Петър Бобев
Куцият дявол (23)

Майка

Сюлейман бей видя избухналия огън върху кораба на хаджи Мехмед Чолак. Знаеше той какво значи пожар на море, прецени начаса и какъв беше тоя пожар. Затова не се върна да помага. Вече не можеше да му се помогне. С пълни весла се втурна на юг, сметнал, че сега е дошъл часът за другото, което тъкмеше отдавна. Иванко се бе улисал с генуезците. Те бяха главната сила, от която се боеше. Нямаше да ги изтърве заради няколкото турски галери.

Едва сега Сюлейман бей си даде сметка, че напоследък не се биеше тъй, както умееше. Боязлив беше станал. Не смееше да удари, както трябва, Добротица. И се боеше затуй, че майка му, старата болярка Десислава, все още се намираше в ръцете на деспота. Ако речеше Добротица да мъсти, имаше кому да излее злобата си.

Длъжен беше Сюлейман-Йолпан първо майка си да измъкне от лапите на врага, а сетне да отреже тия лапи. Днес трябваше да превземе Карнава, да грабне майка си и да изколи всички слуги и надзорници, които се бяха продали на деспота. Това му стигаше — да отърве старицата от позора и да остави обесени сред мегдана изменниците за спомен и назидание. И преди да се изтегли с корабите си, щеше да изсече надпис върху главната кула, че пак ще се върне, и че когато се върне, ще обеси сред Калиакра самия Добротица.

Нощта наближаваше. Небето беше сиво, опушено, от кръгозор до кръгозор. А под тая размазана сивота плаваха безредни облачни валма, от които се източваха надолу тъмните дъждовни повлекла. Морето беше също сиво, тихо, набръчкано тъй ситно, сякаш сиво кадифе. Отдавна не бе валяло. Тежка суша бе налегнала Загоре от Хема до Туна. Само в морето сегиз-тогиз преросяваше. Нямаше ли най-сетне да прекрачи междата на брега, та да полее и равно Загоре, да се освежи полето, да се напасат овце и говеда, да не се спаружи богатият плод на лозята. Поне грозде да се роди, поне вино да се намира в гладорията, след като окапаха отдавна ябълки и круши от обезлистените овошки, огризани от пролетешната гъсенична напаст…

 

 

Сюлейман бей беше определен за амир-ал-бахр на малката турска флота от покойния хаджи Мехмед още приживе. Ахмед Османоглу, който командуваше другия кораб, божем се бе примирил с тая наредба, ала Сюлейман знаеше, че е привидно. Нямаше да му прости злопаметният турчин. Все щеше да го дебне белким улови в грешка новия воин на пророка. Затова се вардеше, обмисляше всяка стъпка.

Смяташе, че е обмислил и тая. Щеше да спре на брега по тъмно, и то не на пристана, където денуват и нощуват рибари и носачи, където по всяко време сноват стражи, където кръчмата никога не се опразва. Щеше да слезе встрани, на скалите и оттам щеше да отреже пътя на караулите към крепостта. Да няма кой да предупреди бранителите й.

Тъй го реши, тъй го стори. Неусетно уж стовари дружините си на брега и ги поведе към твърдината си. Излезе, че добре бе учил самият той стражите си. Успяха да го открият, запалиха огньове. Лумнаха факлите и по бойниците, затръбиха роговете.

Ех, няма що! Не сполучи изненадата. Сюлейман-Йолпан не се разтревожи. Никой не познаваше по-добре от него столнината му.

Вървеше той нагоре по калдъръмения друм, а в душата му ставаше нещо чудно, нещо, каквото не бе изпитвал досега — и доволство от наближилата разплата, и мъка. Особена мъка.

Край града, по измазаните с хума гумна, лежеше недоовършаната слама с изоставените при внезапното бягство дикани. Около забитите стожери лежаха намотаните въжета. Никой не се бе досетил да пооправи разкритите купни, та да не се наквасят, ако захване дъжд. Другаде така си стоеше отвяното от вятъра жито — една купчина зърно и до нея друга купчина от плява.

Някогашният стопанин неволно се наведе, грабна пътем шепа жито, стисна го да види изпръхнало ли е вече, вдъхна мириса му — един такъв упойващ мирис: на пръст, на богатство, на топъл хляб, на сила; на нещо близко и родно, което запълни душата му…

 

 

Още отдалеч го срещнаха с гюлета неговите катапулти, насочвани от неговите мерачи, засипаха го с облак стрели неговите стрелци.

Селището под крепостта беше запустяло. Занаятчиите и лозарите го бяха опразнили набързо, запилели се към гората или сварили навреме, преди вдигането на моста, да се шмугнат зад дебелите зидове. Турците само разграбиха набързо покъщнината им. Що ли пък имаше за грабене в бедняшките къщи — грубите опушени грънци ли, сърповете ли или дървените лъжици, трикраките столчета, проядените от червеи станове?

Достигнал стените под закрилата на изплетен от вършина покрив, Сюлейман паша се провикна сам:

— Да излезе кастрофилаксът Лазар! Две думи да му река!

Научил бе той, още не бе харизал Добротица бащинията му на друг болярин, само кастрофилакс му бе сложил, да не стои твърдината му без управник.

— Какво искаш, Йолпане? — обади се Лазар иззад бойницата на привратната кула.

Йолпан нарочно натърти:

— Сега аз съм Сюлейман паша. От името на султан Мурада ти говоря, да го дари аллах живот и здраве хиляда години!

Млъкна. Обърна се да види дали Ахмед Османоглу е чул верноподаническите му думи. И додаде:

— Предай се, Лазаре! Обещавам, че косъм няма да падне от главата ти! Болярин ще си бъдеш на Карнава!

Запомнил бе уроците на стария Чолак.

— Ами ти, Йолпане? — запита Лазар — Ти без твърдина ли ще останеш.

— Не се грижи за мен, Лазаре! Калиакра ще ми бъде столнината!

Кастрофилаксът се колебаеше. Не е тъй леко то да направиш бързо такъв избор. В тъмнината не можеше да прецени каква е турската сила. Ала щом са дръзнали досами Калиакра градище да обсаждат, не допускаше той, че само на дързостта си разчитаха. Толкова страхотии бе слушал за измаелитската мощ, че само щом ги видя пред стените си, тозчас реши, прави що прави, бой с тях да не захваща. Слушал бе, че кой ли не беше слушал това, който болярин им отвореше с добро крепостта си, не го закачаха, оставяха го на мястото му, нека пак управлява, ама сега вече не в името на царя, а по султанска милост. Затуй малцина оглупяваха за празна вяра да залагат главите си. Защото този пък, който откажеше да се подчини, губеше тозчас живота си, щом турците проникнеха в крепостта му.

Айъ Сюлейман се провикна нетърпеливо:

— Думай, Лазаре! Юнаците ми не чакат. Казвай, болярин на Карнава или леш без глава.

Кастрофилаксът беше слушал много за турците. Още повече беше слушал за Йолпан. Чувал бе какво е годен да стори Йолпан, и то потурчен. При това още не познаваше хората от крепостта — не знаеше кои ще му останат верни и кои ще се отметнат от него.

— Скланям! — отвърна той с пресъхнали устни.

— Тогава пускай моста!

Кастрофилаксът се обърна да изпълни уговорката, да спаси главата си и в същото време да спечели Карнава.

Постоя тъй Айъ Сюлейман някоя и друга минута, изчака търпеливо. Стори му се, че май повечко, отколкото се полагаше за моста, се забави Лазар. И тъкмо отново щеше да вика, когато забеляза неочаквано раздвижване по стените, суматоха, нередна глъчка. Изведнъж върху навеса му се посипа градушка от запалени стрели. Затопуркаха огнени гюлета.

Сюлейман паша се изтегли назад с войниците, които поддържаха пламналия покрив над главата му дотам, където не достигаха катапултите. Ясно, по целия свят такова предизвикателство иска само един отговор: или обсада, или пристъп. За обсада нямаше време. Още тая нощ щяха да довтасат талмите на Добротица. Оставаше му другото — онова, що бе намислил отпреди.

Тогава видя някаква сянка, която бягаше откъм крепостта. Ето, падна. Запълзя. Не издържа. Захлупи се по очи. Сюлейман паша прати неколцина смелчаци да докарат беглеца.

Двамина от тях останаха под стените простреляни, другите дотътриха човека, ранен, умиращ, с пречупена в гърба му стрела. Йолпан позна надзирателя си Йончо, някога най-верният му човек в Карнава.

— Боиле! — промълви нещастникът. — Кастрофилакс Лазар е в тъмницата. Майка ти, болярката Десислава, го плени. Тя поведе народа да защищава твърдината, да не ти я отстъпват.

Айъ Сюлейман изкрещя като прострелян звяр:

— Лъжеш! Това не може да бъде! Родната ми майка…

Йончо размърда устни.

— Боиле, пред смъртта се не лъже. Това не е като някога, кога с Батул ти крадохме житото… Сега не… Грях изкупвам пред тебе… И мен в подземието щяха да бутнат, при Лазар… Ама аз избягах… Затуй че и аз ги скланях… на стария си болярин да се покорят…

Главата му внезапно клюмна.

Смутен, невярващ, Йолпан-Сюлейман остана няколко мига над проснатото тяло. Очите му святкаха зло, десницата му протракваше с ятагана в ножницата. Изведнъж той реши:

— Ахмед Османоглу! — обърна се пашата към някогашния помощник на Чолака — Аз, ако е рекъл аллах, ще вляза в калето с десетина ербап момчета, най-верните, най-юначните. И ще отворя вратите. Дотогава ти ще залисваш ония по дуварите, ще стреляш, ще пращаш стълби, да се не досетят, че ме няма. Само туй искам от теб.

Ахмед бей направи покорно темане.

— Да бъде волята на аллаха!

Айъ Сюлейман поведе избраните смелчаци в мрака. Но се спря:

— Знайте! Всички в калето: мъже, жени, деца, роби ви ги дарявам. Да помнят кога ръка са вдигнали срещу своя болярин и срещу воин на Пророка!

И тръгна. Със затворени очи можеше да ги отведе до герана сред габровите шубраци. Там беше излазът на тайния проход, който достигаше под болярските покои. Само боляринът знаеше тоя проход. Предаваше се тази тайна от баща на син, да се помни, ако нявга зло слети твърдината, откъде да се измъкне болярската челяд. Ала на, от деди и прадеди наследявана, не бе потрябвала тайната до днес. Никой не бе успял да превземе опората на боила Йолпан. Чак сега тайният проход щеше да послужи не за тия в крепостта, а против тях.

Йолпан достигна дълбокия кладенец. Заповяда да провесят въжената стълба. И пръв се спусна по нея с факла в ръка. На два човешки боя достигна отвора в каменната зидария. Намъкна се в него и изчака спътниците си. После, приведени, почти пълзешком, навлязоха в черното, миришещо на мухъл подземие.

Промъкваха се дълго, сякаш безкрайно, докато най-сетне се добраха до стъпалата, които водеха нагоре, към болярския дом. Ето, и стълбището свърши, затиснато с каменна плоча. На тая плоча Йолпан, още като момче, бе опитвал силата си. Само той със своята мечешка снага бе успявал да я отмести, докато двамата му братя, бог да ги прости, с дружни усилия не можеха да сторят това.

Сюлейман паша се изгърби, закрепи здраво нозе в стъпалата и се надигна. Цялото му тяло изпука, сякаш щеше да се сплеска, а камъкът дори не помръдна.

Ами сега? Дали отворът не беше зазидан, дали не беше поставена някаква тежест? Айъ Сюлейман напрегна всички сили. И още веднъж. И още. Удвои усилията си. И ето, плочата се разклати, понадигна се, разкри отвора. От години не беше минавано оттук. Прах и смет бяха проникнали отстрани в пролуките, споили ги бяха.

Йолпан-Сюлейман се измъкна в тъмното преддверие. Освети пътя на дружината си. После приближи до вратата, която водеше към покоите на болярката. Вече посягаше да отметне резето, когато дочу женски разговор.

Ослуша се. Приказваха две от майчините му слугини.

Едната запита:

— Ама ти видя ли?

— Аз не! — отвърна другата — Бойко ми рече, с очите си ги видял. Засвирили сбор. Османлиите се оттеглили назад и сега бързали към брега, дето ги чакали каторгите им…

— Дали пък не е някоя хитрост, мари сестро?

— Може и хитрост да е. Ала Бойко дума, че са се изплашили. В морето се видяла каторга. Може и наша да е, Иванкова…

Никой от спътниците на Сюлейман не се и досети какво си говореха жените. Той също нищо не им рече. Закова се на място. Това пък що значеше? Бойна хитрост ли беше на Ахмед Османоглу и каква хитрост, щом като сам пашата заповед му бе дал да изпълнява, а не да хитрува? Или пък подлост, измяна?

Но нямаше време. Не бе дошъл тук, за да се връща безславно. Пък и ако трябваше да си иде, щеше да си иде с болярката Десислава. Все не щеше да повярва на думите, които чу от устата на умиращия…

Айъ Сюлейман дръпна рязко вратата и преди слисаните жени да се опомнят, двамина турци запушиха с длани устата им.

— Аз съм боляринът Йолпан! — рече той — Помните ли ме?

С разширени от ужас очи, те кимнаха с глави. Как няма да го помнят?

— Ще ви пусна — рече той — Само не викайте! Която викне, ще умре на място. Разбрахте ли?

Турците ги пуснаха.

— Иди при болярката! — обърна се той към по-старата — Кажи й, че е дошъл Йолпан. Да я вземе. От деспота да я отърве. Начаса да се приготви и да дойде.

Разтреперана от уплаха, слугинята заситни към отсрещната дъбова врата, обкована от горе до долу с броеница от гвоздеи.

Върна се бърже, по-бяла от платно. Сюлейман чу как тракна след нея резето на вратата. Смутен, той я дръпна за ръката нетърпеливо.

— Що рече? Защо не идва?

Из бледите й устни излезе нещо неясно — ни слово, ни плач, ала Сюлейман паша го разбра:

— Рече… Да се връщаш там, откъдето си дошъл!

Той прехапа устни.

— Лъжеш!

Нещастницата се разтрепери съвсем.

— Господарю! — прошепна тя едва чуто — Който те познава, не ще посмее да те лъже…

Както беше замахнал да я удари, пашата отпусна ръка.

— А друго?

— И друго има… Моят син рече — е мъртъв…

Сюлейман стисна зъби. Дали пък не се бе побъркала клетата му майчица? От толкова грижи, и скръб. Сама, сред врагове и изменници…

Без да каже дума, той се запъти с едри крачки по коридора. Спря и почука на вратата.

— Кой е пък сега? — чу се отвътре старешки, но рязък и властен глас.

— Аз съм, мале! Синът ти Йолпан.

След кратко мълчание тя почти извика:

— Върви си! Аз казах, нямам син! Синът ми е мъртъв. Болярката Десислава не може да е родила родоотстъпник…

Йолпан-Сюлейман се подпря в стената. Думите й го блъснаха, сякаш бяха скала, запокитена от тежка катапулта.

— Майко! — обади се той смирено — Отвори! Ще ти разправя. Не ме съди тъй строго!

Тя пак извика разгневена:

— Казах ли ти, върви си! Остави ме! Аз нямам син…

Боляринът подпря чело о вратата. Заговори, смазан, засрамен, умоляващ:

— Защо мен съдиш така? Че кой от нашия род не се е борил против царя или против деспота? И дядо ми, царство му небесно, и баща ми…

— Не светотатствувай! — изкрещя тя — Вярно е, и дядо ти, и баща ти се бориха срещу царя и деспота. Наистина отмятаха се от царя. Ала не и от вярата, не и от рода си.

Йолпан-Сюлейман зашепна:

— Мале, забрави! Ела с мен! Ти си майка, ще ми простиш, ако съм сгрешил. Прогони ме проклетникът Доброта, той е виновен. Проводил беше Иванко да ме убие. Що ми оставаше да сторя?

Той се замоли шепнешком, както никога никому преди това не се бе молил:

— Няма време, майчице! Трябва да бягаме! Ще ме сбара пак деспотът. Кажи, идваш ли с мен?

Тя не отговори. Мълчеше. Сюлейман заудря нетърпеливо с юмруци.

— Кажи, идваш ли!

И тя отговори, ала вече съвсем тихо, сломена:

— Все не вярвах… Не исках да повярвам… Сега видях — истина било… По-добре да умра, щом… съм родила родоотстъпник… Щом съм откърмила…

Не довърши. Млъкна.

Айъ Сюлейман се смая. Натисна вратата:

— Майко, отвори де!

Мълчание! Ни дума, ни стон, ни въздишка!

— Майко! — извика той.

Заблъска, почна да рита с крака.

— Чуваш ли, отвори! Или искаш да научат всички? Да ме заловят, да ме предадат на Добротица…

Изведнъж грозно предчувствие смрази съзнанието му. Той удари вратата с рамо. Не успя. Отдръпна се, засили се и връхлетя. Дъските изтрещяха като гръм, ала не се поддадоха. Тогава Сюлейман Мечката се дръпна трети път. Засили се, хвърли се като жив стенобитен таран. Сред трясъка на изкъртените панти влетя в майчината одая.

И се вцепени.

Старата болярка висеше обесена на въжето, закачено о куката на тавана. На тая кука на младини тя бе окачвала люлката, в която бе отгледала децата си.

С един замах на ятагана Сюлейман сряза въжето, пое обесената и я положи в леглото й.

— Майко, събуди се! — хлипаше той като дете — Що стори, майчице? Моля те, събуди се…

Прегръщаше я, целуваше ръцете й, плачеше, крещеше. Напразно. Отишла си бе от света суровата болярка Десислава. Отишла си бе, без да му прости, отишла си бе смазана от мъка и срам… Убита… Убита от него…

Йолпан-Сюлейман се изправи, без да вижда слисаната си свита, без да чува хълцащите слугини. Усещаше как нещо непоносимо, като вряла смола, запълва дробовете му, изгаря ги, задавя го. И сякаш пред погледа му се раздра огнена завеса. И зад нея той видя. Видя себе си — не само вероотстъпник, не само родоотстъпник! Беше убиец — майкоубиец!

Той стисна юмруци. Не! Вече не беше Сюлейман, не беше паша! Беше само Йолпан, майкоубиецът Йолпан!

Трябваше! Длъжен беше да изкупи греха си!

Залитащ, той се упъти навън. Каза само на гавазите си.

— Бяхте ми верни! И аз ще ви остана верен! Укрийте се тук, докато се върна. Ако разберете, че съм загинал, бягайте през прохода!

И излезе. По пътя хвърли чалмата си и я сгази с крак. Изправи се на стъгдата пред двореца, където се бе насъбрал целият народ, войници, селяни, занаятчии.

Неколцина го познаха. Зашумяха. Надигна се заканителна глъчка.

Йолпан вдигна ръка.

— Ей, българи! Чуйте!

Множеството стихна.

— Аз съм виновен! И пред вас. И пред деспота. И пред бога… После ще ме съдите: и вие, и деспотът, и бог… Сега ми помогнете да изкупя злото…

Той извиси глас:

— Йолпан и друг път ви е водил към слава. Последвайте го и тоя път! Помогнете му да срази измаелитите, които той сам доведе! Да изкупи злото…

Тържествуващите викове заглушиха последните му думи. Още от стъгдата боляринът поведе бойците през разтворената градска порта, по спуснатия мост, направо към морето.

Турците тъкмо се качваха на галерите, когато българите ги притиснаха от две страни: Иванко с каторгите си от морето, а Йолпан от брега. Но те умееха да се бият. И се биха мъжки. Ала не устояха. Не можеха да устоят на превъзходството. Повечето загинаха. Останалите, ранени и изтощени паднаха в плен. Падна от ръката на Иванко и Ахмед Османоглу, който бе решил коварно да изостави пашата си в крепостта.

След боя Йолпан, оплискан с кръв, с разсечена буза, едва удържащ се на крака, се качи на каторгата при Иванко.

— Княже! — рече той примирен — Ето ме! Хвани ме! Пък каквото решиш! Твоя воля. Ако искаш, убий ме! Ако не щеш, прати ме срещу измаелитите, срещу латините!

Иванко го измерва дълго със синия си, станал стоманен, поглед.

— Разкаяният грешник — рече той накрая, — ако наистина се е разкаял, е по-ревностен от никога негрешилия праведник. И апостол Павел беше грешник…

После сложи ръка на рамото му.

— Вземи турските галери и ела с мен! Тежък е днешният час. България сега има нужда от всички: и от несгрешилите праведници, и от грешниците. От всички. Нова генуезка флота е минала Хелеспонта…

— Ех, княже! Де да са само латинците? Не знаете вие, пък аз знам. По-страшни са османците — тия, дето все още за народ не ги броите. Аз знам какво ни гласят…

Иванко свъси вежди. За тези няколко месеца в бран и мъка бе възмъжал, по младежкото му лице се бяха вглъбили първите бръчки.

— И туй знам, боиле! Мнозина почват да го проумяват. Само дано не е вече късно! Зло се надига отвред. Много мъка ни чака. Ще се бием, ще браним царството. Докато можем…

Йолпан стисна ръката му. Очите му бяха пълни със сълзи.