Петър Бобев
Куцият дявол (3)

Червени попове

Цяла нощ Йолпан греба на юг, за да отърве главата си. Отдавна Добротица дебнеше да се разправи с най-непокорния си велможа. И ето, дойде му насгода. Божем стара лисица как се остави Йолпан да го сгащят съвсем неподготвен като язовец пред бърлогата? Ако очакваше опасност, той щеше отрано да се стъкми, да се изтегли в твърдината. И не Добротица, ами и Иван Александър, който и да дойдеше, нямаше да припари до стените му. Щеше да издържи обсада с месеци. Подземията на Карнава бяха претъпкани с жито и пастърма. Имаше дълбоки кладенци, що никога не пресъхват. А крепостите най-често се предават, щом свършат водата. Та нали туй беше слабостта и на непревзимаемата Калиакра? Ручейчето, що цъцреше от Аязмото, не стигаше за всички жадни гърла в градището. Проникваше ли смелчак до хранилищата с вода и след два дни Калиакра сама щеше да падне. Сребърните кръстове, хвърляни в тях всяко Богоявление, да пазят водата от развала, не помагаха против отровата. Йолпан беше един от малцината, от големите боляри, които знаеха тайния проход за града. Скъпо щеше да му плати Добротица, ако прокуденият болярин речеше да мъсти.

А сега трябваше да бяга. Защото Иванко вече е завзел опората му, изловил е най-преданите му хора, поставил е друг управник на мястото му. Какво ли е сторил на старата му майка? Само ако е паднал косъм от главата й, Йолпан със своите ръце щеше да му отреже главата. Никого не обичаше боляринът Йолпан. Приятелите бяха приятели, докато даваше пиршества. Жените, селянки и болярки, гледаха само да го откарат под венчилото, та да господствуват сетне в имотите му. Единствена майка му, старата болярка Десислава, го обичаше истински, без сметки и притворства. Рано или късно той щеше да се върне в твърдината си. Или пък щеше да измъкне от нея майка си…

Вече нямаше друг път към Карнава. Йолпан можеше да я завземе само с вража войска — с генуезка, с татарска, с турска дори. Нали най-често тъй си възвръщаха почести и слава прогонените велможи? Та нали и ромейският василевс се прибра в Константинопол с помощта на савойския граф? Нали Иван Александър отърва Иван Срацимира от маджарски плен с турска подкрепа?

Щеше да бяга, докато срещне генуезки кораб или докато достигне ромейска крепост. Нищо, че ромейците бяха приятели на Добротица. Никой не се отказва да приюти враждебен на съседа му сановник.

Брегът сякаш пълзеше. Понявга от мрака пропяваха петли, долитаха кучешки лайове и човешки подвиквания. Тогава беглецът неволно загребваше по-силно с лявото весло, отклоняваше варката навътре в морето. Боеше се, че твърдоглавият Иванко може да е пуснал потеря след него, край брега.

Като че ли беше отминал Карвуна. Още толкова път му оставаше до Варна. После щеше да заобиколи Галата. Стигнеше ли Козяк, можеше да си отдъхне. Козяк и Емона бяха останали у византийците след похода на Зеления граф. Всеки български благородник, избягал от царя, е бил винаги добре дошъл у византийците.

Гребането не му спореше все повече и повече. Як беше боляринът, малцина можеха да се мерят с него на бран и лов. Ала на труд не издържаше. Свикнала да държи меч и копие, ръката му се израни от веслата. Издуха се едри мехури, които скоро се напукаха в болезнени струпеи. А трябваше да се движи. Всяко гребване го отдалечаваше от врага му, удължаваше живота му. Паднеше ли в ръцете на деспота, нямаше да види пощада. Непокорник, който ограбва хазната му, който е вдигнал ръка върху сина му — на такъв Добротица нямаше да прости. Никому Добротица не бе простил досега.

Край него морето се гънеше, тайнствено, необятно и бездънно, проблясваше в едва различими черни сияния, шумолеше като разлюляна коприна и припляскваше о борда с някаква коварна, заплашителна ласка.

Преди да е видял небето, Йолпан позна идването на зората по цвета на вълните. Гребените им неусетно изсивяха, по гърбовете им затрептяха сиви сенки като излъскана стомана, преливащи тъй, както блести раздиплена сабя. Тия немирни блясъци просветваха неуловимо, напояваха се с бледа резеда, сетне с мътна охра, докато накрай се разгаряха като нажежен метал. И изведнъж огънят на изгрева избухна, както се разлитат искрите от раздухано огнище.

Чак тогава беглецът забеляза, откроен върху пламтящите сияния на изтока, черния силует на кораб, който пореше вълните с множеството си гребла.

Каторга! Генуезка или българска? Колкото и да се взираше, той не можа да я разпознае. Затова предпочете да не рискува. Натисна дясното весло и свърна към брега, стръмен земен откос, прорязан от урвата на малка речица. Урвата бе обрасла с прегърбени брястове, сребристи тополи, скоруши и кленове, омотани като черна прежда с още неразлистения повет. А под тях, в мочура, бяха избуяли гъсти тръстики, папур и млечка.

Йолпан скочи в плитчината и изтика лодката си сред тръстиката. Сторило му се бе, че и корабът поема към брега, затова притича нагоре по сипея.

И спря. Насреща му изскочиха трима селяни с дрянови лъкове в ръце, насочили към него смъртоносните острия на стрелите си.

— Не мърдай! — извика най-младият, снажен здравеняк с висок овчи калпак над веждите и увиснали руси мустаци.

Йолпан побесня:

— Не познавате ли, че болярин иде, селендури? Я да свалите лъковете! Не са те за ръце на копачи. Махнете калпаците от празните си глави! Стои ли се с калпак пред властел?

— Я млъкни, изеднико! — изпсува го младият. — Нас боляри не ни плашат. Не признаваме ние ни цар, ни болярин.

Йолпан неволно посегна към меча. Но не. Нямаше го. На пояса му висеше само кинжалът му, а кинжалът не е за такъв бой.

Той отпусна ръце, изпъчи гърди.

— Ако беше у мен мечът ми, щях да ви науча аз как се среща благородник!

— Ако беше, досега да са те нанизали стрелите ни! Благодари богу, че го няма. Грехота е да се убива безоръжен човек.

Най-старият селянин се обади:

— Не се разправяй с него, Радине! Ами да тръгва пред нас.

— Пуснете ме, селяци! — запъна се Йолпан. — Работа си имам. Не ми е до разправии с такива като вас.

Радин го пресече:

— Каква ти е работата и какво дириш на нашия бряг, ще отговаряш пред Дамян Врача. Не пред нас.

— Никъде не отивам! А вие, богомили ли сте, татове ли нощни сте, махайте се, че зло ви чака!

Тогава Радин, едва овладял яростта си, пусна стрелата и тя свали болярската шапка.

— Тръгваш ли? — изръмжа той, като мигновено зареди втора стрела. — Тоя път ще ударя между веждите. Не пропускам.

Червен от гняв, с потрепваща черна брада, Йолпан тръгна, скръстил надменно ръце на гърдите. Скоро достигнаха селището сред изсечена в гората поляна. Йолпан знаеше, не само богомилите се криеха така из горите, не само злодеите. И кротките селяни, покорни на цар и болярин, предпочитаха да се заселват далеч от друмищата, където всеки големец и всяка войска, що мине, ще ги доограби, ще измъкне и това, що е пропуснал царският и болярският побирчия. А войска ли е, и твоя и чужда, само от грабеж се препитава.

Малката дружина пое по тясната уличка между ниските, вкопани в земята колиби от плет, измазани с глина и със сламени покриви, досущ подобни една на друга, оградени от житници, кошари и хлевове. С рала и волове, с мотики на рамо и стомни в ръка, селяните тръгваха към полето. Те само поглеждаха недоволно пленника и без да спират, продължаваха пътя си. Стари жени, клекнали пред праговете, мелеха жито в хромели, други палеха пръстените пещи, дояха крави, разповиваха оставените от снахите бебета. Рунтави песове налитаха отгоре му със задавен лай, та стражите едва сварваха да ги отпъждат.

Най-сетне достигнаха един висок плет, бутнаха протката и влязоха вътре. Сред двора се извисяваше бяла спретната сграда с кубе като църква, само че без кръст, без полумесец, без звезда — ни християнска, ни измаелитска, ни жидовска. На север, до самата ограда, се виждаше схлупена къщурка. На пруста млада жена в червено расо четеше книга на застаналия пред нея белобрад старец, облечен със същото расо.

Червени попове! — помисли си Йолпан. — Значи в котилото им се бе напъхал. Богомили, по-право богонемили, както казваше Презвитер Козма. Толкова събори свикаха, толкова анатеми от амвона избълваха патриарси и владици и все напусто. Казват Иван Александър ги притиснал напоследък, та затуй са се юрнали насам, в Карвунската хо̀ра. Нали Добротица не ги гони; нали прави мили очи на простолюдието, та да му се подпре, кога удари болярите; пък нали и неговата щерка, княгиня Анна, и тя скришом на богомилския бог се кланяла, не зачитала кръст и икона…

Старецът се обърна. Лицето му не изрази ни гняв, ни учудване.

— Отче Дамяне — започна старият селянин. — Заловихме негова милост на брега. А в морето — каторга. Съгледвач ли е, каторгата ли води? Не е чист човек, отче. Та рекохме ти да решиш.

Дамян вдигна очи към небето и рече тихо:

— Няма що да го разпитвам. Познавам го. На баща му отрок бях.

— Значи си мой селянин? — зарадва се Йолпан. — Значи си беглец, грях пред бога и пред закона си сторил? Ако искаш да ти простя, нареди на тия негодници да свалят оръжията! Храна и завивка ми дайте и ме пуснете с мир! Кажи им кой съм и какво мога! Иначе…

— Смири сърцето си, сине! — промълви Дамян. — Не си в твърдината си. Нима забрави, че вече не си това, що беше?

Боляринът се смая откъде старият богомил бе научил толкова скоро вестта за злочестината му. Не знаеше, че богомилите имаха повече гонци вестоносци от царя и боилите.

— Аз пак ще се върна! — изхриптя той, задавен от злоба. — Ще си взема отново моето. Това, що си е мое, мое ще си остане…

— Сине, сине! Безброй човеконенавистнически бесове е вселил Сатаната в човешката душа. И най-зловещ от всички е бесът на притежанието. Не се ли убеди вече, че нямаш нищо свое?

Тогава Радин пристъпи напред.

— Отче, за съд сме го довели, не за проповед. Болярин ли е, враг е на общиарията, враг на човечеството. Нали тъй пише в Тайната книга?

— Тъй! — кимна с глава Дамян Врача. — Враг е, право думаш.

— Тогава защо не го осъдиш? Да го вържем за Дървото на позора, та да изсъхне от жажда и глад, както повелява Тайната книга. Един господар, един изедник по-малко…

— Защо ли? — изгледа ги спокойно първосвещеникът. — Защото вече не е господар. Защото от снощи няма власт и сила. Защото и той като нас сега е бунтар, гонен от по-силния господар.

Той го изгледа кротко.

— Защо вече не дойдеш при нас, Йолпане? Да успокоиш душата си. Да помогнеш с воинско умение и воля, та да премахнем по-бърже господарството и робството? Да премахнем ада. Адът не е другаде. Той е тук, на земята, където има господари и роби. Твоят път е вече при нас, брате!

Йолпан сви надменно устни.

— Старче, чуваш ли брътвежите си? Да поучаваш мене, своя господар! Аз те изслушах. Чуй ме и ти сега! Болярин съм. Роден съм да господарувам. И ще господарувам. Как да е — при българи, при власи, при ромейци. При турците дори…

Дамян Врача го стрелна с гневен поглед.

— Пуснете го! Да върви, да се маха! Нека не мърсим душите си с вонята на леш!

Очите му, изгубили предишната си кротост, бяха стоманено сиви и заплашителни.

— Предупреден си, боиле! Ако се върнеш пак като насилник и почнеш пак да безчинствуваш, да мъчиш народа — знай, ще умреш от глад, вързан за дървото. Туй ти го казвам аз, Дамян, някогашният отрок на баща ти, а сега епископ на карвунските общиарии. И то не за лична мъст, а за народа. Да го отърва от потисници…

И махна с ръка.

— Водете го, братя!

Незадоволени, но покорни, стражите подкараха пленника си обратно.

Преди да продължи пътя си, Йолпан напълни от близкия стубел кратуната, която бе намерил в лодката. И все тъй, под заканителните погледи на еретиците, изтика варката в морето, скочи в нея с мокри крака и натисна веслата.

Отдалечил се на повече от един хвърлей на стрела, той вдигна юмрук.

— Помнете! Ще се върна! Тогава скъпо ще ми платите!