Петър Бобев
Куцият дявол (17)

Кръвни братя

Гъсениците, които бяха огризали де що овошки имаше в крепостта и полето, полежали някоя и друга неделя като какавиди по оголените черни клони, сега излитаха и се носеха из въздуха. Пеперуда до пеперуда, безчет, като снежна виелица през лято. Те кацаха по покриви и дървета, по дувари, по хора и добитък, по калдъръма. И бяха толкова много, че като ходеха по тях, хората ги мачкаха и се хлъзгаха като в поледица. Такова чудо не помнеха и най-старите. А и в хроники и жития не беше записано подобно знамение.

Готова за отплаване, флотата на Иванко чакаше княза да излезе от двореца, за да я поведе, когато омагьосаната лодка пак прекоси залива без никакъв човек в нея и спря до пристана. Стражите на скелята неволно се отдръпнаха и тъй, отдалеч, забелязаха, че тя не бе празна, че на дъното й лежеше някаква торба с прикачен към нея пергамент.

Извикан от стотника, сам кастрофилакс Звиница слезе на кея. То се знае, не му мисли много. Виждаше, че всички погледи бяха устремени в него. Ще се уплаши ли от неизвестното суровият воин? Той стисна челюсти. Няма, хлапаци! Само туй няма да ви се удаде! Няма да се надсмеете над проклетия Звиница! Прекръсти се и скочи в лодката. Нищо не се случи. Нито потъна, нито пламна, нито излетя във въздуха. Той вдигна торбата. Тежка. Познаваше боляринът тежината на златото. Преметна я през рамо, изнесе я на брега. Даде свитъка на застаналия сред тълпата дякон.

— Чети! — рече му той — Аз свърших моята работа. От болярин ще искаш смелост и сила. Меч да върти, не пачо перо да държи, не писмо да срича!

Каза го грубо, както говореше винаги, ала то прозвуча повече като извинение, че кажи-речи единствен от знатните в Калиакра Звиница бе останал неук.

Дяконът зачете:

— До деспот Добротица! Не ти ща златото! Имам колкото ми трябва! Връщам ти твоето!

Звиница изпсува:

— Гледай го ти, нехранимайковеца! Тъй ли се хортува на княз. Само да ми падне…

Не довърши. Обърна се към първия войник:

— Носи го на деспота!

И тръгна с него. Както беше ядосан, десет пъти се хлъзна по размазаните пеперуди, та щеше да падне и да се пребие.

Докато стигнат, целият град беше научил новината. Едва се помъкнаха през навалицата в палата. Там завариха деспота и сина му, седнали един срещу друг.

Кастрофилаксът поздрави по войнишки.

— От хусарина! Прочети дръзките му думи, господарю!

Добротица пое пергамента. Очите му пробягнаха по редовете.

— Добре! Щом не ще! Отнесете жълтиците в хазната! А нас оставете сами!

Когато пак останаха двамата, той продължи наченатия разговор:

— Трябва да го смажеш! Няма по-голямо зло за държавата от разкола. Излових му съзаклятниците. Но додето не хвана самия Йолпан, размирниците няма да се свършат.

Иванко наведе глава.

— Щом заповядваш, ще го смажа! От мен само туй искай! Да се бия. Не мога да се усмихвам, а да точа нож зад гърба…

Той се запъна:

— Само че защо с Йолпан да си губим времето? Ще му дойде и на него редът. Защо първен не ударим генуезеца? Той ни лепна петното.

Добротица поклати глава.

— Иванко, сине! Докога ще мислиш като дребен болярин само за чест и мъст? Кога най-сетне ще погледнеш като владетел, който държава ще реди? Не за чест се бият царете, сине. Пращам те да изкорениш разкола. Преди да ударим чуждоземеца, да сплотим своите редици! Забрави ли историята, забрави ли снопа на Кубрат? Това сме ние, християните, пръснати пръчки. Трябва някой да ги свърже. А туй не може да го стори нито византийският император, та един ли е той, нито Шишман, нито Срацимир, нито Вълкашин. Слушай, синко! Не се ли справим с разкола, ще пропадне царството. Помни ми думата! Дали ще мога да го сторя аз — да свържа снопа и да зашибам с него по турци, по татари, по латинци…

В гласа на Иванко прозвуча нескритото възхищение.

— Ще можеш, тате! Каквото си начевал, все си сполучвал. Що не съм като теб? А аз все се двоумя — прав ли съм, не съм ли? Когато се убедя, удрям здраво, ама дотогава…

— И аз се колебая дълго, сине. Само че не го казвам. В себе си го тая. Та как да не си раздвоен в нашето размирно време? Все това си мисля — ще мога ли? Откога се стремя към него? А все не става. Искаш, а не можеш. Нещо по-силно от теб. Отвред спънки, врагове. Като сред гора от драка. Накъдето посегнеш — тръни. Деспот съм, божем за цар се глася, а нямам власт нищо да променя.

Той вирна глава.

— Лесно е да бъдеш силен, когато няма достойни врагове. Силният се познава тъкмо пред спънките. Вярвам, че ще победя. Вярвам, че ще постигна Голямата цел. Сега най-страшното е междуособицата. После са генуезците. Когато очистим морето от тях, то ще остане само наше, Българско море.

Той се усмихна пред сладостното видение, което му се бе явило.

— Пък и друго кроя. Някога ще завоювам за Теодора Трапезундската империя. Разкапала се е. Като зряла круша. Чака само здрав прът да я обрули. Ще махна тоя негодник Андроник Комнин и на престола му ще сложа мъжа й Михаила. Трапезундски император ще го направя, а сестра ти Теодора — императрица…

Иванко, вече станал, запита:

— Ами ако срещна генуезците?

Добротица удари меча си.

— Първи няма да захващаш битка. Нападнат ли те, ще я приемеш. Та те са най-грозната пречка на Голямата ми цел.

Прегърна го.

— И помни! Смелост не значи безразсъдство. Пази се! Ти си най-потребен за Голямата цел.

— Не бой се! — отвърна усмихнат Иванко. — Щом като хусаринът ги бие навред, защо и аз да не ги бия?

— Аз също повярвах вече. А доскоро ги смятах непобедими. И все пак не забравяй — дори в боя побеждава разумът, не толкова храбростта.

Иванко пак тръгна, но спря насред стаята.

— Тате! — рече той тихо. — Бой е това. Всичко става. Ако се случи нещо с мен, обещай ми, че няма да пречиш на Анна. Нека иде при богомилите!

Добротица отвърна още по-тихо:

— Ти ще се върнеш! Закъде е без тебе Голямата цел? Закъде съм аз самият? Обещавам ти това, което поиска. И не само от любов към вас. И за друго. Владетелят е длъжен да печели и в отстъплението. Щом не можах чрез Анна да се сдружа с Кримска Хазария, нека тогава с нея да придобия приятели вътре в страната, да укротя еретиците. Не ли затуй и дойката от тъмницата пуснах, все едно нищо не е сторила?

За пръв път Иванко видя как от бащиното му око се отрони една едра сълза и се плъзна по посивялата му брада. Целуна му ръка трогнат и излетя навън със стремителната си походка. Тъй, със същата походка, слезе по стълбата до кея. Скочи на каторгата си и заповяда да отплават. Със сигналните огньове от крепост на крепост съгледвачите му бяха известили, че са видели измаелитските галери навътре в морето пред Галата. С курс на север. Ако не се отклоняха, до довечера трябваше да ги срещне. А за да бъде сигурен, че няма да ги пропусне някак, пръсна корабите си от кръгозор до кръгозор. Тъй и птичка нямаше къде да прелитне.

Иванко седеше на бака и мислеше. Достоен ли беше за надеждите на баща си? Годен ли беше да ги оправдае, щом като не вярваше в Голямата му цел? Не вярваше. Толкова объркан беше целият свят, сякаш сам бог бе повелил отново да настане Вавилонското стълпотворение — никой никому да не разбира езика, помислите, намеренията. Всеки да въстане против всеки: Добротица против Шишман, богомилите против държавата, болярите против Добротица, църквата против богомилите. Деспотът уж иска да свърже Кубратовото снопче, а то всеки миг застрашава да се разкъса и всички да полетят на разни страни, всеки по своя път, и към своята гибел — както предричат пророци и ясновидци.

Обичаше баща си, затова щеше да го послуша. И щеше да се сражава, както той умееше. Да видят всички кой е Иванко. Ето за какво воюваше той — за слава, повече заради себе си, заради насладата от преодоляната опасност, заради опиянението от риска, от шеметната игра с живота и смъртта.

Не беше роден за цар. Може би като Анна… Защо ли не стана богомил? Ала той не можеше като нея, нямаше нейната воля да се отрече от охолството. Затова…

От брега се зададе бял облак, литнал ниско над водата. Скоро се разбра. Не излезе то ни облак, ни мъгла, а — рояк пеперуди, които вятърът бе отвял насам и сега хиляди, милиони от тях падаха сред вълните, засипваха ги. Морето побеля като снежна поляна.

Към обяд от кораб на кораб му предадоха, че виждат платно към изток. Тръбите засвириха бойна готовност. Пристигна нова вест — латинец! Отминава. Иванко едва сдържа желанието си да го запали. Ала се подчини на бащината повеля. Продължи към юг.

След около час генуезецът се появи пак, тоя път зад ескадрата, и неочаквано връхлетя, обсипвайки най-лявата каторга с градушка от запалителни топки. Изглежда, някоя попадна в склада със смолата и сярата. Избухна пожар. Черен дим се дигна над морето.

Иванко трябваше да се притече на помощ. Весларите огънаха гърбове, каторгата се стрелна към полесражението. Щом го видя, нападателят се обърна и хукна към север.

— След него! — изкрещя князът, побеснял от гняв, забравил всяка предпазливост.

Последваха го и останалите кораби. Но нали едни са по-бързи, други по-бавноходни, в яростната гонитба някои изостанаха, проточиха се във върволица един зад друг.

Иванко виждаше, че догонва нахалника, вече се подготвяше да го засипе със запалителни гюлета, когато часовоят извика:

— Латинец към десния борд!

Камъните изфучаха, оставяйки подире си опашка от пушек. Платното на генуезеца пламна.

Наблюдателят се провикна отново:

— Отдясно втори!

Иванко нареди, без да се замисля:

— Пълен напред!

А морякът от мачтата не спираше:

— Галера отляво! Още една! И още…

Ясно, в необмисленото преследване Иванко се бе намъкнал в клопката. Ала това не го спря. Те щяха да видят, да разберат кой е Иванко! Нищо че го изненадаха така в разтеглена верига, неуспял да заеме бойния си ред. Всяка карвунска каторга умееше да се бие и когато е сама.

Изпълнявайки получената преди това заповед, корабът примамка опита да се обърне с нос към врага, да заеме мястото си в генуезкия строй. Надяваше се, че изненаданите българи ще се откажат от борбата, ще побягнат пред численото превъзходство. Затова съвсем ненадейно се озова с борд към връхлетялата каторга на Иванко. Сред грохота на натрошените весла и изкъртената обшивка българският таран се вряза с цяла сила в корпуса му.

— Пълен назад! — заповяда князът.

И гребците му, изправени, натиснаха напред дръжките на веслата. Каторгата се издърпа с трясък. После, без да погледне потъващия противник, Иванко връхлетя срещу втората си жертва. Тоя път не успя. С ловко извъртване генуезецът отскочи от тарана. Двата кораба се блъснаха с бордове, начупиха греблата си. Канджите и куките мигновено ги сцепиха. Бойците се вкопчиха с алебарди и мечове върху сближените палуби.

На първата линия както винаги се биеше Иванко, снажен, неуморим, с блеснал като светкавица меч. Той вече си бе пробил път сред вражите редици и бе стъпил на неприятелската палуба. Генуезците пък имаха успех на кърмата и настъпваха уверено там, когато към другия български борд се устреми още един генуезки кораб. Макар и в разгара на ръкопашния бой българите успяха да го посрещнат със залп от камъни, които строшиха главната му мачта, разкъсаха платната, избиха част от робите. Ала не им се удаде да спрат устрема му. Така сцепен в абордажа, корабът на Иванко не свари да се приготви за удара. Таранът на новия противник хлътна дълбоко в корпуса му.

Джорджио де Мецано се провикна отсреща, изправен в цял ръст, с позлатена броня:

— Княже, вижте безизходицата си! По-добре се предайте! Ще пощадя живота ви и хората ви!

Както въртеше неукротимия си меч, Иванко изруга:

— От подлец пощада не ща!

Джорджио де Мецано отвърна с прежния си изящен и безчувствен глас:

— Принуден съм тогава да ви унищожа, Ваша Светлост! А после ще превзема Калиакра!

— Опитай! — изкрещя Иванко — Опитай, та да си счупиш там зъбите, псе проклето!

Де Мецано се отдръпна да пресрещне идващата на помощ българска каторга. Изглежда, бе сметнал, че е обезвредил главния си враг. Съвсем не бе дооценил какво въздействие щеше да окаже нахлулата в трюма вода, която вече заливаше гребците. Пред нейната заплаха българите получиха нови сили. Отблъснаха назад преминалите на кораба им генуезци. Битката неусетно се пренесе на неприятелския борд и когато каторгата на Иванко потъна, всички негови войници се бяха прехвърлили на генуезката галера.

Боят, все по-ожесточен, се затегна. В туй време останалите съдове, латински и карвунски, улисани във взаимна гонитба, се отдалечаваха бързо, докато изчезнаха зад кръгозора. И когато накрая Иванко отпусна окървавения си меч, грохнал от умора, с виещи се кръгове пред очите, почти всички генуезци бяха избити или ранени. Българите бяха останали наполовина. Живи, но всеки с някаква рана, по-тежка или по-лека. И все пак, макар и смазани от изтощение, накълцани, те бяха победителите. Вражата галера се намираше в техни ръце.

Тогава видяха пушека от трюма. Някакво гюле бе попаднало в склада със смолата. Изникна нова заплаха, най-голямата заплаха в морето — пожарът. Преуморените моряци и войници спуснаха с въжета ведрата, почнаха да вадят вода и най-сетне угасиха огъня.

Убедил се, че е неспособен за сражение, Иванко даде заповед да потеглят към брега. Оцелелите гребци хванаха годните за работа весла.

Тогава изневиделица връхлетя ескадрата на Хаджи Мехмед Чолак. Видял зелените им байраци, Иванко мигновено забрави умората си. Скочи на крака.

— На оръжие!

Малцина се отзоваха на призива му. Надигнаха се с превързани ръце и глави, отпаднали, едва държащи мечове в омекнали десници. Докато Иванко се усети, трите турски галери обградиха каторгата му и се прехвърлиха в нея. Обкръжен от дузина настървени врагове, той беше решил вече да продаде скъпо живота си, когато зърна начело на настъпващите турци някогашния боил Йолпан.

— Изменнико! — извика той — Проклет бъди!

И опита да си пробие път към него, да премери с него сила.

Айъ Сюлейман изруга:

— Върви по дяволите!

И метна копието си. Ала случайно вдигналия щита си османец го отклони и Иванко остана невредим. Прииждащото множество го затисна с телата си. Обезсили го. Когато се опомни, той се видя здраво овързан, изправен пред побелелия паша.

— Машалла! — рече хаджи Мехмед, вдигнал сребърната си десница — Благодаря на Аллаха, че напоследък тъй услажда живота ми, все с юнаци ме среща.

После добави:

— Аллах обича смелите. Затова и аз ги обичам. Вместо да те заколя като враг, ще ти пощадя живота. Само едно искам от теб — да те видя воин на пророка.

Такава беше целта на живота му. Проповедник на правата вяра беше хаджи Мехмед. Колкото гяури спечелеше за нея, толкова грехове аллах щеше да му опрости, когато застанеше пред престола му. А часът на представянето наближаваше. Остаряваше хаджията, сам го чувствуваше.

Иванко мълчеше. Тогава пашата повтори:

— Е, гяур! Скланяш ли?

Оплискан с кръв, Иванко отвърна:

— Ако не бях вързан, щях да ти отрежа главата. Види се, не познаваш сина на Добротица.

Хаджията поклати глава.

— Ако е писано, може и да я отрежеш. Ала не тъй е писано. Писано е друго — аз да отрежа твоята.

Тогава напреде пристъпи Айъ Сюлейман. Пошепна нещо в ухото на пашата и оня кимна с глава.

— Проклетнико! — изръмжа злобно Сюлейман-Йолпан. — Тъй значи, мито от моето жито ще искаш! Моята крепост ще обсебваш! Моята майка ще пленяваш!

— Твоята майка не е пленница. Свободна си живее в твърдината. Където й душа иска, може да иде. Честна българска болярка е майка ти, не родоотстъпничка като сина си.

Айъ Сюлейман посегна да го удари, но пашата го възпря.

— Кой прав, кой крив — рече тогава Сюлейман, — нека отсъди аллах! Божи съд!

Помълча и добави:

— Тъй овързан, ще те хвърля в морето. Ако потънеш, значи прав си ти и вярата ти няма да меняваме. Ако не потънеш, значи аз съм прав и в геената трябва да те пратим.

— Значи и тъй, и инак, все на гибел ме обричате?

— Не, чоджум! — обади се хаджи Мехмед — Има и трети път, доброволно да приемеш исляма.

Айъ Сюлейман притури злорадо:

— Та и ти, Иванко, да станеш вероотстъпник, да зарадваш Добротица!

Иванко, пребледнял, но с искрящи очи се обърна към стария турчин:

— Мехмед паша, на теб ще отговоря. На изменник не отговарям. И чуй що ще ти река! Честно е живял до днес Иванко, много други грехове може да има, не и тоя. Честно ще умре…

Отде можеше да знае, че само изпитваха смелостта му, че Йолпан вече го бе отредил заложник, да стори размяна с него, да отскубне майка си от ноктите на Добротица.

— Машалла! — поглади брадата си Чолака.

Но не довърши. Откъм мачтата долетя вик:

— Топал шейтан!

На турски това значеше «Куция дявол».

Всички обърнаха глави натам, където сочеше морякът и видяха понеслите се с пълни весла каторги. Без байраци, без знаци. Ни български, ни ромейски, ни генуезки.

Айъ Сюлейман изкрещя:

— Всички по местата си!

Овързали набързо пленниците, турците се прехвърлиха на своите кораби. Стъкмиха се за боя. И когато флотата на Белязания връхлетя, те бяха готови да се сразят с нея, макар че пиратите имаха пълно превъзходство — на три турски галери пет пиратски.

Айъ Сюлейман знаеше да преценява силите си.

— Право на юг! — изкомандува той — Греби бързо.

Опита да се отскубне. Ала Коста Хусарина настигна галерата на хаджи Мехмед. При гръмовната подкана на Батул Безнос гребците отпуснаха веслата. Нападнати от двата борда, притиснати при абордажа от многократно повече противници, турците бяха пометени от пиратите за кратко време. Между малцината пострадали в битката беше и Батул Безнос. Един камък го удари по шлема и го просна в безсъзнание на палубата. Ведно с другите ранени пиратите го отнесоха в трюма, докато се свести.

Заловиха едноръкия паша, когато удряше чакмака да подпали разлятата смола, решен да изгори с кораба си, но да не го отстъпи на неверниците. Въпреки бясната му съпротива, невероятна за възрастта му, той беше пленен и изправен пред пиратския главатар.

— Значи това е Мехмед Чолак! — рече Белязания — Хубав откуп ще падне за теб!

— Пишман ще станеш за тоя откуп, Топал шейтан! — рече тихо хаджията — Пуснеш ли ме, ще те намеря в дън земя и ще те набуча на кола! Мехмед Чолак не прощава такъв резил!

— Ще ме набучиш, когато ме хванеш! — засмя се Коста — А сега не се зъби много-много, та да не ти прережа гръкляна.

Пашата вирна белобрадата си глава.

— Няма да ме уплашиш, гяур! Не ме е страх мене от смъртта. Без милост пращам хората си на смърт, защото оттук ще идат право при аллаха, в рая. Облажавам ги дори, че не съм аз на тяхно място.

— Щом толкова ги облажаваш, да те пратя при тях още сега!

Пашата скръсти ръце.

— Ако е такава волята на аллаха и то може да стане. И без туй вече ми е време. Остарях. Изморен съм. Животът тук не ми се услажда. При аллаха ще се върне пак младостта ми.

Внезапно той се сепна. Умората, привела раменете му след тежката битка, неусетно се изпари.

— Слушай бре, невернико! Защо опитваш с нас мегдан да делиш? Не видиш ли, че дните ви са преброени, на всички гяурски царства. Правата вяра ще победи, ще ги затрие!

— Пет пари не давам за верите ви! Искам ви само имането.

— Ей затуй ислямът ще надвие! — натърти турчинът — Защото всеки от вас дърпа чергата към себе си.

— Че няма за другиго да си залагам главата! — прекъсна го Коста.

— Ей това е то! А ние се бием за аллаха, за вярата си! Аллах ни сплотява. Затуй ще ви бъхтим. Един по един. Тъй е писано.

— Писано! — усмихна се Белязания. Щеше му се да го подиграе, а в същото време се чувствуваше някак смутен от увереността на стария фанатик. — Глупости! Писано е, ама тук, в десниците ни. Които са по-яки…

— И по-сговорни! А сред вас никога няма да има сговор. Аллах не ще ви остави да се сдружите. Осъдил ви е аллах…

— Само мен няма да биете! А за другите хич не ме е еня! Нямам нужда от сговор. Силен съм и сам. Няма да му бера грижата на Добротица, или на Палеолога, я!

— Тъй мислят всички гяури, за слава на аллаха. И се дърпат, не си помагат… А ние ви бием — един по един… Ту с българите против ромейците, ту с генуезците против българите. А когато му дойде времето — и против генуезците. Няма дружба между гяур и правоверен.

Коста неволно се замисли пред тая откровеност. За пръв път. Досега за него и генуезци, и византийци, и турци, та дори и българи, бяха все едно, все врагове. Сега видя, че някои правят разлика. Туй заслужаваше да се премисли. Ала не сега. Сега нямаше време да умува върху думите, що бе изтървал в позора си старият паша. Белязания отправи цялата си сила подир двете бягащи турски галери. Друг път навярно не би ги преследвал. Би се задоволил с тая, която плени. Тоя път самохвалните приказки на стария паша засегнаха някаква скрита струнка в душата му. Прищя му се някак да запуши устата на самохвалеца.

— Да видим ще ви помогне ли сега аллах? — присмя се той и заповяда — Напред! С пълни весла!

В туй време ковачът освобождаваше весларите. Между тях беше и Радин. Той грабна един изтърван в битката меч. С два скока се намери пред люка, където бяха затворени робините. Изкърти със замах капака. Нещастничките излязоха бледи, с подпухнали от плач очи. Ирина, залитаща от изтощение, увисна на врата му, невярваща, че е свободна. Той я отнесе настрана върху купчина въжета, после се изкачи на горната палуба, последван от другите по-млади и силни роби. Готов беше отново да се сражава за свободата си.

Бягащите турски кораби нямаха голяма преднина. При това нещо ставаше на единия. Някои весла не спазваха реда си. Или имаше умрели от преумората роби или — опит за бунт.

Без да се замисля, Коста се насочи нататък. Когато можеше да се чуе вече гласът му, той се провикна към робите. Като по магия и тоя път турските весла увиснаха едно след друго, докато галерата спря безпомощно сред вълните. Корсарските каторги я обградиха готови за абордаж.

Айъ Сюлейман се изправи на бака.

— Хей, хусарино! — провикна се той. — Видиш ли Иванка, сина на Добротица? Не ме ли пуснеш с мир, ще го набуча на кола! Ей тук, пред очите ти!

— Че какво ме е еня мен за Иванко? — изсмя се Коста.

Йолпан-Сюлейман отговори с насмешка:

— Кой не знае това, хусарино? Че се тъкмиш за зет на деспота?

При този намек, засегнал най-потайното кътче на сърцето му, за което сам пред себе си не смееше да признае, задъхан от ярост, Коста грабна копието на боеца до себе си и го запрати. Сюлейман Мечката отскочи ловко и то се заби в палубата до него.

Второто копие беше на Радин. То раздра копринената чалма на Айъ Сюлейман. При тоя знак и останалите роби, едва сдържали злобата си, почнаха да мятат сулици и стрели. Няма по-безсмислена и разрушителна стихия от бяса на освободения роб. Белязания едва ги усмири, за да продължи преговорите. Съдбата му беше пратила тоя случай сякаш нарочно.

Коста даде знак да доведат пашата.

— Йолпане! — рече той, решил изведнъж — Ако набучиш на кола Иванко, аз ще изгоря Чолака!

При тая закана турците зашумяха гневно, размахаха ятаганите и заобиколиха Айъ Сюлейман. Колкото и да не му се щеше да изтърве заложника си, какъвто и храбрец да беше, Йолпан-Сюлейман си оставаше потурнак. На него държаха по-малко, отколкото на истинския турчин.

Той вдигна ръка.

— Тогава да ги разменим! Пашата за княза!

— Да бъде! — отвърна Белязания.

Айъ Сюлейман се обърна към Иванко:

— Чу ли? Ще те пусна, ама и от теб откуп искам.

Макар и слисан от постъпката на хусарина, Иванко се сопна:

— За друг откуп не става дума. Само за мен и за пашата!

— За мен по-важна е майка ми — натърти Сюлейман — Обещай, че ще я пуснеш да дойде при мен! Инак няма да те освободя!

Князът вдигна рамене.

— Казах ти. Никой не й пречи и сега. Няма да й пречи и после.

— Закълни се!

— Заклевам се! Ако поиска, ще дойде при теб.

— Тогава върви си със здраве!

Една варка откара Иванко до хусарския кораб, откъдето взе хаджи Мехмед Чолак, и се върна. Преди двата кораба да се разделят, Айъ Сюлейман се провикна:

— И не забравяй думата си!

— Аз няма да се откажа! — отвърна Иванко — Само че не знам дали тя ще дойде. Болярката Десислава тъй разправя — че няма вече син. Казва, че синът на Десислава не може да бъде вероотстъпник…

— Лъжец! — изкрещя Сюлейман и посегна към лъка на застаналия до него стрелец. Но Чолака го възпря.

После корабите се разделиха. Мохамеданските, намалели с един, поеха на юг, пиратските с пленената турска галера — на север.

Иванко пристъпи към Белязания. Измери го с поглед отстрани, после го грабна в мечата си прегръдка.

— Слушай, хусарино! — рече той просълзен — Много пакости стори ти. Простени да ти са! Анна ми каза, че си се държал като благородник.

Коста усети, че му премалява. Пулсът му заблъска в челото.

— Кой рече това? — той облиза пресъхналите си устни. Щеше му се да го чуе повторно.

— Сестра ми, Анна. Пък го виждам и аз. Виждам, един, хусарин може да бъде по-благороден от един роден болярин. Сполай ти!

Отпусна го, отстъпи крачка назад. Изведнъж реши, както всичко решаваше бързо, стихийно — и хубаво, и лошо.

— Кажи, хусарино, щеш ли да се побратимим?

Коста не бе очаквал чак толкова.

Без да отговори, сега приказките не бяха на място, той измъкна камата и резна с нея палеца си. Кръвта рукна алена като огън. Вдигна пръста си. Иванко го захапа и изсмука кръвта. После клъцна своя палец и го протегна към пирата.

Двамата вече бяха кръвни братя.