Петър Бобев
Куцият дявол (18)

Бунтът на обречените

Коста Хусарина, сега вече княжев побратим, стоеше на любимото си място на бака, загледан в прииждащите насреща вълни, заслушан в равния плисък на веслата. Доволен беше. Вчера Иванко го бе отвел точно на полесражението, където продължаваше битката между карвунските и генуезките галери. При появата му българите, разколебани, готови да отстъпят пред надмощието на врага, получиха нови сили, а неприятелите им, разбрали, че вече са изгубили превеса в борбата, наплашени от свръхестествената му слава, опитаха да се измъкнат в ред. Ала устремът на пиратите обърка цялата им стратегия. За съвсем кратко време три техни галери бяха завзети с пристъп. Останалите начело с адмиралския кораб на Джорджио де Мецано предпочетоха да се спасят с бягство. Изглежда, и тоя път де Мецано бе обещал свобода и награда на робите си. Но докога щеше да ги освобождава? Кой щеше да плаща свободата им? Откъде щеше да намира други гребци?

След тази бляскава победа Иванко отведе своите кораби в пристанището за поправка, тъй като се държаха едва на вода от повредите в боя, а Белязания се спусна подир отстъпващите генуезци, за да ги доразгроми. Половин победа не е победа. За беда това не му се удаде. Нощта настъпи бързо и погълна разбитата флота, спаси я от пълното поражение.

Вместо да се лутат напразно из тъмнината, хусарите оставиха на брега освободените роби, които не пожелаха да плават с тях. Батул пък в туй време лежеше в несвяст в трюма и тъй, по една глупава прищявка на съдбата, се размина със сестра си.

И сега, от ранна утрин Коста кръстосваше морето да открие някаква следа от враговете. Повторно се бяха изплъзнали от ръцете му. И тая, и предната нощ. Толкова добре бе обмислил плана си Белязания тогава. Нарочно бе отвел каторгите си накуп, докато ги скрие тъмнината. После бе оставил да се движи в същата посока само корабът на Секул, повлякъл след себе си две лодки с окачени на дълги пръти фенери, та отдалеч да наподобяват светлините на три кораба. А той с двете каторги се бе върнал назад. Възседнал Шарко, бе закачил сам плаващата котва и когато бе откъснал така адмирала от флотата му, бе връхлетял. И… Нищо не бе постигнал. Джорджио де Мецано бе изчезнал.

И все пак, макар че триумфът му не беше пълен, имаше за какво да бъде радостен Белязания. В мисълта му звъняха като песен думите на Иванко: «Държал си се като благородник.» Че защо пък не? С какво е по-лош от другите? Само животът му е бил по-тежък. Но когато тоя проклет живот стане по-добър и той ще се промени. Нека Анна разбере, нека се убеди, че наистина един хусарин може да бъде благороден.

Морето се стелеше пред него нашарено с равни светли и тъмни ивици. В прозрачната вода се виждаха безброй медузи, обърнати настрана. Усетили заплашителния плисък на веслата, те опитваха да бягат. Целият кръгозор беше забулен в утринните изпарения, а над него небосводът искреше необичайно ясен и безоблачен. Редом с корабите, почти докосвайки веслата, играеха делфини, избързваха, преварваха ги, после като по команда свиваха назад, дочакваха ги и отново се втурваха напред. Смутен от тоя шумен съпровод, Шарко се бе сгушил над тарана и с часове не смееше да се спусне във водата.

Коста видя пръв лодката. Отде можеше да допусне, че в отстъплението си Джорджио де Мецано умишлено го бе отвел към нея? Той спря каторгата си на един хвърлей. Прати лодка. Тя се върна скоро.

— Иска вода — провикна се отдолу единият моряк — Болен ли е? От жажда ли умира? Казва, че ти носи вест.

— Вест? От кого?

— От княгиня Анна.

Сърцето на хусарина сякаш спря да бие. Стори му се, че ще се провали, ще потъне в дън морето. Хвана се с две ръце за парапета. И усети, че лицето му е пламнало.

— Донесете го горе! — заповяда той нетърпеливо.

Морякът опита да обясни нещо:

— Ама, войводо…

— Донесете го веднага! — повтори Белязания и моряците послушно натиснаха веслата, прехвърлиха нещастника в своята лодка и го изнесоха на палубата, проснаха го пред главатаря си.

Коста го изгледа. Смътно подозрение резна съзнанието му. С разширени от уплаха очи се взираха наобиколилите го хусари.

— Вода! — прошепна болният, ала преди някой да му поднесе черпака, се сгърчи и повърна жлъчка и кръв.

Сега чак Коста видя лицето му, зеленикаво, с восъчни устни и оловносиви клепачи върху зачервените очи, забеляза неравното му, измъчено дишане. И най-главното, съзря през разгърдената му мръсна риза издутите бубони на врата, от които църкаше гнойта.

Белязания, припомнил си предишния мор, отстъпи назад.

— Черната! — изхриптя той. И тази зловеща дума застина на всички уста.

После се надвеси с изваден меч над умиращия.

— Кой, окаянико? Кажи ми кой те подучи да споменеш княгинята!

Очите на чумавия не изразиха никакъв страх. Само кротко примирение. Повече в унес, като бълнуване, той отвърна:

— Де… Меца… но…

После се сгърчи, простена мъчително. И притихна. Беше мъртъв.

Опомнили се от вцепенението, всички се раздвижиха. С една канджа изхвърлиха трупа в морето. Запокитиха и канджата след него. Измиха палубата, потопиха лодката му с няколко камъка.

А после?

Белязания взе бързо решението си. За него нямаше избор. Нямаше право да постъпи другояче, ако държеше да спаси флотата си. Тази флота, която той беше създал сам, със своя ум, със своята енергия, със своята находчивост и воля. С нея той, гоненият контрабандист, се бе изравнил със сина на деспота, бе се побратимил с него. За него княгиня Анна беше казала, че е благородник. И сега беше длъжен да постъпи пак благородно.

— Момчета! — извика той, изправен до мачтата — Черната ни беляза! Може да ни отмине — може и да ни натръшка. Няма що да сторим. Нека поне запазим другите кораби! Да не прелети до тях проклетницата!

Народът ни тъй си представяше чумата — посиняла вещица, която прелита от дом до дом, от селище на селище и там, където се допре с мръсните си нокти, се издуват гнойните буци, а от зловонния й дъх нещастниците се задушават.

Хусаринът стисна юмруци. Изправи се на носа и с длани до устата като рупор се провикна:

— Секуле!

Старият му приятел, сух като върлина, сипаничав мъж, застана отсреща.

— Заповядвам! — додаде Коста — Останалите каторги под твоя команда да се приберат в Килийския ръкав! Веднага! Чакайте там три недели! Не се ли прибера, изберете нов войвода! И както съм ви учил — грабете генуезци и турци! Не закачайте Иванко! Побратим ми е… Завет и клетва е туй, помнете!

Глух ропот зад гърба му го накара да се извърне рязко, хванал дръжката на меча. Гълчавата мигновено утихна. Но в очите на всички той прочете страха и омразата, що страхът предизвиква.

Един се престраши да говори за всички.

— Защо ни обричаш на смърт? — изръмжа Олаф кормчията.

— Не аз, а бог ви е обрекъл. И на кораба, и на брега, където и да сте, ако сме белязани, няма отърване. Защо тогава да пренесем омразницата и при другарите си? Ако ще мрем, да мрем само ние…

Олаф, добил дързост от това, че бе предизвикал главатаря си към самооправдание, отново се обади:

— Ако се пръснем, някой може да оцелее. А така — всички. Нямаш право да ни жертвуваш. Капитан си за боя не сега…

Неколцина заръмжаха след него:

— Прав е! Сега е друго! Не си капитан!

— Не съм ли? — изкрещя Белязания и извади меча — Я да видя кой ще ми оспори това! Я да го видя!

Обърна се към съседния кораб, който още се бавеше.

— Секуле! — извика — Слушай заповедта ми!

— Думай, войводо!

— Удряй с тарана! Потопи каторгата ми! И никого не щади! Ни тях, ни мен! Следа да не остане ни от нас, ни от Черната… Най-сигурно…

Знаеше Белязания. Секул не мисли, Секул само изпълнява наредби. За главатар не е, ала за помощник, за изпълнител, по-добър, по-верен няма.

Тоя път Секул се забави, подвоуми се. Виждаше се как се измъчва, как диша често-често, издълбоко, как хапе устни.

Разбунтуваните пирати се поколебаха. Слушали бяха, виждали бяха. Каквото реши Белязания, докрай го извежда! При вида на Секуловия таран угасна съпротивата. А Коста Хусарина познаваше хората си — и в смелостта, и в уплахата им. Той се обърна към Батул, който стоеше до него слисан, със зяпнала уста:

— Вържи го! И да бъде прикован за първото гребло! За такъв само верига! От верига го извадих, на верига го връщам. И да благодари, че жив го оставям! За бунт навред по света обесват на мачтата.

Послушен, Батул се пресегна и хвана осъдения, който почна да рита и да удря с всички сили. Напразно. Не успя да се отскубне от тая меча прегръдка. За няколко минути ковачът му надяна желязната гривна на глезена.

После всички се смириха. Пред твърдостта угасна пламъчето на непокорството. Просълзени от тая саможертва, Секул и неговите пирати отплаваха към северозапад. А Коста даде заповед да продължат на изток. Веднага след това ведно с боцмана направи сметка по колко вода, хляб, чирози и маслини се падат на човек поне за една неделя плаване. И пастърма — незаменимата за път храна на прабългари и кумани. В този срок щеше да се разбере ще се разболеят ли, или са се отървали. Ако им се е разминало, ще слязат на брега. Ако не — и без това яденето не ще им е нужно.

Нощта настъпи. Изморени, изтощени от преживяванията на деня, моряците заспаха. Понеже все още се опасяваше от бунт, Коста остави великана Батул да спи пред вратата му. Ала и така будува цяла нощ. Дремна само за малко, колкото да сънува един страшен сън. Насреща му се носеше черна каторга с черни платна. Не плаваше, а връхлиташе отгоре му. И когато вече го премазваше, той се събуди задъхан, изпотен от ужас. Нямаше нужда да пита тълковници. Всеки знае, че такъв сън предвещава беда.

Целия ден плаваха без цел, мълчаливи, със сгърчени, зли лица. Гребците едва натискаха веслата, свободните от гребната смяна дремеха кой където свари. Коста опитваше да им измисля занимавки, та да ги разсейва, ала напразно. И оръжието си лъскаха с мудни, отпуснати движения, и катапултите почистваха все тъй немарливо. Тях, дето никой жив враг не бе уплашил, сега бе вцепенила мисълта за грозната гостенка, която надничаше иззад всеки ъгъл и се виеше невидима над главите им.

Вечерта умря морякът, който бе донесъл чумавия на борда. Ама умря тъй, че вдъхна още повече смут. Целия следобед лежа в сянката, оплакваше се, че го тресе. Ала него го тресеше и преди. Беше родом от Анхиало. Там половината жители бяха трескави. Потрака-потрака челюсти до среднощ — и му мине. А сега не мина. Никой не разбра кога е предал богу дух. Огледаха го целия. Нямаше ни бучка, ни петънце. Тъй и не разбраха от що си отиде клетникът. Един разпопен калугер прочете над главата му «Отче наш» и с една канджа го пуснаха в морето. Не посмяха да се допрат до него.

На третия ден хората като че ли се посъживиха. Смръщените им очи се поотпуснаха, някои взеха да се позасмиват. И тогава видяха хорото на плъховете. Ако не бяха чували какво значи това, щяха да се посмеят от сърце. Кой знае откъде посред бял ден два едри плъха изскочиха на долната палуба. Повървяха, олюлявайки се като пияни, после се завъртяха на място, както куче гони опашката си. Внезапно единият падна настрана и от муцуната му рукна кръв. Другият продължи да се върти около себе си с пронизително цвъртене, както пищи бръмбар-жетвар в зноен ден.

Един ритник запрати и двата в морето. Веднага след това отнейде изскочи трети. И така до вечерта — ту тук, ту там, по един, по два, по три плъха наведнъж изпълзяваха на палубата, за да умрат на слънце. Бълхите им заподскачаха по палубата.

Привечер се оплака, че го втриса, един селянин от Влашко. Гадеше му се и несъзнателно все опипваше врата си.

На заранта Коста го видя като отива към веслата. Движеше се разкрачен, с наведена глава и раздалечени от тялото ръце.

— Какво ти е, Мирча? — запита Коста.

Селянинът напсува. Очите му бяха налети с кръв.

— Я виж буците на врата ми! И под мишниците! И слабините! Ще пукна и туйто!

Белязания го освободи от наряд. Прати го да си легне. Оказа се, че още двамина са се схванали като Мирча. А плъховете продължаваха да излизат, за да мрат навън. Сякаш извираха от бездънния трюм.

До вечерта се разбра. Тримата болни почнаха да повръщат. Треска разтърсваше отпадналите им тела. Бубоните им се издуха като ябълки, почнаха да гноят. Черни петна полазиха по коремите. Нямаше съмнение. Черната ги бе белязала. Още неколцина, залитащи, с кървясали очи, се запътиха към люка. Хората отново посърнаха. Измъчван от непоносима жажда, Мирча хриптеше:

— Вода! Искам си водата, що ми се полага! Утре вие ще ми я пиете!

Тогава Коста видя в далечината двете галери.

— Хусари! — извика той, неочаквано ободрен — Как искате: да мрем ей тъй като плъховете или юнашки, като мъже?

— Като мъже! — отвърнаха няколко разбъркани гласа.

— Тогава да нападаме! Пък каквото мечът покаже! Ако ще гинем, да гинем в бой, мъже сме и хусари!

Нямаше нужда да гребат много. Скоро различиха червените кръстове върху сребристите генуезки знамена. Осланяйки се на превъзходството си, двете италиански галери се устремиха самонадеяно насреща им.

Белязания даде вид, че бяга до момента, когато едната галера, успяла да се изравни с него, свърна встрани, за да го таранира в десния борд. Тогава със светкавична маневра, дал заден тласък на деснобордовите весла и пълен размах на левите, той изви каторгата в пълен кръгом и съвсем неочаквано, зашеметяващо се блъсна с тарана си във вражия корпус, както млад пъргав бик разпаря хълбока на застарелия съперник. После се отскубна и полетя срещу втората галера.

Тогава забеляза приближаващата на весла и платна каторга на Секул. Значи тъй, не го бе послушал! Вместо да изпълни заповедта, бе следил отдалеч главатаря си, за да му се притече на помощ, ако стане нужда. Сърцето му не бе дало да остави безпомощни в болестта приятеля и другарите си.

Секул се хвърли откъм другата страна на генуезкия кораб, обсипвайки го с камъни и копия. Но той не беше беззащитен. Отговори му със своите катапулти. И още с първия залп една стрела прониза рамото на Секул. Той се свлече на палубата, облян в кръв. Пиратите го отнесоха в каютата му.

В кратката суетня генуезците успяха да се отскубнат, стрелнаха се в открито море. Коста не опита да ги преследва. Че закъде беше с тия сковани от смъртен страх и болест бойци! Не опита да прикани и робите към съпротива. Нали вече нямаше право да ги освободи? По-добре беше да останат роби, по-добре беше да потънат, отколкото да ги сграбчи Черната. А не мислеше да ги лъже само за да ги настигне.

Той се изправи до фалшборда и се провикна:

— Махайте се веднага! Казах, ще ме чакате в Делтата! Ако ви видя още веднъж край мен, аз ще ви продъня. Да знаете!

Помощникът на Секул, заел мястото му, отвърна покорно:

— Слушам, войводо! Отиваме си. А вас бог да пази!

Прекръсти се и даде заповед за отплаване.

Скоро каторгата му се смали, изчезна зад кръгозора. И отново отчаянието притисна хората на Белязания, смръщи очите им.

Мръкна се. Тъмнината затисна света. Коста стоеше както обикновено на бака със свито сърце. И мислеше. Мечтаеше. Мечти в отчаянието, на които не беше съдено да се сбъднат. За Анна. За слънце. За сила. И чудно! Обграден от тая смъртна заплаха, която го дебнеше отвред, той все не можеше да допусне, че и него ще докосне злобната старица. Всеки друг, не и него! Не е живял за туй Белязания — само да се скапе от някаква си гнусна болест. Редом с плъховете.

За пръв път морето му изглеждаше така мрачно, зловещо. Пустош, разлюляна в едри полегати дипли. И един самотен кораб, който се люшка. Тъмница с осъдени смъртници, които мълчат, псуват, стенат, крещят от болка.

Стори му се, че покрай прикования норманин са се събрали няколко сенки. Когато се упъти нататък не видя никого.

На другата заран намериха умрели четирима: Мирча, двамината, които се разболяха с него, и още един, когото не бяха разбрали кога е легнал.

От тоя ден животът на кораба се превърна в кошмар. През час през два някой нов напускаше палубата и се завираше в трюма, откъдето се носеше задушната смрад на гной и нечистотии. През час през два измъкваха с канджите някой нов мъртвец, за да го изхвърлят през борда, след като някогашният калугер изфъфлеше «Отче наш». Плъховете сякаш нямаха край. Те продължаваха да извират от складовете, и да умират на палубата пред очите на хората.

Тъкмо в тоя кошмар Куция дявол извърши най-чутните си подвизи, за които години след това се мълвяха легенди и се пееха песни. С непреодолимата стихия на отчаянието той нападаше безразсъдно всяка генуезка или турска галера, без да мисли дали е сама или с цели ескадри, пробиваше я с тарана си, пращаше я на дъното и връхлиташе срещу следващата. Беше всял трепет по цялото море. В безнадеждността си беше станал неуязвим. Вече не можеше да срещне противник. Щом го забележеха, всички обръщаха кърмите и с пълни весла се втурваха да бягат. Отде можеха да допуснат, че и капитанът, и целият екипаж на обречения кораб, като самоубийци търсеха избавление от ужаса, който ги душеше, диреха тъй стръвно вече не слава и плячка, а гибел, предпочели бързата геройска смърт пред бавното изгниване във вонящия трюм.

 

 

Бунтът избухна, когато Коста усети първия пристъп на болестта. Беше го втресло. Устните му се напукаха. Очите му пареха. Сам се улови случайно като разтриваше болезнения си врат. Но и това не значеше много. Не униваше тъй лесно Белязания. Бе видял всички, които се бяха разболели, като ги изхвърляха през борда. Само себе си не можеше да си представи така — дрипел, който запокитват в морето. Всеки, когото е натиснала Черната, може да умре. Само Белязания — не.

Той видя стълпените моряци, като приближават към него, с подивели от смъртен ужас лица. Знаеше, страхът ражда жестокостта. За да се спаси, трябваше да им вдъхне по-голям страх и от чумата.

— Я спрете! — изкрещя им той заплашително.

Ала те не спряха, продължиха да настъпват бавно, настойчиво, като стадо биволи. Сред тях, явно водач на метежа, крачеше Олаф. Бяха го освободили против волята на главатаря. До него се бе прилепил гузен, с наведена глава и Батул Безнос. Гледай ти! Малодушието бе раздвижило и тая бездейна грамада.

Редом с кораба се носеше стадо делфини. Пъргавите черни тела го догонваха и когато се изравнеха с него, почваха да се подхвърлят във въздуха с високи, почти отвесни скокове. Има моряшко поверие — с такава игра делфините, приятелите на моряците, ги предупреждават, че иде буря, та да се подготвят отрано, да не ги изненада.

Ала при бурята в душата им никой не се и сети за приближаващата стихия. Коста мислеше само едно. Трябваше да действува. Незабавно. Неколцината пирати, които не бяха с размирниците, стояха настрана. Не възнамеряваха да се намесят на негова страна. Длъжен беше да се наложи сам. Той скочи светкавично, грабна подпряното до мачтата копие и го запрати в гърдите на Олаф. После, възползувал се от настаналия смут, с няколко крачки достигна склада за смолите и се вмъкна вътре, траквайки зад себе си резето.

— Бунтари! — изкрещя той — Ако не се усмирите, ще запаля смолата!

Навън се надигна глух ропот, последван от разгорещен спор, от викове и закани. После всичко заглъхна. А след малко се чуха удари с брадви и трясък на откъртвани дъски. В същия миг, в който Коста открехна вратата, в нея се впиха рояк стрели. Все пак той успя да забележи, че метежниците, въоръжени с брадви, сечаха мачти и надстройки. Полудели ли бяха? Що ли бяха наумили да правят?

Сал! Разбра ги. Уплашени, че той ще изпълни заканата си, а не помнеха да се е отказвал от думата си, хусарите бяха решили да се спасяват както могат.

Коста се разтрепери от гняв. Искат него да надиграят! Против неговата воля да се опълчат!

Посегна към торбичката си с огнивото. Нямаше я. Как тогава да изпълни заплахата си? Край него лежаха купища смола и сяра, чакаха огнивото и праханта. Чакаха…

Докато той се суетеше в тъмното помещение, навън шумът се усилваше. Брадвите не спираха, трещяха, къртеха, ковяха. Коста усещаше, че му става все по-лошо. Повръщаше му се. Виеше му се свят. А трябваше да намери огнивото, да запали смолата, да сложи край…

 

 

Когато се опомни след припадъка си, отначало не можа да си даде сметка къде се намира и какво прави. С мъка, треперещ от изтощение, той отвори вратата. Палубата беше опустошена, оставена без мачти, без катапулти, без стрелкови кули. Всичко бе отишло в саловете. Здравите хора бяха напуснали кораба. Тук-там, пръснати като дрипи, лежаха болните, стенеха и проклинаха.

Морето беше пусто. Саловете, изглежда, бяха поели отдавна към брега, изоставили чумавия кораб с надеждата, че така може да се спасят.

Небето се бе забулило с мрачна облачна завеса. По посивялото, стоманено море кипваха бели гребени. Вятърът фучеше във въжетата зловещо, чертаеше по вълните грапави дири, сякаш минаваше по тях с трънена влачка.

Оставена без управление, каторгата се люшкаше безпомощна, подхващана от вълните ту на борд, ту откъм кърмата, беззащитна и жалка, обречена на гибел…

Не, това не беше морската болест! Белязания се сви, разкъсван от мъчителни спазми в стомаха. Вратът, подмишниците и слабините боляха, сякаш беше насипал по тях живи въглени. А бурята се засилваше все повече и повече. Талазите нарастваха всяка минута. Той лежеше по очи и гледаше през разкъртените парапети морето. Толкова бавно, величествено заплашително пъплеха водните хълмове, сякаш се наслаждаваха на трепета, що вдъхваха, поемаха каторгата и я подмятаха като черупка върху мощните си гърбове.

Една вълна прехвърли борда и смете неколцина в морето. Болни ли бяха или мъртви? Зададе се втора. Коста се повлече към каютата си. Изкатери се по стълбата, с нечовешко напрежение се вмъкна вътре, изпълзя върху леглото. Изгаряше от огън, устата му се бе напукала от жажда, усещаше как вътрешностите му набъбват, разпъват се, готови да се спукат. В главата му сякаш беше налята вряла смола.

Сам си даде сметка, че бълнува, така подмятан на всички посоки от вълнението. Какво ли бе станало с бегълците? И тъкмо сега ли намериха да бягат? Не биха могли да оцелеят глупците. В такава стихия — на сал…

На другия ден или на третия — кой можеше да му каже това — той се свести за малко. Уж му бе поолекнало, а то — главата му щеше да се пръсне от болка, бубоните в слабините и подмишниците се бяха пробили и гнояха. Повръщаше непрекъснато.

И сякаш повече като бълнуване, отколкото наяве, нацепените му устни мълвяха:

— Друг може да умре. Аз не! Аз не! Аз не!

Изпълзя навън. Настанала беше ясна нощ. Бурята беше стихнала. Последните й отгласи само разклащаха кораба в дълги мъртви вълни. Коста не успя да се задържи. Просна се по гръб. И пак се свести. Животът му, вкопчил се сякаш със зъби и нокти в тялото, не го напускаше. Нещастникът лежеше и гледаше небето. През лекото облачно було прозираше месечината, която люлееше около остатъка от мачтата, като подмятана от невидими ръце златна питка. Понякога, когато морето затихнеше, той чуваше измъченото скимтене на Шарко, който викаше приятеля си. С животинския си усет бе почувствувал смъртната заплаха. И той виеше, стенеше, ревеше, дращеше с нокти в напразен опит да се изкатери горе. Засилваше се отдалеч, подхвърляше се във въздуха, мъчейки се безуспешно да достигне високата палуба.

Коста искаше да му се обади, да го утеши, ала от устните му, от смазаните от треската дробове не можеше да излезе ни звук. Нямаше сила дори да простене.

Губеше съзнание и се свестяваше, ту денем, ту нощем, сякаш умираше и се раждаше непрекъснато. И всеки път се чувствуваше все по-зле, все по-отпаднал. Вече не можеше да си даде сметка къде е, какъв е. Лежеше и повръщаше. Й стенеше. А от цялото му тяло течеше гной. Загниваше още жив…

И при всяко събуждане светът му изглеждаше все по-черен, по-непрогледен, превръщаше се в празно, черно нищо, в което той като безплътен дух пропадаше, пропадаше към небитието…