Петър Бобев
Куцият дявол (6)

Похитителят

Напоследък княгиня Анна се застояваше все по-често на любимия си чардак над морето. Колкото повече приближаваше часът на раздялата, толкова по-мил й ставаше чардакът, и собите от горницата на бащиния чертог, и цяла Калиакра, с всичките й сплетни, суета и коварства.

Решено бе всичко. Тази вечер, когато изсвиреше рогът за смяна на караула, княгинята щеше да се вмъкне в тайния ходник, който тръгваше от избата на палата. Ключът от тежката желязна порта държеше самият кастрофилакс. Сега той тежеше в пазвата на княгинята, донесен скришом от горничната на Звиница, също богомилка. Долу, при излаза в пещерата, до самото море щеше да чака с лодка брат Драгота, за да я отведе в общиарията, та да вземе мястото си в храма, за което се бе готвила години наред и което й бе отредено от събора на първосвещениците. Служба на бога и народа. Без личен живот, обречена девственица до гроб, без дом и рожба. Оброк бе дала княгиня Анна, сега вече сестра Анна, и щеше да го спази. Щеше да докаже, че първенци и боляри също могат да милеят за ближните, както и поп Богомил, сам той от царско потекло, бе презрял сан и почести и бе тръгнал да сее семето на правдата и човешкото братство, облечен с червеното расо на смъртноосъдените, осъдил се сам на смърт.

Морето пак показваше двете си лица — към изток потъмняло, помръкнало, набръчкано като стогодишна старица, а на запад — гладко, поруменяло от пламналия заник като девойче. Навръх полуострова, като плувнал в морето корабен нос, се издигаше изграденото параклисче върху гроба на свети Николай. Много го тачеха крайморците, затуй му носеха дарове, очаквайки помощ, изцеление и сполука от нетленните му мощи. Тъй разправяше оглушалият монах-пазач на параклиса, който цял ден все подмиташе калдъръма наоколо. Някога зли врагове — татари ли били, каталани ли, отдавна било, кой ще помни — подгонили светеца. Ще го убиват. Достигнал той морския бряг, а убийците зад него. Тогава земята по божа повеля взела да расте, да се удължава пред краката му, навлязла в морето. Смаяни от това чудо, враговете отстъпили. Тъй бог създал Калиакра, Добрия нос… Княгинята знаеше, че това не е вярно. Чела беше в ромейските книги, че тук от древни времена, още преди татари и каталани, е имало и скали, и твърдини, и живот. Още Лизимах, пълководецът на Александър Македонски, се е крил тук от гнева на съперниците си. И все пак хубава беше легендата. Мила и близка.

Мисълта й пак се върна неволно към това, що бе решила. Повече не можеше да отлага. Генуезецът отново й бе дал да разбере, че идва за нея. С поглед, с нетърпение, с разсеяността, когато разговаряше с други в нейно присъствие, с всичко онова, с което и най-безсрамният прелъстител, и най-неловкият обожател издават чувствата си. Баща й, като че ли бе склонен да даде съгласие. Бе й намекнал вчера за това, тъй както умееше с глас, който не търпи възражения. Бе споменал за измъчения народ, за трудностите, за измаелитите и за нуждата да бъдат сплотени всички християни. И накрая — за голямата полза, която щеше да получи държавата от един траен съюз с мощната Генуа.

Надолу, по пътеката към пристанището, двама стражника водеха окован роб с дървен ярем на шията. Батул Безнос. Морската мечка го бе съсипала. Не го бе оставила на мира и когато се бе главил слуга при рибаря Василий. Където видеше, че се появи Батул, на своя или чужда мрежа, на своя или чужда лодка — същата вечер я пробиваше. Прогони го и Василий да не си навлече и той гнева на Морския дух.

А из целия град мълва се мълвеше, че Коста Хусарина е Морският дявол. Някои пък шушукаха, че е върколак. Само върколаци умеят да се превръщат в животни. Защото, след като уби тюленката, Батул, дето седне, дето стане, все това разправяше — как Хусарина изплувал от дълбокото и как след като Батул се прекръстил три пъти, се превърнал на морска мечка и пак изчезнал под водата. А времената бяха такива — размирни, смутни — и всеки хващаше вяра на чудеса и пророчества. Защо пък там, край Дяволската дупка, дето се нарича тъй, откак помнят деди и прадеди, да не се е явил Морският дявол? Защо пък да не е Коста Хусарина? От дете беше белязан с божо клеймо по врата. И цял живот почтена работа не захвана. Уж рибар, все с варката из морето, а дето се вика как веднъж не изнесе риба на тържището? Какви ли клопки не му кроиха градските стражи — не им се удаде да го пипнат. По-хитър беше от тях пустият му дявол!

И никой друг не посмя повече да помогне на злочестия Батул. Осъди го севаст Боян. И сега го водеха към пристана. На Иванковата каторга щеше да гребе три години. Три години каторжник — цели три века…

Тъкмо вчера, когато заклиниха ярема край врата му, научи Батул вестта. Сякаш съдбата бе решила да се поглуми над клетника в най-черния му час. Каза му я войник карнавец. Завъртял се някакъв богомил из Карнава, Радин го викали, и Ирина му пристанала. Побягнала с него. И без това вече нямало кому дълг да плаща. Тогава бе научил Батул и това, че боилът Йолпан се е запилял по света преди нея.

Смаял се бе нещастникът от тия новини. Усетил бе как се подкосяват нозете му. Значи тъй, значи за нищо се бе трепал досега, значи за нищо отиваше да гребе на каторгата, додето се скъса от умора и захвърлят трупа му като мърша на рибите?

 

 

Дневната глъчка утихваше. Рибари и моряци се изкачваха по каменното стълбище към града, понесли на гръб кошовете с риба, мрежите и веслата. Лозарите се прибираха от копан с мотики на рамо. Пред казармата свободните наемници почиваха върху пейките. Някои кърпеха дрехите си, други точеха с брусове копията, трети лъскаха с пясък шлемовете си.

От залязващото слънце сякаш бликаше поток от гръцки огън, който разсичаше на две тихия залив, а от изток вече изпълзяваше тъмнотеменужената нощ. Сините дълбочини под Калиакра притъмняваха като черно мастило.

Забиха камбаните. Изсвири рог. Удари барабан. Загърмяха веригите на вдигания крепостен мост, желязната решетка зад него се свлече с тежък грохот. До заранта никой нямаше право да влезе или да излезе от столицата. Чуваше се скърцането на залостваните порти в технитарския град. Само в болярското градище наставаше оживление. През слюдените прозорци светваха свещи и лоеници, чуваше се глъчка, хлопване на врати, тежки стъпки. Знатните се стягаха за пиршеството, което князът уреждаше в чест на генуезкия гост. Мъжете чакаха деспота да наточи от най-старите вина, пазени в пещерата под двореца, а болярките бързаха да покажат на другоземците, а може би повече една на друга, най-новите си премени и труфила.

Княгинята внезапно трепна. Застанала вече до нея, горничната рече почтително:

— Дошъл е княз Иванко. Иска да влезе.

Преди тя да се обърне, той вече беше прекосил собата й с едрата си крачка и се бе изправил до нея на чардака.

— Добър вечер, сестричке! — поздрави Иванко усмихнат, жизнерадостен както винаги.

— Дал бог добро! — тя го изгледа с питащи очи. — Какво е станало?

— Посланик съм — отвърна той с изящен поклон като италианец. Изглежда, успял бе вече да обърне някоя и друга чаша от отлежалите калиакренски вина. — Баща ни, да го дари бог с дълъг живот, ме прати да те придружа на тържеството. И Теодора — също.

Анна стисна пръстите си тъй силно, че изпукаха.

— Братко, ти знаеш! Не искам, не мога да дойда!

Той вдигна рамене.

— Когато деспотът каже…

— Аз съм негова дъщеря. Когато и аз кажа…

— Остри камъни брашно не мелят — Иванко разпери безпомощно ръце. — А трябва…

Той изведнъж стана мил — тъй, както само той умееше.

— Послушай ме, сестрице! Всяка девойка трябва да се омъжи. И селянка, и княгиня. А генуезецът е благородник, от най-славен род, с висок сан. И млад, красив и силен.

— Аз съм се обрекла богу!

— И в Кримска Хазария може да се служи богу. И в Генуа. Бог е навред.

— Моето е друго, разбери ме поне ти! Клетва съм дала. Ако я престъпя, ме чака смърт.

— Смърт ли! — князът вдигна юмрук. — Я да го видя тоя, който ще заплашва със смърт дъщерята на Добротица!

Тежък облак бе забулил надигналата се месечина. Морето, притъмняло, невидимо и безкрайно, лежеше дълбоко долу, в подножието на скалите. И над него се възвишаваше Калиакра като кораб, литнал в нищото, преди бог да каже: «Да бъде ден!»

Внезапно на едната Иванкова каторга се вдигна глъчка, чуха се груби ругатни и тропот. Лодки с факли зашариха из залива.

Иванко се провикна от чардака:

— Какво става?

Скрити из пещерите под крепостта, нощните постове си подвикнаха един на друг въпроса, додето достигна пристана. Оттам, обратно, долетя по същия път отговорът:

— Батул Безнос избягал. Може да се е удавил.

Анна скръсти молитвено ръце.

— Господи, прости грешния страдалец!

Иванко поклати глава.

— От болярски гнет стигна дотук нещастникът. Пък аз тъкмо бях намислил да го пусна по-рано на свобода.

Княгинята хвана ръката му.

— Иванко, имаш честно сърце. Защо не дойдеш с нас?

— Къде да дойда?

— При братята, при чистите…

Внезапно той се засмя. Не беше създаден тъй, че да изтрайва дълго разгневен и угрижен.

— Както ме гледаш, ставам ли за богомил? Да не ям агнета на шиш, да не пия вино, да работя, да копая и жъна! Ха, ха! Иванко и работа! Работата произхожда от «раб», значи занятие за роби. А иначе, да си призная, ми харесва. Защо пък не? Всички хора равни, братя и сестри! За беда нийде няма равенство. И на онзи свят едни са в рая, други — в ада. Как ще стане то тук, на земята? А е примамливо, дявол да го вземе — без тъмници, без данъци, без робство! И хората няма да ме гледат с такъв страх в очите и с толкова омраза! Макар че аз никого не мразя. Понявга ме дострашава от народа, сякаш е някакво чудовище с хиляди зли очи. Прави са те, ама аз не съм за тях. Ей тъй ще си умра — в охолство…

Анна не спираше:

— Ако дойдеш, ще спасиш своята душа, ще помогнеш за спасението и на нашия баща. Отнемем ли му властта, все едно сме изгонили от душата му най-свирепия бяс — беса на господаруването, що превръща човека в звяр.

— Чуваш ли се какво говориш, сестрице? Та нали, когато ни вземе властта, народът ще ни вземе и главите?

— Не, братко! Поваленият не е вече враг. Той е само човек. Истински е човекът, който се е освободил от властелския бяс.

— Много сладък бяс! — опита той отново да обърне разговора на шега. — Никой не се отрича от него.

И изведнъж се замисли.

— Стига, не ме улисвай! Хората чакат. Натъкми се! Аз пък ще викна Теодора. С нея е по-лесно. Винаги е готова за веселби.

И излезе. Веднага след него се вмъкнаха безшумно слугите с премените и накитите. Дойката Мария влезе в покоите й, когато тя вече беше готова. Анна отпрати с ръка момичетата. Когато двете останаха сами, богомилката запита:

— Отказа ли се от делото, дъще?

— Не съм тази, която спира насред път, лельо. Аз ще се върна скоро. В туй време ти увий по-хубаво Тайната книга да не се повреди по пътя. Както са ми я поверили чистите братя, тъй ще им я върна.

В боязънта си от преследвания богомилите бяха дали своята светиня на княгинята. Смятаха, и с право, че тъкмо в двореца, сред владици и велможи, никой няма да я подири. В тази книга беше събрана мъдростта на богомилското учение. Казваха, че била писана от ръката на самия поп Богомил. За да я увардят, бяха готови живота си да пожертвуват. За тях, безимотниците, враговете на всяка собственост, тази книга беше единственото и най-ценно богатство.

Анна целуна дойката си:

— Чакай ме тук! И се моли да не сгреша!

В пруста срещна брата и сестра си, които идваха да я викат. Преливаща от жал пред близката раздяла, тя не се сдържа и ги целуна поред. После избърза смутена.

Още от прага я лъхна задухата на човешко множество, на ястия, на борина и свещи. Пиршествената зала беше препълнена с хора, насядали край претрупаната трапеза. Начело седеше баща й, деспот Добротица, едър, с прошарени коси, със студени сини очи и късо подстригана брада, наметнат с багреница и обут с червени чизми, белег на царско достойнство. Княгинята го виждаше така за пръв път. Навярно искаше да смае чуждоземните, да им покаже, че не зависи от никого — ни от Византийския император, ни от Търновградския цар. От дясната му страна седеше Джорджио де Мецано, облечен в целия блясък, на който беше способен един генуезки аристократ, с накъдрени букли и тежки пръстени на всеки пръст. След това, не по-малко натруфени, се редяха другите италиански нобили, зад които се сливаха в едно неспокойно, шумно петно от коприна и кадифе, наръсено с искрящите блясъци на скъпоценностите, боляри, болярки и гости, отрупани с пръстени и гривни. Тук бяха събрани всички, що имаха дума пред владетеля на Карвунската хо̀ра — от дукса, началника на морските сили, и доместика, главнокомандуващия на сухопътните войски, до последния драгоманин: и началникът на княжеските граматици, и пазителят на печата, и държателят на княжеската мастилница, и началникът на дворцовата охрана, и протокелиотът, що пази багрениците и свилените ризи на княза, и старият чашник — домакинът на трапезата, който не изпускаше из поглед слугите.

Когато влязоха двете княгини с брат си, глъчката мигновено утихна. Всички станаха да се поклонят. Княгиня Анна видя как засия красивото лице на генуезкия сановник, как очите му се впиха в нея с несдържано възхищение и я следваха неотлъчно, докато тя прекоси залата и седна отляво на баща си, между Иванко и Теодора.

Огромните сребърни канделабри, отрупани с гроздове свещи, хвърляха равна мека светлина върху зачервените лица на пируващите и върху обсипаната с отбрани гозби маса, покрита със златообшита покривка, върху която на сребърни блюда бяха поставени печени глигани, еленови бутове, мечешки лапи и какъв ли не дивеч. В стъклени венециански кани искряха разноцветни вина, от които слугите доливаха често в гравираните сребърни потири. В позлатени подноси лежаха купчини стафиди, бадеми, орехи, киснали в мед, лимони и дюли, малки хлебчета, наръсени с канела. Само пред кастрофилакс Звиница имаше кана с боза. И до днес старият воин не се бе приучил към виното, не бе се отказал от своето татарско питие, на което и българи, и италианци поглеждаха с насмешка.

Когато всички заеха отново местата си, Добротица стана с вдигната чаша. Множеството утихна.

— Драги мои гости — почна той на латински. — Ваша Светлост Джорджио де Мецано и вие, генуезки нобили. С радост посрещнахме аз и народът ми идването на вашата галера. С тъга научихме, че тя вече е поправена и вие ще ни напуснете. Но вярвам, че в тия няколко дни вие успяхте да се убедите във волята на моята страна да живее в мир и разбирателство с пресветлата Генуезка република. За мен и моята страна търговците са най-любими люде, когато идват като истински търговци. С болка на сърцето дадох заповед да задържат галерата на месер Антонио и него самия, когато беше дошъл в нощния мрак, сдружил се с разбойници и бунтари, да товари стоки от страната ми, без да плати митото, което се плаща по целия свят. Но аз, в знак на уважение към републиката ви и от лично благоразположение към негова светлост върховния дожд на Генуа освобождавам галерата, и капитана й.

Шумни възклицания посрещнаха последните му думи. Тогава се изправи и Джорджио де Мецано. И той протегна напред пълната си чаша. Заговори, обърнат към деспота, ала очите му не изпускаха седналата до баща си пребледняла девойка, облечена най-скромно от всички — сякаш нарочно, за да подчертае с тази скромност красотата на бялото си лице.

— Мъдри, пресветли княже — подхвана той. — Вашето снизхождение ме трогва. Бих искал нашите страни да живеят в мир вовеки веков. Да не отравяме приятелството си с дребнави разпри за мита и налози. Навред, по цялото крайбрежие на Великото Черно море, генуезките търговци плащат по една перпера на всеки сто перпери стока. Само вие искате по три. Затова нашите капитани се изкушават да нарушават вашите мъдри закони. Да не помислите, че ги оправдавам. Само моля и в бъдеще да бъдете все тъй великодушен към грешките им. Както казах, това е въпрос, който не бива да помрачава щастието ни, че сме заедно, седнали едни до други като истински приятели. Ние сега имаме по-важни дела, пред които бледнеят всички спорове за проценти и пристанищни права.

— Да! — потвърди с глава Добротица — За това трябва да говорим! Да постигнем не временно примирие, което може да се наруши всеки миг, а траен, вечен мир, скрепен от най-сигурни връзки. И ето, аз, по милосърдие божие княз Добротица, уверявам, че ще направя всичко по силите си, за да станат връзките ни нерушими.

Той едва забележимо преглътна и обърнат към дъщеря си, протегна към нея ръка. Жестът беше по-красноречив от всякакви думи.

Княгинята се изправи пребледняла.

— Благородници, извинете ме! Прилоша ми. Татко, позволи да се оттегля!

И без да дочака позволението, притича през стихналата зала по застланата с килими стълба към горницата на двореца. Влезе в стаята си и се отпусна на креслото. Сърцето й биеше до пръсване. Тъй ли трябваше да постъпи! Не сгреши ли? Нямаше ли друг начин, с който да отклони обещанието на баща си, което нито той, нито тя можеха да изпълнят?

Внезапно вратата се отвори, запълнена от мощната снага на брата й.

— Сестрице — почна той, не толкова с укор, колкото със съжаление. — Как можа да го направиш? Баща ни е побеснял. Върни се да се извиниш!

— Не! — изправи се княгинята. — Няма да се върна! Не мога. Не искам и не мога…

Иванко поклати глава.

— Разбирам те. Ала деспотът е непреклонен. Заповяда да се върнеш, да приемеш годежа. Иначе ще те прати в манастир.

— Повечето манастири са богомилски.

— Ще те хвърли в Лобната кула. Помисли, сестрице!

— Василий Врача предпочете да изгори на кладата във Визанс, когато василевсът му предложи да направи избор между живот с позор и смъртта. Кирил Босота подложи да обгорят лицето му с нажежено желязо. Та само аз ли, и то дъщерята на Добротица, ще се уплаша от мъки и изпитания за вярата? Заради любовта към ближния…

Иванко стисна ръката й.

— Обичам те, сестро. Затова те разбирам. Ала и ти го разбери! Любовта към ближния значи най-напред любов към най-ближния. Кой ни е по близък от него? Помогни му, Анна! Помогни на неговото дело!

— Ще му помогна тъй, както моята вяра и моята съвест ме учат. Когато остане без царство и без власт, той ще стане истински човек. От ада на грижите за власт и трон, от кошмара на сплетните и заговорите, той ще премине в рая на спокойния трудов живот. Там от никого няма да се бои. Защото всеки човек от враг ще му стане брат.

Иванко я погали за косата.

— Сестрице, ти сънуваш. Хубав, сладостен, но сън! Невъзможен, неправдоподобен. Светът е различен. Събуди се, Анна! Виж къде стъпваш! Не по облаци. Ти си княжеска дъщеря. Свързана си с нас, нашата съдба е и твоя съдба. За народа, за когото искаш да се пожертвуваш, ти ще бъдеш по-полезна тук, в двореца или в мраморния палат в Кафа, отколкото в някоя богомилска колиба. Знай, ако не приемеш, това ще означава война. Генуезците не ще понесат такава обида. Отдавна Карвунската хо̀ра е трън в очите им. Защото нямат друг, по-мощен съперник по брега на Черното море. Ни татари, ни византийци, ни турци. Справят ли се с нас, морето ще бъде тяхно. Затова чакат само повод за война. Искаш ли ти да бъдеш тоя повод — заради тебе да се пролее кръв? Това ли искаш — народът да те запомни като втора троянска Елена?

Княгинята стисна устни.

— Братко, пощади ме! Нима не знаеш какво значи да дадеш оброк пред бога? Няма да се омъжа — ни за генуезец, ни за ромеец, ни за татарин! По-напред ще скоча от Лобната кула…

Иванко вдигна безпомощно рамене. Познаваше твърдостта на сестра си, познаваше твърдостта и на баща си. Каква ли буря щеше да се разрази след тоя отговор?

— Помисли си пак! Ела на пиршеството! Не гневи деспота! Не ставай втора Елена!

И излезе.

Тогава протръби нощната смяна. Княгинята трепна. Засуети се. Беше окъсняла. Долу, на брега, вече я чакаше брат Драгота, който идваше да й помогне, та да се откъсне по-леко от невидимите окови на охолството и суетата. Тя разтършува изписаните с цветя и приказни зверове ракли да подири най-простата премяна. Не усети кога е влязла дойката й, готова, с вързоп дрехи на ръка.

— Няма време! — пошепна тя. — При смяната ще се измъкнем, без да ни усетят. Не се преобличай!

Хвана я и я поведе така нагиздена по стълбището на слугите. В общата суетня ни слуга, нито някои друг успя да ги види. Тъй незабелязани, само с едно лоениче, се намъкнаха в зимника. Насреща, взидана в издълбаната скала, се чернееше тежката желязна врата на тайния изход, пред който винаги стоеше часовой — да вдигне тревога, ако враг отдолу опита да насили яките панти. Сега часовоят спеше, прострян на пода, упоен от билката, що бе насипала сама дойката в ястието му. Последно спасение е този ходник. Ако враг нахлуе в твърдината, княжеската челяд и приближените му да не паднат в плен, през него да се измъкнат долу до морето, а оттам — бог да е на помощ. А при нужда, ако бедата иде от морето, тази порта бива зазидвана, защото и упование е тя, но и заплаха. С таран може да се разкърти, с предателство да се отключи.

Княгинята пристъпи, пъхна ключа в отвора и го превъртя. С тежко изскрибуцване вратата се отмести. Девойката въздъхна тежко, положи ръка над сърцето си и прочете шепотом «Отче наш», единствената молитва, която богомилите бяха оставили от сложните християнски псалми и песнопения. И сякаш това й вдъхна нова сила, затегна отново нишката, що я свързваше с бога. Добила по-голяма решимост, тя навлезе смело в зиналата под нозете й дупка, стъпи на стръмната дървена стълба, която се губеше дълбоко в отвесния тунел през скалата.

Стъпало след стъпало, бавно, опипом, предпазливо, защото една само непремерена стъпка стигаше да я запрати в пропастта, тя слизаше надолу, следвана от запъхтяното дишане на дойката. Стълбата свърши до тясна скална площадка, от която започна втора стълба. После трета, четвърта. Двете жени все слизаха, слизаха. Задъхаха се от напрежение и умора, краката им се разтрепериха.

Най-сетне дочуха плисъка на морето. Тутакси угасиха лоеничето, за да не ги издаде на някой окъснял рибар. Последните стъпки направиха в пълен мрак.

Когато накрай краката им опряха на здрава земя и очите им посвикнаха с мрака, те видяха, че са се озовали в Аязмото, светилището с извора на морския бряг, където по иконата на свети Николай бяха навързани от безброй богомолци червени конци за сполука и здраве.

Анна надзърна. Не видя никаква лодка. Дали брат Драгота я бе затулил нейде зад камънаците? Или не ги бе дочакал? Или пък въобще не бе идвал?

Предпазливо и безшумно като сенки, двете се измъкнаха навън. Луната се бе издигнала нависоко, небето се бе очистило от всякакви облаци. Отвесният бряг на Калиакра висеше над главите им още по-заплашителен от друг път, набръчкан от черните лунни сенки в скалните неравности. Избирайки най-затъмнените кътчета, бегълките тръгнаха вляво, почти спрени в канарата, като отскачаха от всяка вълна, успяла да премине натръшканите във водата каменни отломъци, подобни на безредно налягали морски чудовища.

И ето, видяха го! От скалата се отдели сянка на мъж, пристъпи към тях, взря се вторачено в девойката. Тя изведнъж разбра — не беше Драгота. Драгота имаше брада. Ала не изпищя. Ако изпищеше, щеше да провали цялото начинание. А може би той беше пратеник на Драгота, също брат-богомил?

— Кой си ти? — запита тя задъхана.

Човекът се вгледа в лицето й, в разкошното облекло, в скъпите накити.

— Охо! — промълви той глухо. — Княгинята!

Протегна ръка и я хвана за китката.

— Ела с мен!

После се извърна към Мария:

— А ти се махай оттук!

Не ги познаваше, нито Анна, нито дойката бяха жени, които ще се стреснат от такава заплаха.

Княгинята замахна и му залепи една плесница.

— Как смееш да ме докосваш?

А Мария се хвърли отгоре му с юмруци и ритници. Нападателят за миг се смути, но само за миг. После, ловък като звяр, блъсна дойката, която се простря на земята безчувствена, изви ръката на девойката на гръб и я тласна пред себе си.

Едва сега княгинята изпищя:

— Помощ!

Вече нямаше съмнение, че е враг.

От скалната площадка на двадесетина метра над главата й долетя гласът на часовоя.

— Кой е там?

— Помощ! — повтори девойката, преди похитителят да й запуши устата.

Войникът вдигна тръбата. Тревожният звук процепи тишината. Обадиха се близките постове. Горе, от Стражевата кула, се размахаха запалени факли. В крепостта рог засвири тревога. Забиха барабани. Неколцина войника от най-близките засади изтичаха с извадени мечове. Но когато достигнаха проснатата в безсъзнание жена, девойката и нападателят бяха изчезнали. Проследили на светлината от горящите борини пресните им дири по мокрия пясък, стражите откриха с удивление и уплаха, че навлизаха право в морето.

А там нямаше никаква лодка. Часовоите се кълняха в името на Христа и Богородица, че никаква варка, нито кораб, ни сал, ни прост дънер дори не бе приближавал тая вечер брега.

Тогава?

Нападателят или се бе удавил ведно с жертвата си, или…

Изтръпнали от суеверен ужас, суровите воини неволно отстъпиха назад. Та там, само на двеста-триста разкрача от тях, зееше Дяволската дупка. Кой друг би могъл тъй неусетно, без да го забележи някой, да извърши дяволското си дело?

В туй време дойката бе дошла на себе си, бе опитала да седне и сега гледаше слисана суетнята на облечените в желязо мъже.

Изведнъж тя трепна. Озърна се и като видя увитата във вързопа богомилска книга, я грабна и мушна в пазвата си. После се сети и за другото.

— Хванахте ли го? — запита тя с разтреперан глас.

— Кого? — изръмжа стражевият десетник.

— Разбойника! Дето отвлече княгинята!

Войниците се вцепениха. Княгинята! Да я грабнат пред очите им!

— Че кой беше той? — запита с пресъхнали устни десетникът. — Позна ли го?

Дойката се задъха. Гърдите загълтаха жадно недостигащия въздух.

— Как няма да го позная? Хусаринът Коста! Белязания!

Стражите неволно почнаха да се кръстят, да отстъпват от брега. Горе, в крепостта, ги очакваше гневът на деспота, ала тук, на три крачки от тях, се плискаше морето, убежището на сила, тайнствена и зловеща, по-заплашителна от най-жестокия болярин.

Внезапно Мария прехапа устни. Стори й се, че в тъмнината пред Дяволската дупка някой подскочи. После чу злобно, тържествуващо хихикане. Дали пък не беше сам Нечестивият?