Петър Бобев
Куцият дявол (7)

Гневът на деспота

Добротица не мигна нито миг. Цяла нощ стоя на пристана, за да праща отряд след отряд по крайбрежието. Ладиите и каторгите му пребродиха морето на изток и запад. И нищо! Ни следа! Като че ли не прост разбойник, а сам дяволът я бе похитил. До разсъмване владици и протойереи служиха литургии на бога да запази княгинята. Ала и бог сякаш беше оглушал.

Малко преди зазоряване Джорджио де Мецано вдигна котвите, отплава си разгневен, обиден до смърт. А това сега, когато генуезците само диреха повод да разчистят сметките си с единствената останала морска сила във Великото море, беше равностойно на война. Добротица все още не можеше да се мери с генуезците, чиято флота беше по-многочислена от неговата, а при нужда можеха да докарат още кораби през Хелеспонта, докато на него нямаше кой да помага. Слугите-подслушвачи му донесоха, че още същата вечер, на пира, венецианският посланик успял да пошушне на горделивия де Мецано: «Не разбрахте ли, месер, че сте нежелан? Цялото бягство е нагласено като учтив отказ?» Повече не бе и нужно. Тези коварни думи бяха подействували като масло в огъня.

Рано-рано му докараха една просякиня. Магьосница.

— Вампир е, господарю! — изфъфли тя с беззъбата си уста. — Само вампирин!

— Е?

— Дай ми една перпера и ще намеря гроба, дето се е вампирясал! Тялото му си седи в гроба, ама душата му хвърчи, ходи, престорва се на човек и животно. Пие кръв…

Противна тръпка сви гърлото на нещастния баща при последните й думи. А старицата не спираше:

— Върколакът пък е син на жена, най-обикновена жена, и вампир. Върколаците само могат да различат вампира от живите хора. Дядо ми е върколак, княже. Затуй и аз мога да познавам гробовете на вампирите.

Добротица даде не една, а две перпери и я изпроводи с двама войника към гробищата, извън крепостните стени. Там, както му разправиха сетне войниците, бабичката заиграла между надгробните кръстове като нестинарка с иконата на Богородица в ръка и след малко спряла пред стар буренясал гроб. Гробарите го разкопали. Разкрили един оголен скелет. Магьосницата ударила със заострен глогов кол там, където приживе е било сърцето, после извадила костите над земята и ги изгорила с глогови клони. Оставила стражите да ги пазят, а тя припнала за светена вода от Аязмото. И не се върнала.

Като видя, че и от магии няма полза, деспотът се реши на последното. Архиепископът отначало се дръпна, но омекна, когато Добротица му показа с недвусмислен жест Лобната кула, в чието подземие от снощи бе хвърлил дойката Мария. Светият старец разреши да вдигнат мощите на Николай Чудотвореца и да ги натоварят на каторгата, придружени от дванадесет попове със златни патрахили и кадилници с тамян. Самата княжеска каторга се запъти към залива пред Дяволската дупка. Там чевръстите моряци пуснаха котвите на сто крачки от черния отвор на подводната пещера.

Слънцето вече се бе издигнало над кръгозора, търкулнало върху морето брилянтената си пътека. Тя почваше от самия кораб, от искрящите капки, които се оцеждаха от вдигнатите гребла, и се проточваше далече към изток, до тъмния кръгозор, докато встрани над тъмносиньото море небосводът сияеше в седефен блясък.

Пред деспота докараха млад, силен роб-гмурец.

Добротица се обърна към него:

— Ако влезеш в оня отвор под водата и видиш какво има вътре, ще ти подаря свободата.

Робът се разтрепери.

— И ще те наградя богато.

Изведнъж гмурецът се хвърли в краката му.

— Милост, господарю! Не ме пращай там, в Дяволската дупка! По-добре цял живот роб…

Деспотът махна с ръка. Отведоха треперещия нещастник и на негово място докараха друг.

— Ако отидеш — повтори думите си Добротица, — ще получиш свобода и богатство. Ако откажеш — смърт!

Клетникът нямаше избор. С разтреперани колене прекрачи фалшборда, прекръсти се и скочи във водата. Беше грък, нейде откъм Егея, навярно не бе и чувал за Дяволската дупка.

— Господарю! — извика морякът от мачтата. — Виждам нещо! Ей там, през десния борд! Две клечки…

Всички обърнаха погледи нататък. Малцина успяха да забележат това, което им сочеше наблюдателят. Добротица беше куманин, с остро око. Не току-тъй се говори, че куманите виждат врага от един ден път. Пръв видя двете изправени пръчки, подали се на педя над водата, които бързо се отдалечаваха между подводните скали, където ни кораб, ни лодка можеше да проникне.

— На дявола рогата! — подхвърли някой. Не се разбра шегуваше ли се или го вярваше, ала повечето се прекръстиха смутени.

В туй време се върна гмурецът. Изкачи се на палубата и разтри с длани премръзналите си рамене.

— Нищо, господарю! — изфъфли той с тракащи от студа зъби. — Пещера като пещера. Започва от водата. Разширява се вътре. Има въздух. Може да се диша. Ама е празна. Само скелети на тюлени.

Отчаян, Добротица даде заповед за връщане.

— А свободата, деспоте? — напомни му робът.

Добротица махна с ръка.

— Свалете халката!

Двама железари се заловиха да разчекнат желязната гривна около врата му, символа на робската му участ.

Гребците размахаха веслата и каторгите се хлъзнаха по стихналата повърхност назад, към пристана.

Далече на юг в морето, натежало, уплътнено, тъмнозелено, се бяха разпълзели морските течения като реки от мляко сред безкрайната морава, която неусетно, с приближаването до корабите изсветляваше, олекваше, ставаше прозрачно-блестяща, а белите гребенчета на вълните се показваха и изчезваха като лудуващи делфини.

Добротица стоеше на корабния нос, загледан с невиждащи очи в острия шип на тарана, който пореше прииждащите водни гънки. Смазан от мъка, със сини сенки под очите, с изпити страни, той сякаш бе забравил света. Къде ли беше сега неговата Анна? Жива ли беше, читава ли беше? Мълчаливата му, упорита и своенравна като него Анна?

Отклонена от спомена за друго такова име, мисълта му го отхвърли назад през десетилетията, към онази Анна, на чието име бе кръстил любимката си. Анна Савойска, ромейската императрица. Тогава брат му Балик, архонтът на Карвуна, сякаш прозрял далече в бъдещето, го изпрати ведно с третия им брат Теодор в помощ на вдовствуващата императрица, която бе решила каквото и да стане да запази престола за сина си Йоан. Същият Йоан Палеолог, за чийто син Михаил беше сгодена Теодора, по-малката Добротицова дъщеря. Тогава Йоан Кантакузин воюваше срещу Анна Савойска с наемници-селджуци на Омарбег. А на Анна помагаше Орхан, османският султан. Когато дойде Добротица със своите хиляда конника, регентката губеше войната. Замаян от огнения й поглед, младият куманин се хвърли в сраженията с такава жар, че скоро получи от императрицата титлата «деспот». Наистина не можа да спечели победа с първия бой, наистина отстъпи в още много битки, но все пак успя да запази покровителката си от пълен разгром. И досега не е забравил поражението си при Силиврия. Утеха му беше, че и Кантакузин никога нямаше да забрави пакостите, що му нанасяше с внезапните набези на конницата си по времето, когато самозванецът бе успял да завземе и Бизанс. За да го спечели напълно, императрицата го ожени за дъщерята на мегадукса Алексей Апокавк. Тъй куманинът Добротица, чиито прадеди бяха дошли в България като наемници, от български болярин беше станал ромейски динат. И когато накрая бе постигнато нещо като примирие, при което Йоан Палеолог бе оженен за дъщерята на Кантакузин Елена, Добротица разбра, че за него вече няма място в размирната Византия. Той остана за сватбата, сякаш само да проумее напълно последиците на една жестока и безсмислена междуособица, да види как на сватбеното пиршество гощаваха севастократори, кесари, деспоти, севасти, велики дуксове, протостратори, велики доместици, велики логотети, велики примикюри, чужди посланици, графове и барони в дървена и глинена посуда, защото златната беше раздадена за заплати на наемниците и сега с нея пируваха турски султани и бейове, кондотиери и каталани. Тогава може би за пръв път младият деспот забеляза злото, което дебнеше от брега на Мала Азия, дивата напаст, която късогледи честолюбци сами примамваха в земите си.

Когато научи, че брат му Балик е умрял ей тъй, както си седял на трапезата, той побърза да се прибере в Карвуна с цялата си челяд. Балик беше владетел на Карвунската хо̀ра, земята на Стоте могили, но — подвластен на търновградския цар. Васал остана и Добротица. Честно и почтено изпълняваше дълга си към царя. Дори когато Анна Савойска поиска от братовчеда си Амадео да освободи сина й Йоан от български плен в Бдин и Зеленият граф, както наричаха Амадео Савойски, начело на цял кръстоносен поход опустоши българското крайбрежие, Добротица се затвори в Калиакра и не пусна окованите в желязо френски и италиански рицари в крепостта си. Дори затвори в Лобната кула пратеника на Амадео. Против сърцето си се изправи срещу своята покровителка, само да остане верен на дълга и клетвата към царя си.

Но дали трябваше да остава верен? Прав ли беше пътят на Иван Александър? И вътре в страната, и извън нея. Трябваше ли да прати в манастира първата си жена, влахинята Теодора, за да се ожени за еврейката Сара? Трябваше ли да раздели царството между двамата си сина, да го отслаби още повече и то тъкмо в най-смутното време, сам да разкъса снопа на Кубрат! Трябваше ли да враждува с всички християнски съседи в съюз с неверниците? Та да предизвика папата да прати кръстоносен поход срещу него, а не срещу турците? Трябваше ли да преследва тъй жестоко богомилите, мнозинството на народа, когато не можеше да се опре ни на болярите, ни на съседите си, а само на измаелитите? Защо не се вслуша в гласа на търновчани, които още преди двадесетина години, когато в Търновград гостуваше византийският император, крещяха до прегракване за мир с гърците, за да бъдат предпазени от турските безчинства.

Ей тъй, неусетно Добротица се отчужди от Търново, най-първо подчини църквата си на Цариградския патриарх, после реши да се сроди с императорския двор, с остарялата, ала все тъй умна императрица. Не само някогашните чувства го насочваха натам, а повече здравият разум, усетът, предвидливостта на държавника. Недоумяваше как съседите му не си даваха ясна сметка за турската заплаха. Припомняше си какво бяха отговорили и сръбският крал, и българският цар на Кантакузиновия закъснял призив за помощ срещу турците: «Защищавай се, както можеш!» Кантакузин ги бе предупредил, съзнал най-сетне опасността, която той самият бе вкарал в царството си: «Ще се каете после!» А те високомерно бяха отсекли: «Когато дойдат турците, ще знаем как да се пазим от тях.»

Иван Александър дори бе казал на Добротица: «Нека измаелитите и ромейците се изтощават взаимно. Това е в наша изгода. А Византия е силна, няма да падне. Ще стои между мен и турците. Най-опасна е Византия, вечният враг. От нея трябва да се пазим винаги. И винаги срещу нея».

Дали вече тя беше най-опасната?

Корабът свърна към пристанището, гребците отпуснаха веслата. Само кормчиите продължаваха да натискат кормилните лопати, докато бордът опря в кейовата стена. Привързаха въжетата за пъновете, спуснаха мостчето до брега.

А там кастрофилаксът Звиница размахваше някакъв свитък. Не дочака ни миг, а притича напред и скочи на палубата. Подаде с поклон свитъка.

— Един калугер го оставил на клисаря в църквата. Той го дал на дякона. Тъй дойде до мен.

Добротица разгъна писмото.

«За деспот Добротица.

Ще получиш дъщеря си, ако ми броиш хиляда перпери. Пред залез прати лодка с парите само с един човек. Да ме чака в морето там, дето се губи зад кръгозора кеят на Калиакра. Не сториш ли тъй, както ти казвам, няма да видиш княгинята.»

— Значи никакъв дявол — процеди през зъби деспотът, — а прост разбойник!

— И калугерът е бил разбойник — додаде Звиница. — Такива са те. Половината богомили, другите — ятаци. Клисарят разправя, че му заприличал на Секул, оня, дето по твоя милост не му отрязаха ръката лани заради обира на златаря.

Добротица стоеше угрижен, стиснал пергамента в корава ръка.

— Кажи, деспоте! — рече Звиница. — Що ще вършим сега?

Добротица се обърна.

— Ти какво би сторил? Ще платиш ли откупа?

— Аз ли? Главата му ще отрежа!

— Ей това значи добър съвет.

Погледът на Добротица мяташе мълнии.

— Да изнудва мен, владетеля на Стоте могили, бъдещ сват на император! Някакъв прост разбойник! Зле си е направил сметката!

После се обърна към Иванко, който стоеше до него, необичайно умислен, с потъмнял заплашителен поглед и стиснати челюсти:

— Стъкми каторгите! И всички ладии, малки и големи! По обяд ще отплаваш в открито море. Привечер ще се върнеш дотам, където се вижда само наблюдателната кула. Ще чакаш. Видиш ли три огъня, ще пръснеш корабите и ще тръгнеш към брега. Както гончии изкарват глигана към ловеца, тъй и ти ще изкараш към брега хусарина, за да му отсечем главата.

Иванко се поклони.

Докато флотата още се подготвяше, а по отделните кораби отекваха грубите заповеди на хометесите, капитаните, двамата, бащата и синът, поеха по стълбата към крепостта.

Когато се прибраха в двореца, Добротица излезе на чардака, отпусна се на стола и облегна назад натежалата си глава. Чак сега Иванко видя колко е остарял баща му, колко са посивели косата и брадата му. Добротица удари едновременно с двете длани в перилата.

— Когато си дойде, ще я пратя в манастир!

Иванко, както наблюдаваше подготовката на корабите си в залива, се обърна. Само когато ставаше дума за сестра му, се осмеляваше да възрази на баща си.

— Тате, не я съди тъй! Тя се повелява на своята вяра!

— Вяра! — сопна се Добротица. — Вяра на парици и роби… Която досега трябваше да изкореня, както я изкоренява Иван Александър…

— Ама не я изкореняваш. Закриляш я. От всички български земи гонените еретици се стичат в Карвунската хо̀ра. Безнаказано изграждат общиариите си, старейшини си избират, съвет на старейшините имат, с патриарси и архиереи, с войска…

— Не ги закрилям, сине! — омекна Добротица. — Това трябва да знаеш. Ще седнеш и ти на тоя трон. Трябва да знаеш как се държава реди. Не ги закрилям, а ги търпя. Защото помагат на моите замисли, на Голямата цел. Отслабват болярите ми. А болярите са най-страшните ми врагове — и мои, и на държавата. Болярите ще съсипят и Търновградското, и Бдинското, и Византийското, и Сръбското царство. Който цар иска да остане, който иска държавата му да оцелее — няма друг път. Длъжен е да укроти непокорните велможи. Всички са като Йолпан. Нека богомилите се засилват. Когато му дойде денят, ще ги пратя срещу господарите им да ми разчистят пътя.

— Тогава защо кориш нея?

— Защото е княгиня. Докато не пречеше на моите кроежи, я оставях. Те трябваше да повярват в благосклонността ми. Но когато тя се възправя срещу моите планове, аз няма да й позволя…

— Че какво иска тя? Да се отдаде на своята вяра. Остави я! Както оставяш и мен да изживея лудориите на младостта си. Разбери я, тате — тя се е обрекла на бога.

— Първият оброк е към държавата. Без нея няма и народ. А държавата иска от Анна да й спечели съюзници. Държавата е нещо, което и ти още не проумяваш, нещо по-силно и от царя. Тя заповядва на царя, не той на нея. Той й се подчинява, той е неин роб.

— Съюзници! Малко ли ни са ромейците? И Търновското царство. И Влашкото…

— Генуезците са по-силни. Съюзът с тях ще укрепи Карвунската хо̀ра. Съюз с нас може да отклони генуезците от съюза им с турците. Ние, генуезците и ромейците, можем да изгоним турците. А дотогава разкапаните царства на Шишмана и Срацимира сами ще подирят тук, от нас, достоен владетел. Разбираш ли ме за какво говоря, каква е моята Голяма цел?

— Нима трябва да пожертвуваш щастието на детето си, да го продадеш някому си?

— Иванко, хаплив е езикът ти! Но ти прощавам, защото знам, че е от обич. Аз я обичам не по-малко. Но съм длъжен. Това е скъпа жертва пред олтара на държавата. И ти, и тя, както и аз, трябва да я понесем! Трябва! Царският род не е като другите. Той е повече от другите, над другите. Затуй от него се иска повече. Простите хора имат право да се радват на децата си. Царят — не. Царят няма деца, няма сърце. Царят има само дълг. Държавата стои над него и изисква. Той може да плаче, да скубе косите си, но е длъжен да й се подчини… Ей туй искам от нея, жертва пред олтаря на България…

— Та ние не сме и българи — подметна Иванко.

Добротица скочи.

— Да не съм чул друг път тия думи! Вярно е, аз съм куманин. Ала старите българи и куманите са братя като сръбските и българските славяни. Кумански царе са стояли вече на славянобългарските тронове. И Асеновци, и Тертеровци, и Шишмановци. Царят, кой да е владетел, няма род. Той има право да седне на всеки престол. Но когато е седнал, е длъжен да знае какво иска народът му. Иначе ще се затрие и народът, и царят…

Смаян от многоречието на иначе мълчаливия си баща, Иванко слушаше безмълвен тази неочаквана изповед. Умът му поглъщаше всяка негова мисъл, премелваше я и намираше, че няма как да й възрази, ала сърцето му, любящото и честно братско сърце, все още се противеше.

— Нима знаеш какво иска народът?

— Това е първото, което трябва да знае владетелят. Той е длъжен да води народа там, където народът иска. Иначе ще се дръпне народът, ще го изостави насред път, а може и да го унищожи. Моят народ иска мир с ромейци и борба срещу измаелитите. Теодора ме разбра. Сгодихме я за Палеолога. И ромейците от врагове станаха приятели. Ако склони Анна, ще спечелим и Генуа. А без Генуа знай, нищо от това, що съм намислил, няма да постигна.

— А вярата й, тате? Право е, аз не споделям нейната вяра. Аз вярвам в моя меч. И си мисля — какво ще стане с мен, ако ми изтръгнат меча от ръката? Нима искаш да я оставиш безоръжна сред кипежа на живота?

— Тя ще отнесе своята вяра и при латинците, в Хазария, в самата Генуа ако щеш. И нейната вяра може още повече да сближи двата народа.

Добротица хвърли бегъл поглед към стената, погледна сянката на слънчевия часовник, който сочеше пладне, и стана.

— А сега върви! Направи това, що ти казах! И ми я доведи.

Иванко му целуна ръка и се оттегли. Когато излезе на двора, наложи шлема на главата си, прекоси крепостта с едри моряшки крачки и се приведе под Малката порта. После тичешком се спусна по каменната стълба към кея.

Флотата беше готова. Чакаше само него. Щом той притича по трапа на кораба си, надзирателите удариха тъпаните. Робите изпънаха гърбове. Веслата понесоха каторгите към открито море. А хората на кастрофилакса, подучени, вече шушукаха из града, че е тръгнал да гони генуезеца. Все по-добре беше ятаците на хусарина да не разберат какво крои.

Седнал под навеса на кърмата, Иванко се бе замислил дълбоко. Колко сложен беше животът! А колко прост му изглеждаше доскоро! Когато Добротица му заповядаше, тръгваше, биеше се. Когато свършеше битката, яхваше коня и препусваше из горите на лов, гуляеше по кръчмите, задяваше болярки и селянки. А сега деспотът почна да му подмята за трон, за дълг, за народ, за жертви. За сложната игра, в която, ще не ще, се включва всеки управник. А колко чуждо беше всичко това за младия княз! Дано баща му поживее още много-много години, та да не стоварва върху неговите плещи тая страшна тегоба! Защо пък само дълг, защо жертви? Защо да не изживееш живота си тъй, както ти харесва, безгрижно, по свой вкус: той — с лов и сражения, Теодора — с гиздилата си в Бизанс, а Анна — с Тайната си книга в богомилската общиария? Защо не? Каква е тая тайнствена сила, която е покорила непокорния Добротица? Зле ли им е тук, в Калиакра? Малка ли власт има и сега деспотът? Защо ламти за повече? Че колко е животът? Защо трябва да го усложнява с дълг и жертви?

В такива мисли, замаян от ритмичния плясък на вълните и отмерения бумтеж на тъпана, под чийто такт робите размахваха веслата, Иванко не усети кога слънцето се свлече към кръгозора. Небето запламтя. Пламна и морето. Сляха се двете в едно разжарено огнище, в което слънцето искреше като нажежено желязо.

Иванко даде заповед и кормчиите натиснаха тежките весла. Цялата флота зави назад, както едновременно свръща стадо кефали. Продължи към север, додето из кръгозора изплава куполът на Наблюдателната кула. Тогава проехтяха гласовете на надзорниците: «Остави лопатите!» — Замлъкна тъпанът. Каторжниците се отпуснаха върху дръжките на греблата и тутакси заспаха, смазани от изтощение.

Часовоят от мачтата най-сетне зърна огньовете на крепостта. Иванко скочи, даде знак. Тръбачът изсвири тревога. Надзирателите се развикаха. Тъпаните закънтяха. Веслата се врязаха в кристала на вълните. Галерите се разгънаха в редица, размесени с ладиите и варките, поеха към брега като гигантска мрежа, от която хусаринът нямаше да се отскубне.

Иззад далечния кръгозор изплаваше бавно бялата крепост, подаваше се под нея и червената грамада на Калиакра, израстваше, надигаше се, огромна и дръзка, отправила предизвикателство към морските стихии, мощна, непоклатима.

Иванко видя двете лодки: тази с откупа, която идваше откъм брега, и другата, чийто гребец, усетил клопката, размахваше лудо веслата. Надяваше ли се проклетникът, че ще свари да се изплъзне от бързоходните каторги и от повратливите варки? Защо се мореше напразно?

Корабите го обграждаха бързо, както кучешка глутница обкръжава изнемощял заек. Войниците застанаха на бордовете с канджите и въжетата с железните куки. Иванко видя сестра си с вързани ръце и крака в дъното на лодката. Гневът го задуши. Побесня при нейната безпомощност. Той грабна един як лък и опъна тетивата: Въздържа се и заради друго — можеше да засегне и сестра си.

— Спри, негоднико!

Белязания остави веслата. В ръката му лъсна нож. Той се приведе над свързаната девойка и извика:

— Приближите ли ме, и ще я намушкам!

Князът усети как ръката му потрепери. Никога, в никое сражение, не бе изпитвал такава тръпка.

И тогава видя чудото. Защото това можеше да бъде само чудо, нищо друго. Лодката тръгна сама, без весла и без платно. Ускори своя ход. Носът й проряза вълните в два разпенени гребена и преди преследвачите да се опомнят, тя се измъкна от обръча им там, където още не се бе затворил.

Иванко изруга. Пъргавите каторги се спуснаха стремглаво подир беглеца. Никаква човешка лодка, никоя галера не би устояла на тая гонитба. Тъпаните биеха учестено, лудо, помощниците на надзирателите плющяха с бичовете, робите се свиваха и изпъваха задъхани, веслата се мятаха като мълнии.

Напразно!

Варката им избягваше бързо. Изправен в цял ръст, Коста Хусарина се смееше гърлено, тържествуващо-подигравателно.

Някои моряк пошепна уплашен:

— Морският дявол! Свети Никола, помози!

И се прекръсти.

Иванко се озърна. Почти всички войници и челници се кръстеха тревожно, шепнеха молитви. Той неволно свали, шлема и направи кръстния знак.