Петър Бобев
Куцият дявол (14)

Куцият дявол

Княгинята беше паднала по очи и плачеше с глас:

— Господи, прости ми! Длъжна бях да спася брата си! И не само него… За да няма война, господи… Не искам да бъда троянската Елена…

Тя млъкна. Изправи се в леглото. Изтри разплаканите си очи. Някой бе почукал на вратата.

— Да! — рече тя. И в стаята й влезе една слугиня.

— Месер Джорджио де Мецано моли да го приемете! — съобщи тя с поклон.

Горчива усмивка се плъзна по бледите устни на княгинята. Защо бяха тия любезности? Та тя беше негова пленница, робиня. Ако той поискаше, тозчас можеше да я хвърли в затвора, да я убие дори. Беше й отстъпил един от най-разкошните домове в крепостта, с цяла дузина слуги и слугини, които изпълняваха мигновено всяко нейно желание. Почти я бе оставил на спокойствие. Не се бе показвал пред нея от онзи ден, когато я бе принудил да се откаже от връщане в Калиакра.

— Поканете го!

Стана, оправи дрехата си и влезе в просторната приемна. Джорджио де Мецано я посрещна с дълбок поклон, на който тя не отвърна, а запита:

— Какво ще заповядате, Ваша Светлост?

— Не да заповядвам съм дошъл, монна Анна! — усмихна се сдържано генуезецът — А да моля.

— Изразът няма значение. В моето състояние вашата молба звучи като заповед. Какво искате повече?

— Не заслужавам ли покана поне да седна, княгиньо?

Тя му посочи с ръка креслото, но остана пред него права, с гневен, питащ поглед.

— Монна Анна! — започна след кратко обмисляне де Мецано. — Време е вече да получа отговора ви.

— Вие го знаете, аз оставам!

— Не това питам аз… Вие знаете какво.

— Вече съм отговорила. Нужно ли е да повтарям?

— И все пак помислете си, княгиньо! Знаете ли какъв град е Генуа? Какъв разкош и охолство! Там ще живеете като истински човек. Не сред варвари…

Буйна червенина преля по страните й.

— Вие ли говорите за варвари? След като сте отвлекли една беззащитна жена! С помощта на платен злодей! И то, за да я използвате като разменно средство! Кои са варварите? Моите ли сънародници, които дадоха на света най-чистото учение? Затова вашият папа не може да ни прости, затова ви е надъхал с омразата си. Няма да ни прости той, че пръснахме светлина във фарисейското му сборище. С анатеми, с инквизиции, с кръстоносни походи не може да я угаси. Знае той, светият разбойник, че в България само патриарсите и болярите признават византийската вяра, а народът е с «чистите», дето франките ги наричат «катари». Знае, че от България сила и просветление вземат, затуй се чуди как да затрупа това огнище на светлина и правда…

— Княгиньо, моля ви, забравете това, що се отскубна неволно от устата ми!

Но тя, потръпваща от възмущение, не спираше:

— Смеете да ни наричате варвари вие, които купихте за хиляда екю опашката на магарето, с което Христос бил влязъл в Йерусалим; вие, които като истински идолопоклонници обожавате идоли-кръстове, идоли-мощи, идоли-икони…

— Родът де Мецано е свободен от предразсъдъци, монна Анна. Редом с Евангелието в двореца ни се четат Данте, Петрарка и Бокачио.

Той коленичи пред нея и опита да целуне ръката й:

— Забравете, княгиньо! Както и аз забравям. Елате в Генуа! Да има мир! Никой няма да ви пречи. Изповядвайте каквато искате вяра, кланяйте се на който искате бог! У нас също има хора, които мислят донейде като вас. Да викна ли капелана си, отец Бартоломео? Францисканците твърдят като вас, че Христос не е притежавал никакви земни блага, че собствеността е дело на Сатаната. Лолардите са още по-дръзки. За тях бог е тиранин, срещу чийто гнет се е разбунтувал Луцифер-Светлоносеца…

Анна скърши отчаяно ръце.

— Месер Джорджио, защо не искате да ме разберете? За мира, за благото на народите ни бих се решила. Та вашето предложение е чест за всяка жена. Но не мога. Обречена съм богу. А дъщерята на Добротица няма да стане клетвопрестъпничка.

И той най-сетне разбра. Изправи се рязко.

— Добре! Щом отказвате… Ще помета земята на баща ви, Калиакра ще срина в морето, камък връз камък няма да оставя, народа ви ще пръсна в робство, баща ви ще докарам с верига на врата в Кафа…

Без да трепне, тя прошепна тихо:

— Бясът за господство докара пълното озверяване на съществото, което бог беше предопределил за венец на своето творчество. Аз виждам, тоя бяс пулсира във вените ви, надзърта злобно от очите ви, стяга десницата ви.

— По дяволите вашите бесове!

— Сега пък чуйте и другото! Не тъй лесно се помита земята ми, не тъй лесно се срива Калиакра, не тъй лесно се хваща Добротица. В бащината ми библиотека има една книга «Хрониката на Малала». И там пише: «Войниците на Ахила се наричаха мирмидонци, а сега — българи». Трудно се надвиват потомците на Ахила. Попитайте, месер, и Амадео Савойски, и Балдуин Фландърски, и хилядите загинали в страната ни рицари! Попитайте венецианците, недостигнатите майстори на стенобитни машини! И те ще Ви кажат, че по-добри от тях са били само Калояновите строители на машини. Внуците на Калояновите майстори сега строят машините на Добротица.

Джорджио де Мецано се изправи до прозореца. Долу, по улицата минаваше с тежка стъпка отряд наемници, тръгнали да сменят караула по кулите. С опитно око на стар войник той огледа стегнатата им походка, лъснатото въоръжение, енергичните лица. После, неоткрил никакъв пропуск, се обърна.

— Деспот Добротица наистина може да се гордее с дъщеря си. Достойна дъщеря — макар и еретичка!

За пръв път си бе позволил да я нарече така. Случайно ли беше това? Имаше ли нещо случайно в неговите думи?

Той се изправи. Любезността беше изчезнала от лицето, от цялото му държане. В очите му напираше едва сдържан гняв.

— Княгиньо, и моето търпение има граница! Моля ви, помислете си! Оценете властта, с която разполагам. Мога да ви продам в робство, да ви убия, ако пожелая. Спомнете си още каква мощ има и Светата инквизиция!

— Ваша Светлост! — пошепна тихо, но решително девойката — Смъртта не ще ме уплаши. Няма власт над този, за когото животът не е най-важното. Животът тук, на земята, е Сатанаилова тъмница. Колкото по-рано я напуснеш, толкова по-добре. Но да я напуснеш с достойнство. Ще бъде тъмница, додето дойде раят на земята, когато ще бъдат свалени всички властници, грабители и насилници; когато ще бъдат тласнати в забвение всички божества, измислени от властниците, и всички светци, възвеличени от господарите.

Той тропна с крак.

— Не за еретически проповеди съм дошъл при вас, когато ме чакат толкова важни дела. Чуйте и това! От вашето здравомислие или от вашата упоритост зависи много, може би повече, отколкото си представяте. Знаете ли вие какво значи търговия? Генуа за вас е само враг. Защото не си давате сметка, че ако не е тя с нейните храбри воини, с нейните предприемчиви търговци, Европа ще потъне в селящина. Закъде е просветеният християнски свят без коприна, слонова кост, фарфор, скъпоценности, без подправки? Светите храмове ще заприличат на обори, папата — на селяк, благородниците няма да се различават от свинарите. И никой няма да ги тачи.

— Още по-добре! — не се стърпя Анна.

— Това значи да се срине редът в света, установен от бога. Две сили се мъчат да ни пречат: Византия и България. Все те опитват да прекъснат търговията ни с Изтока. За туй ние искаме друго: върху мястото на силна Византия и силна България да изникнат множество немощни държавици, и между тях — дивата османска орда, която никога няма да стане опасна за нас. Тъй знаем ние, по-добре турците, отколкото българите или ромейците. Разберете го, княгиньо! Всички са против вас. Само Венеция още ви прави мили очи. Но и тя, ако ни измести, първа ще ви нападне. И Флоренция, и папата, и френският крал, и маджарският. Не разбирате ли това? Така се подреждат събитията, понявга по-мощни от желанията ни. И Византия, и България са пред гибел — осъдени. Сега, княгиньо, само от вас зависи дали и Карвунската хо̀ра ще бъде унищожена с тях, за да се разчисти Пътят на подправките. Или пък благодарение на вас и вашата далновидност ще мине на наша страна и ще се спаси.

Той се поклони студено.

— По-откровен не можех да бъда. Надявам се, че вече съм разбран правилно. Утре ще дойда за отговора ви.

И се оттегли със сдържан поклон.

Анна остана неподвижна на мястото си, без да отвърне, без да погледне след него. Луд рояк мисли се блъскаше в главата й, едни от други по-нелепи, по-безполезни. Толкова бе странила от грижи за власт и държава в стремежа си към съвършенство и душевен покой. И все напразно. Като осъдена — както казваше баща й: «Царският род не е като другите. Сякаш отгоре му тегне проклятие. Нямаш свое сърце. Държавата е по-силна от теб. Нейните грижи удавят твоите.»

Изведнъж девойката стисна юмруци. Бе решила. Бясът на властта нямаше власт над нея. Държавата не можеше да управлява нея. Над бащината й насилническа държава се въздигаше свободната общиария, а над нея — бог. Анна беше обречена богу. И ако не можеше, докато бе жива, то — мъртва. Над живота й никой нямаше власт… Освен бог… А бог щеше да й прости…

С бавни, уморени стъпки, тя слезе по стълбата, излезе на тясната уличка. Най-преданата слугиня, по-право най-вярната й пазачка я последва начаса, понесла на ръка наметката й. Знаеше, че княгинята обича да седи на брега и да гледа на запад. А там, до морето, е хладно.

Прекосиха целия град по тесните улички, изпълнени с гъмжило от хора, всеки със своите залисии. Войници, повели окован във вериги окаяник, писци и нотариуси с мастилниците си и свитъците хартия, занаятчии, чираци, францискански монаси с дървени сандали и голи глави. Рибари, понесли на глава кошове с риба, хвалеха напевно стоката си. Въздухът ехтеше от човешка глъчка и шумовете на работниците. Кънтеше наковалня, стържеше трион, скрибуцаше грънчарско колело. Майстори надзидваха с огромни каменни блокове, измъкнати от елинските развалини до брега, Стражевата кула. Към север удължаваха крепостната стена. Градът процъфтяваше, ставаше тесен за прииждащото население и за военните надежди, които му се възлагаха — да стане втора Генуа във Великото море, стратегически и икономически център на Светата република в устрема й към Изток.

Княгинята излезе през главната градска порта, където окованите в желязо часовои й отдадоха княжеска почит, и се спусна по стръмната пътека към брега. Чудеше се как да отстрани прислужницата, която се влачеше като сянка подире й.

Тревогата беше сковала съзнанието й. Утре беше длъжна да отговори. А нямаше какво да премисля повече. Беше решила, беше му го казала. Оставаше й последната надежда — морето, родното море. Щеше да я приюти в дълбините си, да я приласкае като майка…

Пред сламената си колиба се препичаше на слънце старият роб, който цяла нощ обикаляше рова и шибаше с прът по водата да плаши жабите. Без него благородниците в града не можеха да спят. А да източи водата от рова губернаторът не се решаваше в тия смутни времена.

От камък на камък двете жени достигнаха брега, скалиста площадка на два метра над водата, напукана, разядена от хилядолетията и обливана от пръските на всяка по-висока вълна.

Анна седна на една издатина и прислужничката веднага наметна върху раменете й донесената дреха.

На стотина крачки от тях стоеше подпрян на копието си страж. Денем часовоите се изнасяха край брега. Нощем всички се прибираха вътре. Никой нямаше право да остане извън крепостта след вдигането на моста.

Морето се бе проснало пред нея, блестящо и гладко, нашарено от белите облачни сенки като огромен полиран ахат, ту каменно хладно и безчувствено, ту живо като дишащо чудовище.

Понякога, обикновено сутрин и в омара, морето изглежда леко, призрачно въздушно; друг път, вечер — тежко и плътно като живак. Сега то беше само море, от истинска вода, синьо и блестящо в далечината, кристално прозрачно до брега. И през него, когато отминеше разпененият гребен на вълната, можеше да се види цялото дъно на десет-двадесет лакти дълбочина с безредно разхвърляните каменни блокове, отрупани с разлюлени водорасли.

Там, сред този зелен губер, се таеше покоят. Там нямаше разлика между княгиня и робиня, там нямаше разкъсващи душата колебания и угризения. Покой…

А това? Какво беше това?

Из дълбините изплува с изящна извивка на тялото си тюлен, възседнат от човек. Още щом се подаде над водата, човекът пусна опънатата тетива. Стрелата изсвистя и се впи в гърлото на часовоя, който се стовари възнак на скалата. Слугинята изкрещя. Съседният часовой се спусна на помощ, но насред път го улучи в бедрото втората стрела на нападателя.

Анна дори не свари да премисли. Коста Хусарина се подхвърли по ръце върху скалата, притича накуцвайки до нея и я дръпна към водата.

— Бързо!

Трети часовой с група моряци тичаха вече насам.

— Какво искаш пък сега, хусарино? — дръпна се Анна.

Белязания отговори задъхан от престоя си под водата:

— Няма време за приказки! После ще разбереш!

Блъсна я с все сила сред вълните. Сложи я върху тюлена, после го пришпори с голи пети. Шарко изпръхтя и полетя навътре в морето.

А на брега, оградена от притичалите генуезци, пазачката се кръстеше ужасена и крещеше неистово:

— Света Агнесо, помогни! Видях го! Видях Морския дявол!

И отново почваше да скубе косите си. Знаеше, очакваше я подземието на кулата. Само свръхестествената намеса можеше да я оправдае.

— Мадонно, смили се! — пищеше тя — Куцият дявол отвлече Карвунската княгиня!

В същото време бегълците достигнаха оставената варка. Почти насила хусаринът прехвърли в нея девойката, след което и той се качи вътре, а тюленът захапа въжето и ги повлече на запад.

Втурналите се подире им генуезки лодки скоро изостанаха. Не можа да ги достигне и дежурната галера, която се бе спуснала със стражевите лодки.

В далечината вече се виждаха двете пиратски каторги, когато Белязания, дотогава мълчал мрачно, продума:

— Не съм забравил нищо… За повече имам да мъстя сега…

Девойката се сви на дъното, разтреперана в мокрите си дрехи.

— На мен ли, хусарино?

— Сега и на теб! Защото заради теб гребах окован в генуезката каторга… Защото заради теб деспотът поиска да ме посече…

— Не заради мене — пресече го тя, — а заради бяса на алчността, що още не те е напуснал.

После се досети:

— Помилва ли те баща ми, що ли? Та си пак свободен…

Той сгърчи злобно устни.

— Да ме помилва! Той! Помилвах се сам. Трудно ще хване някой Белязания. Туй, което мога аз, никой друг не може.

— Казах ти, окаянико! Бесът АЗ ще те погуби.

— Не се грижи за мен! Имам и ум, и сила да се пазя сам. Мисли за себе си сега!

— Какво ще мисля? Знам, ти си ми отредил участта.

Той се усмихна самодоволно.

— Вярно е, отредил съм, но не всичко. Двоумя се. Да те затрия ли и да изпратя главата ти на Добротица. Или…

— Какво «или»?

— Или да се оженя за теб… Добротица, сватът на ромейския император, да има зет хусарин!

Удари се по коляното и се разсмя. Надяваше се да прочете уплаха в очите й, да чуе думи за пощада.

Чу само ледения й отговор:

— Да ме затриеш, виж, това си властен. Да ти принадлежа — не! Поне, когато искам да ида при бога, той ще помогне…