Стюарт Уудс
Подозренията убиват (17)

17

С излизането си от къщи Стоун откри нагоре по улицата колата на полицаите под прикритие и влезе в нея.

— Колата на Андерсън и Кели някъде тук ли е?

— Да — отговори шофьорът.

— Можеш ли да се свържеш по някакъв начин с тях, но без да използваш радиото?

— Мога да им се обадя по мобилния телефон — предложи полицаят.

— Ако обичаш.

Полицаят набра номера и подаде телефона на Стоун.

— Андерсън — отговориха от другата страна.

— Анди, Стоун се обажда. Намирам се в другата кола.

— Видях те.

— Ние сега ще потеглим. Моля те след пет минути да звъннеш на входната врата на апартамента ми. Ще слезе госпожица Бъкминстър, закарай я до ресторанта на Йлейн, нали го знаеш къде се намира?

— Карал съм там лейтенант Бакети — отговори Андерсън.

— Гледай да не те проследи някой.

— Ясно.

Стоун изключи телефона и го върна на полицая.

— Така, потегляме към Второ авеню, по средата между Осемдесет и осма и Осемдесет и девета улица. Не карай направо, повърти се малко; аз ще гледам за опашка.

— Ясно — каза полицаят и включи на скорост. — Искаш ли да използвам сигналната светлина?

— Хайде да не се набиваме на очи — предложи Стоун.

Потеглиха първо по Трето авеню, после обърнаха към центъра. Стоун внимаваше да не ги следят.

— Карай до парка, а там обърни пак към Трето авеню — нареди Стоун.

— Както кажеш — обади се отегчено полицаят.

Така пътуваха цял половин час до ресторанта на Илейн. Малко преди да пристигнат, Стоун потърси отново Андерсън по телефона.

— Андерсън.

— Анди, моля те, след като докараш до ресторант госпожица Бъкминстър, настани се на бара, някъде по близо до витрината. Знаеш как изглежда престъпникът нали?

— Не можах да го разгледам много ясно снощи — отвърна Андерсън, — но видях портрета и описанието му.

— Бъди нащрек за него.

— Дадено.

Колата спря.

— Момчета, внимавайте за човек, който отговаря на описанието — разпореди се Стоун.

— Ясно — отвърнаха полицаите.

Стоун слезе от колата и влезе в ресторанта. Целуна Илейн и се настани до Дино на обичайната им маса.

— Ще дойде ли Сара? — попита Дино.

— След малко, Анди ще я докара. Какво ново днес?

— Помолихме полицията в Хамбург да провери местонахождението на Ернст Хаусман — племенника на Мителдорфер. Направили са справки на постоянния му адрес и в цигарената фабрика — днес си е бил на работа.

През последния месец не е отсъствал нито ден.

— Даде ли нещо проверката на предишните съседи на Мителдорфер?

— Доста от тях си го спомнят, но нямат никаква представа какви роднини има. Според тях, Хърби и съпругата му не са имали деца.

— А жената, с която е поддържал кореспонденция, с нея говори ли някой? Как й беше името?

— Елоиз Енцберг. Да, разговаряли са с нея тази сутрин, изглежда са я постреснали. Нищо не знае; просто му е писала един път седмично и го е посещавала в затвора всеки месец. Носела му щрудел.

— Трогателно, създавала му е уют.

— Ти го казваш. Да знаеш, че Немският квартал вече не е като преди.

— И какъв е?

— Искам да кажа, че немците са понамалели, останали са предимно възрастни хора. Предполагам, че децата им са поели кой накъдето види. Помниш ли ресторанта „Гай Виена“?

— Разбира се, онзи, дето приготвяха телешки джолан.

— Да, и джоланите приличаха на огромни палки за барабан.

— Аха, същият.

— Имаха човек, който свиреше на цитра. Много ми харесваше музиката на цитра. Къде точно се намираше този ресторант?

— Че нали седиш точно в него сега — каза Дино.

— Тук ли беше?

— По едно време се принудиха да го затворят, тогава Илейн купи сградата и отвори своя ресторант.

— Дяволите да ме вземат, изобщо не направих тази връзка!

— Предполагам, че тогавашните любители на телешкия джолан или са измрели, или са се преместили някъде другаде — въздъхна Дино.

Илейн се присъедини към тях.

— Какво става?

— Не е зле — отвърна Стоун. — Я ми кажи, мислиш ли, че би могла да върнеш в менюто телешкия джолан?

— Ти какво, да не си нещо шваба? — попита Илейн.

В този момент в ресторанта влязоха един след друг Сара и Анди Андерсън, който веднага се настани на бара.

Дино повика един келнер и му каза:

— Виждаш ли онова високото момче, дето е на бара до витрината? Кажи на бармана да му сервира един скоч, но само толкоз. — Келнерът веднага тръгна да изпълни поръчката.

Двамата мъже посрещнаха на крака Сара, която възнагради Дино с целувка по бузата.

— Илейн — каза Стоун, — нали познаваш Сара Бъкминстър?

— Разбира се, много от отдавна — отговори Илейн и кимна любезно. После се обърна към Дино: — Разбрах за снощи.

— Че откъде, по дяволите, може да си разбрала? — строго попита Бакети. — Във вестниците няма и ред за това.

— Имам си аз собствени източници на информация.

— Е да де, и сигурно знаеш повече от мен по случая.

— Възможно е и да зная.

— Дали не би могла да ми кажеш къде да открия престъпника?

Илейн сведе глава към него и му прошепна доверително:

— Опитай в Сентрал парк.

— Днес бях удостоен с честта да ме посети някой си Том Дийкън — каза Стоун.

— И какво искаше, по дяволите? — попита Дино.

— Изглежда, че е поел вместо теб разследването на случая.

— Ще има да чака — изръмжа Дино.

— Подложи ме на доста подробен разпит; през това време неговият партньор си водеше бележки. После ме обвини в убийството на Сюзан Бийн.

— Коя е Сюзан Бийн? — попита Сара.

— Убита е — поясни Илейн.

— И защо си я убил? — обърна се Сара към Стоун.

— Ей така, за кеф — пошегува се той. — Винаги когато имам малко свободно време, просто за кеф утрепвам по две-три жени на месец.

Сара се обърна към Илейн:

— Мислиш ли, че не трябва да оставам повече при него?

— О, не знаех, че си при него — възкликна Илейн. — Значи Стоун отново може да се сваля, това е чудесно.

Сара избухна в смях.

— Какво, отдавна ли не му се беше случвало?

— Именно — отговори Илейн, — направо не мога да ти опиша колко досаден беше станал.

— Не е вярно — протестира Стоун.

— Знаеш ли, той май отново си върна онова излъчване? — каза Илейн на Дино.

— Аха — съгласи се той, — бузките му станаха розови.

— Приятно ми е да си мисля, че съм единствената сред вас, която е видяла бузите му — каза Сара, — а те наистина са в приятен розов нюанс.

— Също като твоите — реагира Стоун и чукна своята в нейната чаша.

— Как мислиш, защо ли Дийкън си пъха гагата в тази история? — попита Дино.

— Не смяташ ли, че зад това може да стои Мартин Бруъм? Така или иначе, Сюзан беше от техния екип.

— Това едва ли е достатъчен мотив — произнесе замислено Дино.

— Научих от Дийкън, че Сюзан е била редовна посетителка на ресторанта, обикновено седяла на бара. Ти познаваше ли я, Илейн?

Илейн сви рамене.

— Кой ще ти запомни всички посетители на бара? Идват, отиват си, после ги убиват…

— Била е приятелка на някоя си Джийн Мартинели.

— О, нея я зная — каза Илейн. — Гонила съм я от ресторанта, защото се напиваше на бара и почваше да досажда на клиентите по масите.

— Изглежда, че и тя работи в кабинета на окръжния прокурор — допълни Стоун. — Дийкън изглеждаше съвсем сигурен, че съм познавал Сюзан доста преди онази нощ, и че съм я срещал често тук. Аз обаче нямам никакъв спомен за нея.

— Преди беше дебела — подхвърли Дино.

— Значи си я познавал от по-рано?

— Мисля, че два или три пъти съм давал показания в процеси с нейно участие. Свали доста килограми и започна да се грижи за себе си, разбираш ли? Възможно е именно поради това да не си я спомняш.

— Помниш ли Ван Флийт? — попита Стоун.

— Мисля, че именно аз го застрелях — каза Дино, — как бих могъл го забравя?

— Така, веднъж аз бях защитник на Ван Флийт по едно дребно дело, тогава Дийкън и Сюзан бяха помощници на прокурора, той се казваше Хейвърти.

— Възможно — съгласи се Дино, — струва ми се, че тя започна работа в кабинета на окръжния прокурор веднага след като завърши право.

— Какво ще кажеш за идеята да се обадиш по телефона на Бруъм и да му кажеш, че аз не съм убил Сюзан?

— Ами… бих могъл, стига да съм напълно убеден в това.

— Направи го утре, Дино. Никак не ми се ще тези хора да подшушнат на журналистите, че съм заподозрян.

— Може да го свърша още сега, веднага — каза Дино и кимна с глава към вратата.

Стоун се обърна натам. Мартин и Дана Бруъм тъкмо влизаха в ресторанта.