Стюарт Уудс
Подозренията убиват (61)

61

Пиетро посрещна Стоун и го заведе на терасата, която гледаше към голямата цветна градина. Едуардо Бианки стана да посрещне госта.

— Добър вечер, Стоун — приветства го топло и го покани да седне. — Предлагам ние с теб да вземем по един аперитив навън и да оставим жените да си побъбрят. Много приятна вечер.

— Какво ще желаете, господин Барингтън? — попита Пиетро.

— Една стрега, моля.

Пиетро го погледна одобрително и се отдалечи.

— Вечерта наистина е чудесна — рече Стоун. Лъчите на залязващото слънце и дългите сенки създаваха приятната илюзия за покривало от светлина и сенки върху градината. — Много хубава градина имате.

— Благодаря, Стоун. Понякога си мисля, че тя ме радва най-много от всичко, което притежавам. Остарявам и ми е приятно да видя, че един ден къщата с градините ще бъде в ръцете на хора, които оценяват красотата им.

— Не се съмнявам — отвърна Стоун. — Настроен сте философски.

— Откривам, че подобно настроение ме спохожда все по-често. Сигурно е типично за старите хора.

— Ни най-малко не изглеждате стар.

По лицето на Бианки просветна лека усмивка.

— Когато станеш на моите години, ще разбереш, че старостта не се свежда само до физическо състояние, а е цялостна настройка на ума. Колкото и да се старая, вече не мога да мисля като млад човек, дори не и като мъж на средна възраст. Дар Божи е да запазиш трезв разсъдък на стари години, тогава ти се открива възможност за безкрайни разсъждения и равносметки. Успях ли в живота? Направих ли щастливи близките си? Простени ли са греховете ми?

Стоун слушаше мълчаливо.

— Вчера разговарях надълго и нашироко с Бил Егърс — смени темата Бианки, — най-вече за теб.

— Бил ми каза, че сте вечеряли заедно — вметна Стоун.

— Разбрах, че мъчнотиите с хората от окръжната прокуратура са разрешени благоприятно.

— Да, струва ми се. От сутринта не съм разговарял с Дино, но се надявам да проведе успешно разпитите на Том Дийкън и на един друг полицай във връзка с убийството на Сюзан Бийн.

— О, мисля, че всичко е наред — каза уверено Бианки, сякаш разполагаше със сигурна информация как върви разпитът, смятам и че оттук нататък няма да имаш проблеми с хора от типа на Бруъм.

— Много съм ви задължен — благодари Стоун.

— Не желая — Бианки подчерта думите си с красноречив жест — приятелите ми да се чувстват задължени. Успея ли да окажа помощ на приятел, тя сама по себе си е моята награда. Освен това, аз далеч не съм човекът, на когото да се чувстваш задължен. Пази независимостта си от всички, най-вече от мен.

Стоун истински се зачуди как да разбира това.

— Бил Егърс много неща ми разказа, така че успях да намеря отговор на много от въпросите си, както и да си създам по-пълна представа за теб като личност. Ще призная, че всичко, което чух от него, напълно съвпадна с инстинктивната ми преценка за теб.

Стоун продължаваше да слуша мълчаливо.

— Беше ме приятно да чуя, че си честен мъж и верен приятел, че имаш силно чувство за справедливост. Уверен съм, че ще мога да използвам човек като теб в много от деловите си начинания.

— Едуардо — проговори най-сетне Стоун, — благодарен съм за доверието, но мисля, че бих предпочел по-скоро да ви бъда приятел, отколкото да работя при вас.

За първи път Стоун видя Бианки широко усмихнат.

— Ето, че продължаваш да оправдаваш доверието ми. Знаеш добре колко много държа на Долче.

— Напълно ви разбирам. — каза Стоун, чудейки се на поврата на разговора към Долче.

— Нейното щастие и нейната сигурност са особено важни за мен, възприемам ги много лично. И другите — например моят внук — са много важни за мен, но Долче има особено място в сърцето ми. Прилича много на мен, разбира важните неща — моралната двойственост на охолния живот, нуждата от законност за успехите, разумната употреба на ресурсите. Силно желая тя да бъде пълноценна жена. Вярно, от известно време насам това стана невъзможно. Сега…

Иззвъня мобилният телефон на Стоун и той притеснено бръкна в джоба си.

— Извинете Едуардо, но съм дал на неколцина този номер и трябва да отговоря.

— Разбира се, моля.

— Ало?

— Тук е Дино, с Бианки ли си?

— Да.

— Добре, че се обадих.

— Не те разбирам.

— След една минутка ще ти обясня всичко, толкова ми трябва, за да стигна до къщата. Излез на входа, ще ти се наложи да пропуснеш вечерята.

— Дино, какво е станало, по дяволите?

— Мителдорфер се появи.

— Идвам веднага. — Стоун затвори телефона и стана от мястото си.

— Много съжалявам, Едуардо, но няма да мога да остана на вечеря. Дино се обади, появил се е човекът, когото издирваме, нападателят на Мери Ан. Дино идва да ме вземе.

Бианки се изправи на крака.

— Разбирам, Стоун. И аз съжалявам, че прекъсваме разговора си, но се надявам да го подновим в скоро време.

— Моля да поднесете моите извинения на Долче и Мери Ан.

— Непременно.

Ръкуваха се и Стоун забърза към входната врата. В момента, когато Пиетро я отвори пред него, сирената на полицейската кола прозвуча съвсем наблизо.