извадила от строя.

Рафаел де Воцоло беше опитен капитан. По негова заповед моряците спуснаха във водата огромна кръпка от насмолено платно, опънато върху дървена рамка. Пазеха я в трюма за такива случаи. Нагласиха я тъй, че да закрие дупката. Съвпаднеше ли добре, натискът на нахлуващата отвън вода щеше да я притисне плътно към обшивката.

Ако не беше направил тоя опит, корабът щеше да потъне само за няколко минути. Толкова страшен беше пробивът. Ала и сега, макар и много по-бавно, водата продължаваше да се просмуква, да се плиска в трюма, да се издига.

Капитанът разбра. Нямаше друг изход. Трябваше да бяга към брега, къде да е, край скали или плитчини. Поне матросите и бойците да спаси. С пристанище или без пристанище, корабът с гребците все едно щеше да потъне, щом не можеха да го задържат над водата. За да открият къде е най-близката суша, пуснаха една врана от ония, дето ги държаха за такива случаи. Птицата се издигна нагоре-нагоре, после се устреми към северозапад. Натам изви нос и галерата.

Главният надзирател изпищя със свирката. Тъпанарят заудря с палките. Помощниците заплющяха с бичовете. Десетина гребла около пробойната бяха натрошени и до увисналите им оловни дръжки се валяха купчини трупове и ранени, сред които единствен Коста беше напълно здрав. Но той лежеше между мъртвите неподвижен, без да се издава.

Тъпанът ускоряваше ритъма си. Задъхани от умора, гребците се подхвърляха, сякаш сраснали с ръкохватките, размахваха веслата. Камшиците не спираха да шарят по гърбовете им, оставяйки върху изранената кожа нови кървави белези. Един припадна, свлече се като дрипа между пейките. Ударите се посипаха настървено отгоре му. Ала той не трепна. Изглежда, беше умрял. Тогава изтръгнаха халката от крака му и го хвърлиха в морето.

Боцманът стоеше под мачтата, като не спираше да подсвирква с уста. Тъй примамваше вятъра в платната, да помогне и той. Само при пълен вятър е забранено свиренето, за да не докара буря.

«Санта Барбара» се носеше с всички сили. Но личеше, че това са последните й сили. Все повече носът й затъваше надолу. Налагаше се предните гребци да вдигат по-високо веслата, когато ги изваждат от водата. Припадна втори каторжник. И той не стана при ударите. Припадна трети. Оставиха ги на веригите им. Нямаше време да се занимават с тях. Надзирателите притичаха по редиците и напъхаха в устата на всеки роб по комат хляб, накиснат във вино. Това поободри нещастниците и те напрегнаха отново мускули.

Тогава на Коста му хрумна безумната мисъл.

— Роби! — извика той. — Не гребете! Не видите ли, че галерата потъва? Господарите искат да спасим тях. А ние ще загинем — и тъй, и инак! Нека тогава да загинат и те! Нека ни пребият, ако щат! След нас ще изпукат и те!

Повтори бунтовния си призив и на италиански. Едни от гребците го разбраха, други се досетиха какво иска. Нерешително, един подир друг, те отпуснаха веслата и се сгърчваха между пейките, престорвайки се на мъртви.

Надзирателите побесняха. Размахаха още по-настървено камшиците. Спуснаха се в помощ и някои войници, изпратени от капитана. Зашибаха с дръжките на копията и с ножниците на мечовете. Кръвта потече от разбитите глави, смеси се с мръсотиите по пода. Напразно. Робите рядко решават. Но когато решат, отиват до край. Всички бяха пуснали веслата.

— По-добре смърт! — крещеше Коста — Но да умрат и те!

— Смърт! — повтаряха с последни сили бунтовниците — Смърт!

Генуезците вече не знаеха къде да бият по-напред. Не можеха да разберат кой насочва волята на тези упорити самоубийци. Затова удряха наред живи и мъртви. Не различаваха кой е истински мъртъв и кой се преструва.

А корабът потъваше непрекъснато. Бездната го обгръщаше с хладната си прегръдка, притегляше го надолу, безчувствена и неумолима. Ето, водата преля и над палубата, разплиска се в струпаните тела на робите. Уплашени, войниците побягнаха на горните палуби, разбрали най-сетне колко безпомощна е вече жестокостта им. А там началници и редници хвърляха броните и шлемовете си, разсъбличаха се, та с плуване да се спасяват.

Рафаел де Воцоло извади от каютата си една блестяща стъкленичка от венецианско стъкло. Постави я пред мачтата, под иконата на свети Георги, патрона на Генуезката република.

Прекръсти се и замълви в отчаян захлас:

— Света Агнесо от Кафа! Помогни! Застъпи се за нас пред Мадоната! Ще те послуша тя, Милосърдната!

В стъкленичката беше запазена въздишката на Христа, когато са го приковавали на кръста. Божата въздишка помага при злочестини — тъй го уверяваха светите отци, които му я бяха продали.

Белязания се бореше трескаво с веригата. Опитваше да изтегли скобата й от дървото. Не му се удаваше. Беше заклинена дълбоко. Той опита с копието, което случайно беше паднало до него. Напъна, повтори. Като че ли ръждясалото желязо мръдна, поотдели се от хватката на дървото.

Изведнъж корабът проскърца заплашително, люшна се напред, задържа се тъй с вирната във въздуха кърма секунда-две, после се хлъзна мазно с носа напред в дълбините.

Коста видя как го покри вълната. Блестящият лазур, който го обгърна, бързо притъмня, посиня. Водната маса притисна гърдите му. Но той все не се отчайваше. И под водата продължаваше да се бори с безпощадната верига.

Пред очите му в размазаната блестяща синева премина някаква едра сянка. Шарко! Белязания размаха ръце да му се обади. Тюленът приближи глава, почти я опря в лицето му, обхвана го с перки, както майка тюленка изнася детето си над водата. Удавникът разбра, тюленът сега беше единствената му отчаяна надежда. Не биваше да го изпуска! Прегърна го и той, помъчи се да се задържи в мощния му врат с цялата сила на безнадеждността. В същото време натискаше с десния си крак в пейката, мъчеше се да изтръгне халката от дървото или пък самия глезен от халката…

А синият мрак край него се сгъстяваше все повече. Клетникът усещаше как пращят като сухи трески ребрата му под водния натиск, сякаш в следния миг щяха да се начупят. Дробовете му се напъваха да задържат мръсния въздух, да спрат напиращата към тях като преса вода. Усещаше как се пука и глезенът, разпънат между дърпащото се нагоре тяло и увличащата го с потъващия кораб верига. Сякаш го пронизваше огнен шиш. Въпреки всичко Коста не изпускаше спасителя си. Болеше! Нека боли! Това значи, че е жив! Нека заболи повече, нека се откъсне кракът! Това ще означава живот. Откаже ли се от борбата, в следния миг ще го обгърне мракът…

Още! Още малко!

Непоносима болка прониза цялото му тяло, сякаш някой разсече с брадва стъпалото му…

 

 

Когато се свести, Белязания се видя проснат върху някаква палуба. Струваше му се, че всеки миг отново може да изпадне в несвяст. Край него стояха овързани с въжета стотина генуезци, доскоро негови господари, а сега — и те безправни роби.

Хусаринът не знаеше как бе попаднал тук. Не бе видял как тюленът го бе поддържал над повърхността, докато дойде корабът на Иванко, как бе оставил, доволен от изпълнения си дълг, българските войници да го вмъкнат в лодката си. Дотолкова стигаше способността му да преценява. Длъжен беше да го изнесе на сушата, при себеподобните му. Себеподобните трябва да си помагат, както си помагат и тюлените, и делфините. Отде можеше да допусне бедното, безхитростно създание, че тъкмо тези себеподобни бяха най-злостните врагове на приятеля му?

Белязания стисна зъби. Надвесен отгоре му, го разглеждаше сам боляринът Иванко.

— Значи, падна ми в ръцете! — изръмжа, задавен от гняв, Иванко — Сега ще ни платиш за цялата мъка! И за позора…

Коста понечи да отговори. Искаше му се да изреве в лицето му, че вече и да умре, ще умре доволен. Защото бе успял нещо да им напакости.

Преди да отвори уста, отново изгуби съзнание.