Стюарт Уудс
Подозренията убиват (21)

21

Влязоха в щата Кънектикът по 1–84, а при Саутбъри Стоун зави по междущатската магистрала и продължи в северна посока. Колата се държеше като жива, прилепваше се към шосето на завоите и бурно ускоряваше по правите участъци.

— Кога ще разбера къде отиваме? — попита Сара.

— Когато пристигнем — отвърна Стоун. — А сега се наслаждавай на пейзажа, нали природата освежаваше тъканите ти, забрави ли какво ми каза?

— Че аз и в момента ги усещам как пулсират.

В Удбъри Стоун сви наляво по магистрала 47 и след малко влязоха в община Вашингтон.

— Охо, Вашингтон — зарадва се Сара, — преди години съм идвала тук на разходка. Беше чудесно!

— Много се радвам, че го харесваш — каза Стоун зави по път, обозначен с табелка ХОТЕЛ „МЕЙФЛАУЪР“. После минаха покрай едно езеро, изкачиха се по стръмен склон и малко след това спряха пред хубава сграда, облицована е дърво.

— Това е чудесно местенце — каза Сара, — как си го открил?

— Не беше много трудно — отговори Стоун. — Миналата година писаха в едно списание, че е най-добрият провинциален хотел в Америка. Изрязах си статията от списанието.

— Добро хрумване.

Един младеж пое багажа им и ги отведе в приятно обзаведен апартамент, с изглед към цветните градини зад хотела.

— Имате ли запазена маса за вечеря, господине? попита пиколото.

— Нямам. Ще ми направите ли тази услуга — да резервирате маса на мое име за 20 часа?

— Разбира се. За ресторанта трябва да сте със сако, може и без вратовръзка.

— Благодаря. — Момчето получи щедър бакшиш и излезе. — Е — обърна се Стоун към Сара, — имаме два часа до вечерята, ще се позабавляваме ли през това време?

Тя се хвърли в прегръдките му.

— На мен ми трябва час за душ и обличане. Това означава, че разполагаме с цял час време за свободна програма, без надзор.

Стоун промърмори, докато я целуваше:

— Без надзор?!

— Е, не съвсем без хич — отвърна Сара, започнала да го разкопчава, — аз ще упражнявам надзора.

Освежени и изцяло отпуснати, слязоха за вечеря в седем и половина и заеха една маса до прозореца в приятния бар-ресторант.

— Спокойно мога да си живея тук — каза Сара, — тази маса и леглото горе ще ми бъдат напълно достатъчни.

— Е, чувал съм и по-лоши идеи — кимна Стоун.

До тях изникна млада келнерка.

— Ще желаете ли нещо за пиене, господин Барингтън?

Стоун погледна Сара.

— Един коктейл с водка, силно охладен и леко подсладен — поръча тя.

— Нека бъдат два — добави Стоун.

Малко след това, когато вече отпиваха от прозрачната бледозеленикава течност от чашите си, келнерката се появи отново.

— Търсят ви по телефона, господин Барингтън. Идете до рецепцията, ако обичате.

— Извинявай — каза Стоун на Сара и взе чашата със себе си. Отправи се към предното фоайе, където му показаха телефонната кабина. — Ало?

— Аз съм, Дино. Разбрах, че караш нещо убийствено…

— Това е самата истина, ще ти го покажа в началото на другата седмица.

— Добре. Как мина с Мителдорфер?

— Не мина.

— Да не би Варковски да ти е попречил да се срещнеш с него?

— Нямаше с кого да се срещна.

— Не загрявам.

— Пуснали са го.

— Освободен под гаранция?

— Не, освободен е безусловно.

На Дино му потрябва доста време, за да проговори.

— Я го виж ти, малкото лайно! Сигурно доста се е подмазвал на Варковски през тези дванадесет години.

— Не бих се учудил. Ходих до магазина, от който е купувал канцеларски стоки за затвора, и разбрах, че там Мителдорфер си е имал офис.

— Офис?! За какъв дявол?

— Точно така реагирах и аз. Продавачката ми каза, че е държал там компютър и се е занимавал с борсови операции.

— Виж го ти! Обзалагам се, че знам за кого.

— За Варковски.

— Съвсем прав си, но не изключвам да е участвал началникът на затвора.

— Продавачката се похвали, че и на нея, и на собственика на магазина е помагал с тънки съвети.

— Да си чувал нещо подобно досега?

— Никога през живота си.

— Е, и къде е сега Мителдорфер?

— Никой не знае. Или поне така твърдят всички. Според дамата от магазина, казал само, че тръгва на запад.

— Божичко! Дано да е така — каза Дино. — Хич не ми се ще да се срещам отново с този тип.

— Някой е отишъл до магазина с черен пикап и му помогнал да си изнесе компютъра и папките.

— Не му липсват приятели, значи.

— О не, поне докато е жив Варковски. Не бих се учудил ако именно капитанът му е помогнал за преместването. А ти какви новини имаш?

— Накарах двама инспектори да прегледат всички разследвания, които заедно с теб сме водили като партньори. Почти всички, които сме пратили на топло, са все още в затвора.

— Нещо около нашия човек?

— Скрил се е. Мисля, че си ближе раните, нанесени от Мери Ан. С превръзка на ухото всеки ще го забележи.

— И ние не видяхме някой да ни следи, когато се измъквахме от града.

— Да, така твърди и Кракауер.

— А пък щом излязох на магистралата „Уестсайд“, направо никой не можеше да ме задмине.

— Какво чудо караш?

— Почакай и ще го видиш с очите си.

— Как е хотелът?

— Прекарвам си страхотно, като изключим факта, че сега говоря с теб, вместо със Сара.

— Чао тогава.

— Чао! — Стоун затвори телефона и се върна на масата.

— Дино беше, нали? — попита Сара.

— Той.

— Значи е знаел преди мен къде ще прекараме уикенда?.

— Че аз да не съм имал намерение да поднасям изненада на Дино?

— Добре казано.

— Гладна ли си?

— И още как!

— Госпожице, донесете листа за храната и вината, ако обичате.

Ометоха до шушка пушената сьомга, печения фазан и бутилката хубаво каберне и заситени, се качиха в апартамента си.

След като се любиха, Стоун се разнежи:

— Много ми е приятно с теб. Бих искал да си до мен постоянно.

— Моля се на Бога това да не е предложение — каза тя, повдигайки главата си от рамото му.

— Не е, все още.

— Но не задълго, така ли?

— Твоя воля — въздъхна той, — но бих искал да ти припомня, че поне формално ти нямаш дом.

— И кой е виновен за това?

— Аз, вината е изцяло моя. И за да я изкупя, ти предложих легло… по-точно дом.

— При това много хубава къща — каза Сара, — тя беше направо в развалини по времето, когато отпътувах за Италия.

— Как смяташ, дали ще се чувстваш в нея като у дома си?

— Мисля, че с теб ми е уютно.

— Е, значи всичко е наред.

— Напротив.

— Какво?

— Нали знаеш — аз съм момиче от провинцията, на мен ми трябва къща извън града.

— И къде да бъде?

— Само не в Хамптън, на тамошните хора съм се нагледала достатъчно.

— Тогава къде?

— Защо не тук, харесва ми?

— Не мисля, че този хотел ми е по джоба. Не мога го платя, дори и да взема кредит.

— Тогава ще ме устрои една обикновена къща, не много голяма, нещо като хижичка.

— Не звучи зле — съгласи се той. — Защо не потърсим утре някой агент на недвижима собственост?

— Сериозно ли го казваш, Стоун?

— Да не мислиш, че го казвам само защото ме прие в леглото си?

— Да.

— Значи си продажно момиче.

— Ще видим утре сутринта — промърмори тя и притисна голото си тяло към неговото.

Стоун заспа с една-единствена мисъл в главата — къде ли би могъл да се намира в момента Мителдорфер?