Стюарт Уудс
Подозренията убиват (22)

22

Стоун седеше в джипа на мястото до шофьора и се опитваше да не заспи. Зад волана на черния „Рейндж роувър“ беше Каролин Клем, агент на недвижими имоти. До този момент им бе показала около дузина къщи; всичките хубави, но все с нещо не подхождаха. Сара дремеше на задната седалка. Колата спря рязко и окончателно разсъни Стоун.

— Какво ще кажете за тази? — попита агентката.

Стоун огледа къщата отпред — много голяма и красиво облицована с дърво.

— Ключът е в джоба ми — подканващо изрече Каролин.

— За Бога — изпъшка Стоун, — не искам да обикаляме всички къщи, които се продават, а да гледаме само онези, които отговарят на възможностите ми.

— Не става дума за тази — поясни Каролин, — погледни онази там, Стоун се обърна надясно, както му сочеше агентката.

Там имаше умалено копие на първата къща.

— Голямата я наричат „Скалите“ — обясни Каролин, а малката е построена като къща за пазачите при входа на имението.

— Хайде да я разгледаме — предложи Стоун.

Каролин паркира колата на алеята, зад редицата от вечнозелени дървета, които частично закриваха къщата откъм пътя. Беше дървена, във викториански или в стил „кралица Ана“, с кула, която заемаше половината от фасадата.

— Две спални, две бани, отделна тоалетна, гараж и приятен малък басейн зад къщата — изрецитира Каролин, слезе от колата и ги поведе по алеята към входа.

Когато влязоха вътре, Стоун и Сара се оказаха в по-просторно помещение, отколкото бяха очаквали. В далечния край блестеше модерно обзаведена кухня, дървеният под бе излъскан наскоро.

— Строена е през 1889 г., едновременно с голямата къща — обясняваше им Каролин, — но когато първоначалният им собственик се преместил, ги продал отделно една от друга, така че „Скалите“ е сменила оттогава двама-трима собственици.

— Да се качим на горния етаж — предложи Сара.

Изкачиха се по хубаво изработено стълбище до голяма спалня с баня и една по-малка, само с душ. Надникнаха в шкафовете за дрехи и отвориха прозорците, за да видят гледката — към голямата къща и към училището оттатък улицата. После се върнаха на партера.

— Цялата тази част на града се нарича Грийн — обясни Каролин. — Тя е най-старата и най-търсената сега.

— Колко искат за къщата? — попита Стоун.

— В това отношение сте истински късметлии — отвърна Каролин, — защото собствениците й се развеждат и бързат да я продадат. Просто искат да вземат парите и да си ги поделят. — После им каза цената.

Стоун погледна въпросително Сара и видя как тя едва доловимо кимна. После се обърна към Каролин и назова своята оферта — с двадесет процента по-ниска от исканата цена.

— Позволете ми да се обадя от телефона на горния етаж — каза Каролин.

Когато останаха сами, Сара сграбчи Стоун за реверите:

— Ако ти не беше се съгласил да я купиш, аз щях го направя! Къщата е направо страхотна, отгоре на всичко е и току-що ремонтирана.

— Има какво още да се направи, но това вече бих могъл да свърша и сам — засмя се Стоун.

— Отзад видях малка, но очарователна градина. Даваш ли си сметка какво означава това за една англичанка като мен?

— Мога да си представя. Цялата градина е само твоя.

Каролин слезе по стълбите.

— Как мислите да плащате — в брой или на вноски?

— Мога да платя в брой — отговори Стоун.

— Добре, това решава сделката. Къщата е ваша, ако вдигнете с десет процента предложението си и се съгласите всички формалности да приключат за две седмици.

— Съгласен — каза Стоун.

— Тогава да вървим в офиса ми, да напиша офертата — каза Каролин и ги поведе към колата. — За вас остава само следващия път да дойдете у нас на вечеря. Ще ви запозная с доста хора.

Два часа по-късно собствениците върнаха по факса подписания договор. Стоун го прибра в джоба си и попълни чек за прилична сума като предплата.

— Нима наистина всичко се уреди толкова бързо? — попита Сара.

— Нали виждаш.

— Как така се нави да я купиш?

— А ти не беше ли навита?

— Бях, ама…

— Е, аз просто те изпреварих. От доста време насам си мислех за къща в провинцията, а по тия места идвах преди година-две с… една позната.

— Коя ли е тя? — игриво попита Сара.

— Казва си Аманда Дарт.

— Авторката на клюкарската колонка? Дето я застреляха пред хотел „Плаза“?

— Същата.

— Разбра ли се кой я е убил?

— Досега няма нито един арестуван по случая.

Стоун сви рамене.

— Възможно е. Историята обаче така и ще си остане неразплетена.

— Защо?

— Защото убийците й явно са се постарали да не бъдат разкрити.

— Нали къщата, която купи преди малко, не е принадлежала на Аманда Дарт?

— Не е нейна. Дори не помня със сигурност къде живееше тя. Бил съм в нея само един-два пъти, минаваше се по някакъв черен път.

— Не си ми казвал, че си бил във Вашингтон и преди.

— Не си ме питала.

— Дали някога ще успея да проникна във всичките тайни гънки й скрити местенца из дяволската ти глава?

— Да не дава Господ! — отвърна Стоун.

— Трябва да се поогледам за мебели и завеси.

— Слушай, Сара — каза Стоун, — все още трябва да внимаваме.

— Парите ли имаш предвид?

— Твоята безопасност.

— Защо? Нали заподозреният престъпник е потънал вдън земя?

— Да, но не знаем точно къде. Засега, че дори и за по-дълго време, не казвай никому за тази къща.

— На мен пък ми се ще да разтръбя на всички.

— Недей, изчакай да отмине опасността. А сега за обзавеждането — мисля да купим в града легло и някои други най-необходими неща. Наблизо има доста магазини й антиквариати.

— Приятно ми е да го чуя.

— И още нещо.

— Какво?

— Притеснен съм за изложбата ти. Давам си сметка, че е много важна за теб, но какво ще кажеш да я отложиш или да се откажеш от нея?

— Да не си луд? Бергман вече е разпратил поне хиляда покани.

— Вчера минах с колата покрай галерията. На много открито място е, особено откъм Медисън авеню. Щях да се чувствам много по-спокоен, ако се намираше на коя по-закътана улица.

— Разбери ме добре, Стоун — унищожително го изгледа тя. — Няма да се съобразявам с някакъв си маниак който е решил да ни преследва. Виж какво ще ти кажа: живяла съм в Лондон по времето на най-многобройните бомбени атентати на ИРА. Веднъж вечеряхме с родителите ми в малък ресторант в Челси и съвсем наблизо избухна взрив, поставен в паркирана лека кола. Ние, естествено, се хвърлихме по очи на пода, но след като пушилката от експлозията се разсея, татко си поръча чаша кафе — вместо отнесената от взрива — и си го допи спокойно. „Никога, никога да не позволяваш на хора като тези да променят битието ти“, така ми каза татко.

Оттогава насетне съм се придържала и ще се придържам към това. И сега нямаше да напусна апартамента на моите приятели, ако не бях толкова нетърпелива да се окажа в едно легло с теб.

— Е, това си е направо страхотна причина — каза Стоун.

— Нека ти е ясно — няма да се откажа от изложбата си.

— Разбирам. Но все пак се надявам, че и на теб ти е ясно — ще трябва да направя всичко по силите си, за да сведа до минимум рисковете покрай изложбата ти.

— С удоволствие ще те запозная с Бергман, пък вие се разбирайте за другото.

— Ще се радвам да се срещна с него.

Пристигнаха в хотела и се качиха в апартамента си, за да се приготвят за вечеря.

— Днес беше един чудесен ден — каза Сара, докато пълнеше ваната.

— Има и по-лоши неща от това да ходиш на оглед с агент на недвижими имоти, който си разбира от работата.

Тя влезе във водата.

— Идваш ли при мен?

— И още как! — Веднага прекрачи ръба на ваната.

Мисълта за галерията на Бергман обаче не излизаше от главата му.