Стюарт Уудс
Подозренията убиват (25)

25

„Ла Гулу“ беше моден ресторант на Медисън авеню. Постоянните му клиенти бяха красавци и красавици, и хора, които държаха да бъдат забелязани в компанията им. Стоун не беше от постоянните посетители, но успя да получи маса на прилично място. След като поръчаха, Стоун се обърна към видимо загрижения си приятел:

— Какво е станало, Дино?

Лейтенантът отпи от чашата с минерална вода.

— Спомняш ли си Елоиз Енцберг?

— Кого?

— Жената, с която Мителдорфер е имал редовна кореспонденция, работила е с него.

— А, да, твоите хора разговаряха с нея, след посещението ни в „Синг Синг“, нали?

— Да. Но тогава нито от нея, нито от съседите й научихме нещо.

— Та какво е станало с нея?

— Вече нищо няма да й се случи.

— Какво?

— Тази сутрин трупът й е бил изваден от водите на Ист Ривър. Нали е била държавен служител, разполагаме с отпечатъците й.

— Подозирате ли някого?

— Все същия човек.

— И защо би я убил? — попита Стоун.

— Вероятно я е използвал да му свърши някоя работа и след това се е отървал от нея.

— Но за какво я е използвал? Нали е бил в затвора?

— Представа нямам.

— Причината за смъртта?

— Прерязано гърло.

— Звучи познато, а?

— Дори прекалено. Но има и нещо друго.

— Какво?

— Облечена е в костюм от „Шанел“.

— Може пък да е била заможна жената.

Дино поклати отрицателно глава.

— Доколкото знаем, миналата година се е пенсионирала преждевременно; живяла е само от пенсията си. Не ми се вярва да е била много голяма.

— Тоест не би могла да си позволи костюм от „Шанел“.

— Точно така, освен ако не го е купила много изгодно от магазин за дрехи втора употреба.

— Кой би могъл да твърди, че не е станало точно така? Съжалявам, но ми се струва безсмислено Мителдорфер да убива жената, от която е видял само добро в продължение на толкова години. А ако си прав за нейните доходи, парите са изключени като мотив за убийството.

Донесоха им поръчаните ястия и двамата започнаха да се хранят, потънали в размисли.

— Е, кажи нещо за новата си кола — обади се след известно време.

Стоун му описа как си я е купил.

Приятелят му се засмя.

— Досега не съм те виждал със собствена кола, сега първица купуваш такава.

Стоун сви рамене.

— Сара ми поръча да купя нещо хубаво.

— Блиндирана, та пращи, а?

— Само леко блиндирана. Както и да е, не си ли съгласен, че точно сега му е времето да имам блиндирана кола?

— Тук си прав — съгласи се Дино.

Стоун остави приборите на масата.

— Ходил ли си в жилището на Елоиз Енцберг?

— Не. Ходиха детективите, заети със случая; казват, че няма нищо особено, всичко отговаря на предварителните очаквания.

— Хайде да идем да му хвърлим едно око — предложи Стоун.

— Ключът е у мен — каза Дино и даде знак на келнерра.

Къщата беше една от поредицата еднакви постройки в Ист Ейтис, близо до Йорк авеню, в така наречения Джърмантаун. Елоиз Енцберг беше живяла в задния апартамент на втория етаж. Дино отлепи полицейската лента и двамата влязоха вътре.

Стоун се огледа. Обзавеждането изглеждаше доста семпло — стабилни немски мебели, от които лъхаше поизтъркана елегантност. Отиде до малкото бюро във всекидневната и започна да отваря едно по едно чекмеджетата.

— Намерих чековата й книжка — каза, като я извади върху бюрото. Прелисти кочана от контролни отрязъци и не намери нищо необичайно; само чекове за сметки, храна, напитки и ремонти. — Няма нищо — промърмори. Огледа и по-старите документи. — Изглежда е имала само една кредитна карта, в която няма и петстотин долара.

Дино преглеждаше чекмеджетата в спалнята.

— Всичко е идеално подредено, няма нищо тайнствено.

Стоун го последва в спалнята и отвори дрешника.

— Куфарите й са си тук — каза. — Не изглежда да се е приготвяла да отпътува. — Гардеробът беше пълен с дрехи, повечето евтини и безвкусни.

— Няма много семейни снимки — замислено произнесе Дино, посочвайки към тоалетката, украсена само с две фотографии. Едната беше старинна фотография на тридесетгодишна жена, облечена в строг черен тоалет.

На другата се виждаше същата жена с бебенце, облечено в дантелена рокля за кръщене. — Предполагам, че бебето е госпожица Енцберг, а жената е майка й.

Стоун кимна утвърдително.

— Сред дрехите и обувките няма нищо особено — каза. — Някакви бижута?

Дино извади от гардероба кутия с мека подплата.

— Ето ги. Няма нищо скъпо — добави, след като отвори кутията, — имат вид на европейски.

— Сигурно са на майка й. Открихте ли някакви близки роднини?

— Един племенник — отговори Дино, — живее в Джърси. Намерихме техни писма. Той пристигна тази сутрин; не е знаел нищо за нея, не са се срещали през последните месеци.

— Да огледаме кухнята — предложи Стоун. Кухнята беше добре оборудвана с тенджери, тигани, ножове и прибори. — Изглежда е била добра готвачка — каза Стоун. После се наведе и отвори вратичката на едно от шкафчетата. Оттам се изсипаха на пода няколко прилежно сгънати найлонови торбички. — Я виж това — възкликна той и вдигна торбичките върху кухненския плот. — „Шанел“, „Сакс“, „Бергсдорф“, „Ферагамо“ … Не ти ли се струва, че хич не пасват на нейния стил на живот?

— Вярно — съгласи се Дино. — Сред талоните на чековата книжка и разписките за кредитните плащания имаше ли данни за покупки от тези магазини?

— Не.

— Значи трябва да ги е плащала в брой.

— Или пък е плащал някой друг.

— Мителдорфер? Откъде такива пари у един затворник от „Синг Синг“?

— Добър въпрос. Къде е работил преди Мителдорфер? Спомняш ли си?

— При „Гинзбърг и О’Съливан“, счетоводна фирма с адрес на Четиридесет и седма улица, Уест — каза Дино след като прелисти бележника си.

— Дай да се чуем с тях.

Дино отново прелисти бележника си, след това седна до телефона.

— Здравейте, дали бих могъл да говоря с господин Гинзбърг? Така ли? А с господин О’Съливан? Да, разбирам. Интересувам се за един човек, който е работил във фирмата преди повече от дванадесет години. Дали имате служител, който е бил и тогава на работа при вас? Разбирам. Аз съм лейтенант Бакети от градското управление на полицията в Ню Йорк. Бихте ли ми дали неговия домашен адрес и телефонен номер? — Записа ги в бележника си и затвори телефона. — Първоначалният собственик преди години е продал дела си и се е оттеглил от бизнеса. О’Съливан е жив и здрав, живее в Ист Севънтис. Хайде да го посетим.

Даниел О’Съливан се оказа прехвърлил средата на седемдесетте години здравеняк от ирландско потекло, изцяло побелял и в добра физическа форма. Покани ги в просторния и красиво подреден апартамент, предложи на гостите си питие и без да се смути от техния отказ, наля чаша за себе си.

— Не ми идват често на гости от полицията — каза, настанявайки се в едно голямо кресло. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Господин О’Съливан — започна Дино, — помните ли Хърбърт Мителдорфер?

— Хърби ли? Че мога ли да го забравя? Та нали той, доколкото ми е известно, единствен от моите служители стана убиец.

— Бихте ли ни казали какво работеше Мителдорфер във вашата фирма?

— Разбира се. Беше главен счетоводител.

— Опишете ни характера на работата му? Занимаваше ли се с корпорации?

О’Съливан поклати отрицателно глава.

— Не, не. Ние бяхме обикновена счетоводна фирма. Работехме за изявени хора на изкуството — артисти, продуценти и сценографи. Управлявахме техните плащания, инвестирахме парите им, осигуряваме им банкови кредити и заеми, а в тежките за тях години им предоставяхме заеми…

— И какво беше участието на Мителдорфер в този бизнес?

— Вършеше от всичко по малко. Започна при нас като обикновен деловодител, но беше толкова способен и умен, че твърде бързо започна да играе активна роля в управлението на средствата на клиентите ни. Когато се случи този… злощастен инцидент, той практически управляваше фирмата. По това време ние с моя партньор се бяхме замислили да се оттеглим, надявахме се именно на него да продадем фирмата. След като го арестуваха обаче, се наложи да се откажем от намеренията си. Минаха няколко години, докато други двама наши служители се научиха да вършат работата на Хърби, така ние, в крайна сметка, можахме да им я продадем.

— Мителдорфер беше ли заможен? — обади се Стоун.

— Не той, а жена му — отвърна О’Съливан. — Тя беше от Чикаго, родителите й имаха фирма за пакетиране на месо. Не бяха фрашкани с пари, но все пак тя разполагаше с приличен капитал, който Хърби инвестира по блестящ начин. Мисля, че двамата заедно са имали около два или три милиона долара, нещо такова ми споменаваше Хърби. Адвокатите сигурно са прибрали доста от тях, но не се съмнявам, че при влизането си в затвора, той все още е имал немалко скътани пари. Освен това, разполагаха и с много хубав апартамент в долната част на Парк авеню, подарък за сватбата от нейните родители. Струва ми се, че го продадоха.

— Добре де — намеси се Стоун, — но след като е убил жена си, той едва ли е успял да наследи нейното имущество.

— О, от години беше прехвърлил всичко на свое име — каза О’Съливан. — Беше се погрижил за това.

— А спомняте ли си за друга ваша служителка, Елоиз Енцберг?

— Разбира се. Елоиз работи при нас повече от двадесет години, доста повече от Хърби. Беше офис-мениджър и аз не познавам по-организиран човек от нея. Въртеше работата всеки божи ден. Изпълняваше възможно най-добре възложените й задачи, не помня да е имало нещо, с което да не се е справила през всичките тези години. Ето какво имам предвид: казвате й примерно, че заминавате за една седмица в Лондон. За по-малко от час тя вече е направила резервациите за хотел и ресторант, ангажирала е кола под наем и шофьор, който да ви посрещне на аерогарата. В хотела откривате, че ви е запазен обичайният апартамент, който е зареден с допълнителни пешкири и с бутилка бяло вино.

— Имате ли представа какви са били отношенията между Мителдорфер и Елоиз Енцберг? — попита Стоун.

— Ами — каза с усмивка на уста О’Съливан, — тя се държеше много мило с него, наистина много мило. Така и не можа да повярва на обвинението, че е убил съпругата си. Ходеше на всички съдебни заседания, после му носеше разни неща в затвора — плодове, книги… Трябва да знаете, че жените харесваха Хърби. Той не беше голям красавец, но се обличаше добре, беше обаятелен и остроумен, никога не забравяше рождените дни на жените. Съпругата му беше много красива. Останах изумен, че я уби; впрочем всички ние останахме изумени.

— Преди няколко дена Мителдорфер е пуснат от затвора — каза Дино, — а тази сутрин са намерили трупа на Елоиз Енцберг в Ист Ривър. С прерязано гърло.

О’Съливан помръкна.

— Много съжалявам. Беше изключително мила жена.

Помисли малко и продължи: — Та значи Хърби е на свобода? Смятате, ли че може да има някаква връзка със смъртта й?

— А вие, господин О’Съливан, смятате ли, че Хърбьрт Мителдорфер би могъл да убие Елоиз Енцберг?

— Не, разбира се — с усмивка отговори О’Съливан. — Това е невъзможно. Хърби никога не би могъл да напрани това. — Лицето му придоби замислен израз. — Разбира се, така си казахме всички и когато Хърби уби жена си.