Стюарт Уудс
Подозренията убиват (37)

37

Келнерът изпълни поръчката им, подреди масата и отвори две бутилки бяло вино.

— Вечерята чака — викна Стоун на Долче, която се гримираше.

Тя излезе от банята все още в оскъдното си облекло и се настани до масата.

Стоун опита виното и сипа в чашите.

— Мисля, че за първи път през живота си ще вечерям с жена, облечена единствено с чорапи, колан и бикини — каза.

Тя вдигна чашата си за тост:

— За първото от преживяванията, които ни предстоят!

— Пия за това — отвърна Стоун и също вдигна чашата си. Започнаха вечерята със спагети със сос от омари. — Ти си невероятно красива жена.

— Зная — съгласи се тя. — Нека да не ти прозвучи арогантно, но са ми го казвали прекалено често и зная, че е истина. Сигурно няма да е вечно, но…

— О, ще бъде — взе ръката й в своята. — Дори и когато след много, много години възрастта си каже думата, и тогава ще изглеждаш добре.

— Защо не си свалиш халата? — попита тя. — Приятно ми е да те гледам гол.

— Боя се, че може да се покапя със соса, а той е горещ.

— Страхливец.

— Така е, особено когато става дума за горещо ядене и нежни части от тялото ми.

— Май си прав. Не бих искала да пострадаш.

— Ти всъщност защо ме пожела? — попита той. — Любопитен съм, не си прося комплименти.

— Ами да речем, че и ти си красив като мен, по своему. Не че хубавите мъже са рядкост, но хубави и интересни не се срещат често. А ти защо ме пожела?

— Не мисля, че имах друг избор.

Тя се засмя звънливо.

— Май наистина нямаше. Отблъсква ли те моята настойчивост?

— Отвратен ли ти изглеждам?

Тя се засмя отново.

— Не, поне не на финала. Та да продължа — харесваше ми това, което през годините научавах за теб от Мери Ан. Дино не е много приказлив, той несъмнено нямаше да ни запознае.

— Според мен Дино гледа да избягва усложненията.

— Италианците обикновено не се стремят да избегнат усложненията — произнесе замислено тя. — Не е това. Просто той обича да държи личния си живот и приятелите си колкото може по-далеч от татко и от мен. Не ни одобрява.

— Както се изрази баща ти — имате различни философии.

— Татко те хареса — каза тя.

— И на мен той ми допадна.

— Когато поиска, направо е невъзможно да не го харесаш.

— Явно това ви е фамилна черта.

— От каква националност са предците ти? — попита тя.

— Англичани, и от двата рода.

— О, да, Барингтън звучи много английско, — тръсна глава тя. — Трудно ми е да повярвам, че си бил полицай.

— Така мислеха и в полицията. Всъщност не се вписвах в полицейското управление. Веднъж Дино каза, че нюйоркската полиция е нещо като масонска ложа, в която така и не бях приет.

— Разкажи ми за семейството си.

— И двата рода — Барингтънови и Стоунови, пристигат от Средна Англия в Масачузетс в началото на XVIII век и започват да се занимават с тъкачество. Били са доста заможни. Баща ми обаче нямал влечение да продължи семейния бизнес. Обичал да обработва дървото, не искал да се занимава с нищо друго. Неговият баща обаче настоял да започне да учи в Йейл. Майка ми пък я изпратили да следва изкуство в „Маунт Холиоук“. Когато по време на кризата през 1929-та година пазарът се срутил, фалирали и двете фамилии. Татко се преместил в Ню Йорк и там срещнал мама, която живеела в Гринуич вилидж и се занимавала с рисуване.

Познавали се от деца, а при новата си среща се влюбили един в друг. Татко обикалял от къща на къща, за да си търси работа. Най-сетне успял да открие малка дърводелска работилница и постепенно се утвърдил като майстор на мебели с добра репутация. Мнозина от приятелите им били с леви убеждения, по време на кризата татко всъщност става член на Комунистическата партия.

— Като се опитвам да пресметна, излиза, че сигурно не са били млади, когато си се родил ти.

— Така е, аз съм се появил малко неочаквано.

— И какво станало после с рода ти в Масачузетс?

— Предполагам, че лека-полека са се разпръснали. Татко го избягвали заради това, че е комунист, а майка ми я избягвали като жена на комунист. Доколкото зная, и от двата рода само една леля на майка ми продължила да поддържа връзки с тях. Тя беше така добра да ми завещае след смъртта си къщата в Търтъл бей.

— Като оставим настрана историята с комунизма — много достоен произход. Но мисля, че през 30-те години доста хора са се подлъгали да влязат в Комунистическата партия.

— Татко нито веднъж не е съжалявал за комунистическите си възгледи. Съжаляваше обаче, че партията им се оказала съвсем не това, което е очаквал. — Присви очи и попита: — Защо ли имам чувството, че ме разпитват, сякаш кандидатствам за някакъв пост?

— Може и така да е, но не става дума за пост, както си мислиш. Аз съм католичка, а баща ми е много набожен. Затова ми е позволено да имам само един съпруг.

— Не зная защо, но ми е трудно да си те представя със съпруг.

— И моят съпруг не можа да го направи, при това се отказа съвсем скоро след сватбата ни.

— Та, за какво беше интервюто с мен?

— Все още не съм решила — отвърна тя. — А ти защо не ме попита нищо за семейството ми?

— Нали ти казах, че съм ясновидец. Вече зная всичко, което ми е нужно.

— Когато си с италианка, не си прави шеги с тези неща. Ние ги приемаме много сериозно.

— Винаги ще зная за теб повече, отколкото ще ти се иска — каза Стоун с надеждата тя да повярва в тази лъжа. Стори му се, че в очите й проблесна боязън.

— Мислиш ли — промърмори тя.

Бяха свършили с първото ястие и преминаха към агнешкото печено. Стоун дегустира червеното вино и сипа в чашите.

— Не е италианско — произнесе тя веднага.

— Калифорнийско вино е, може да е правено от италианци. Нарича се „Фарниенте“. — „Долче фарниенте“ — каза тя. — Сладко безделие. — Отпи от чашата. — Чудесно е, но не е италианско.

— Нима всичко трябва да бъде италианско?

— Не всичко, но татко смята Италия за най-важната страна в света, макар ние да живеем тук вече четири поколения. Склонен е да възприема всичко неиталианско за лековато и незначително.

— И ти ли усещаш нещата по същия начин?

— Аз съм повече американка от него, но разбирам чувствата му.

— Как се отнася баща ти към това, че нямам нищо италианско?

— Ти не си храна, вино, предмет на изкуството или постройка.

— Но не съм и католик.

— Това не го вълнува толкова. По някакъв странен начин той приема, че разводът ми не би защитил семейството ни.

— Ако си вдовица, ще получиш свободата си, не е ли така?

На устните й заигра тънка усмивка.

— Умен си. Баща ми просто не желае да съм свободна, за да се омъжа повторно — това е единствената причина, поради която бившият ми съпруг все още е жив.

— Разбирам.

— Защо се обади по телефона днес?

— Баща ти ми даде този номер. Каза да позвъня, когато ми трябва помощ.

— А сега трябва ли ти?

— Да.

— Дино знае ли?

— Дино хич и не ще да знае.

— Снощните събития ли те накараха да се обадиш?

— Да.

— И къде е сега красивата художничка?

— Върна се в родната Англия. Няма да се връща тук.

— Тъжен ли си?

— По-малко тъжен, отколкото бях сутринта.

— Каква помощ искаш от баща ми?

— Известно ли ти е, че Мителдорфер изчезна?

Тя кимна.

— Татко ми разказа всичко, каквото знаеше.

— Дино имаше малка разправия с капитана на надзирателите в затвора и поради тази причина на мен не ми казват нищо, което би ми помогнало да го открием. Мителдорфер е управлявал финансите на капитана и на началника на затвора. Поради това те са благоразположени към него, меко казано.

— Значи искаш информация от затвора?

— Да. Все има някой затворник, който е бил близък с Мителдорфер. Та той е прекарал там дванадесет години! Един-двама биха могли да имат някаква представа за плановете му на свобода.

— Това може да се проучи — каза тя. — Ще ни отнеме няколко дни, да кажем една седмица. Мислиш ли, че ще останеш жив толкова време?

— Ще направя каквото мога.

— Изглежда приключихме и вечерята, и деловата част — протегна се. — А сега можем ли да се върнем в леглото?

— Не сме яли десерт.

— Той ще е от мен — привлече го към себе си Долче.