Памела Бауър
Момиче от витрина (16)

Шестнадесета глава

В деня на освобождаването на Том Маккълоу затворът бе обсаден от журналисти и телевизионни камери. Джеси видя репортажа, излъчен по новините в десет часа. Гледаше го и си мислеше дали освобождаването щеше да промени нещо в отношенията между Ейдън и баща му.

В краткото изявление пред репортерите Том не спомена нищо за семейството си или за това какво смята да прави в бъдеще. Джеси обаче знаеше, че за фамилията Маккълоу освобождаването на стареца от затвора не означаваше автоматично край на трудните времена.

По време на делото Хелън бе стояла на страната на съпруга си. Означаваше ли това, че му беше простила? Може би не.

Името Маккълоу беше опетнено и сега целият свят знаеше това.

Джеси мярна за миг Хелън, докато камерите показваха как Том се качва в семейната кола. Въпреки огорченията и обидата Хелън излъчваше достойнство и съпружеска лоялност, на която можеха да завидят много омъжени жени.

Джеси почувства как я обзема чувство за вина. Колко прибързано беше постъпила, като бе заподозряла Ейдън в съпричастност към убийството на Кейт!

Сега двамата с Ейдън можеха да бъдат заедно, усмихнати и щастливи един до друг… Глупости. Защо ли изобщо си губеше времето с такива разсъждения. Майка й беше права, като казваше, че колкото и да плаче човек, онова, което вече се е случило, няма да се промени.

Щом репортажът свърши, Джеси стана и с решителен жест загаси телевизора. После седна отново и се загледа в тъмния екран. Да можеше така лесно да изтрие и миналото…

Том Маккълоу беше оправдан, но тя още не бе дошла на себе си. Споменът за делото беше жив в съзнанието й — а с него и изгарящата вина, че бе осъдила невинен човек, че беше причинила толкова неприятности на семейството му…

След дълги размисли Джеси стигна до извода, че има само един начин да се освободи от чувството за вина. Трябваше да се срещне с Хелън и Том Маккълоу, да разговаря с тях, да им обясни всичко и така веднъж завинаги да приключи с този тягостен епизод от своя живот. Изчака една седмица, за да е сигурна, че Ейдън се е върнал в Калифорния, след което отиде до дома на семейство Маккълоу.

— Влизай, Джеси. Радвам се да те видя — приветства я Хелън, докато я въвеждаше в хола. — Ела, седни до мен — каза тя като потупа канапето. — Тъкмо се канехме да пием кафе. Идваш точно навреме.

— Надявам се, че не преча — каза колебливо Джеси, преди да седне.

— Ни най-малко, скъпа! Отдавна се канех да ти позвъня и да те поканя. — Джеси седна, зарадвана от дружелюбния тон на домакинята. — Та ти толкова помогна за освобождаването на съпруга ми! А аз и досега не намерих време да ти благодаря.

Хелън се пресегна, за да налее на Джеси кафе от сребърната каничка.

— Не е нужно да ми благодарите, госпожо Маккълоу. Не съм направила кой знае какво.

— Хайде, хайде. Затова се радвам, че сега си дошла. — Хелън взе порцелановата чашка в ръка. — Захар, мляко?

— Да, благодаря — рече Джеси и неволно спря поглед върху слабите ръце на възрастната жена. После забеляза, че госпожа Маккълоу има доста изтощен вид. Годината, изминала в тревоги и напрежение, очевидно я беше променила.

— Шон сподели, че ти е разказал как освободиха мъжа ми — рече Хелън и подаде на Джеси чашката с кафе.

— Да, така е. Щом научих добрата вест, реших да дойда и да ви поздравя. После ми мина през ума, че може би няма да е много уместно.

— Заради Ейдън ли?

Джеси кимна.

— На него сигурно щеше да му е неприятно.

Тя се опита да изрече думите колкото може по-спокойно и естествено, но не успя. Гласът й секна, а в очите й се появиха сълзи.

— Значи е вярно. Вие двамата повече не се срещате.

Гърлото на Джеси беше свито и затова вместо отговор тя само поклати глава. Хелън си наля още кафе и каза:

— Ейдън се държеше много особено тези дни.

Джеси отпи от чашата си, за да се успокои. Беше си обещала да не говори за Ейдън, но не издържа.

— Той не иска да се виждаме — изхлипа тя.

После се разплака като дете.

Хелън остави чашата си и седна по-близо до нея.

— Стига, стига… — каза тя като ласкаво обгърна с ръка раменете на Джеси. — Всичко ще се оправи.

— Няма. — Джеси погледна госпожа Маккълоу. Ама че глупост — защо трябваше да прави сцени пред добрата жена?

— Ейдън също го преживя тежко. Ако това изобщо е в състояние да те успокои…

— Наистина ли? — попита Джеси и попи сълзите си с кърпичка.

— Да. Едва изчака да освободят мъжа ми и веднага след това изчезна в Калифорния. Каза, че кракът му повече нямало да стъпи тук. — Хелън въздъхна.

Преди Джеси да успее да продума, на вратата се появи Том Маккълоу. Лицето му нямаше толкова болнав вид, какъвто имаше в затвора. Джеси бързо изтри сълзите си и се усмихна приветливо.

— Прекъсвам ли ви? — попита Том като се спря нерешително на прага.

— Няма да е зле да ни оставиш за няколко минути сами — предложи Хелън.

— Но, моля ви — обади се Джеси като се изправи. — Дойдох, за да разговарям с двама ви. — Тя подаде ръка на Том и каза: — Исках да ви поздравя и да ви кажа колко съм щастлива, че този път съдбата най-сетне беше на ваша страна.

Том Маккълоу пое дланта й с две ръце и сърдечно я стисна.

— Благодаря ти, Джеси. На твоята загриженост и на информацията, която ни предостави дължа до голяма степен освобождаването си.

— Съжалявам само, че още по време на делото не се вслушах в гласа на сърцето си, господин Маккълоу. Ако го бях направила, може би въобще нямаше да се стигне до осъждането ви.

— Миналото си е минало. Не можем да го променим, затова няма смисъл да го обсъждаме — каза Том без всякаква горчивина в гласа.

Хелън наля кафе на съпруга си и тримата поговориха още малко за делото и за освобождаването на Том от затвора.

После Джеси стана и каза, че е време да си върви. За нейна изненада Том се обърна към съпругата си и рече:

— Скъпа, ако не възразяваш, бих желал да поговоря с момичето насаме.

Хелън само кимна, извини се пред Джеси и се отдалечи.

Щом останаха сами, Том каза:

— Преди да замине за Калифорния, Ейдън дойде да разговаря с мен.

— Не мисля, че трябва да говорим за Ейдън в негово отсъствие — каза притеснено Джеси, но Том не обърна внимание на думите й.

— Ейдън е горд човек, момичето ми. Освен това, към тези, които обича, той е и безкрайно коректен и внимателен.

— Имате предвид съпругата ви ли?

— Да — каза Том с доловима нотка на симпатия и уважение. — Тя е чудесна жена. Затова, колкото и да сме се карали с Ейдън в миналото, сега единодушно се споразумяхме за нещо много важно: тя не трябва да научи. Не трябва да знае, че Ейдън и Кетлийн са били приятели.

— Не е необходимо да се притеснявате, господин Маккълоу. Няма да й го кажа.

— Нямам предвид това — каза Том с усмивка.

— Тогава какво? — запита Джеси озадачено.

— Ще ти обясня. Когато Ейдън дойде да ме види, двамата разговаряхме не за проблемите между мен и майка му, а за теб.

Джеси усети как се изчервява.

— Сърдит ми е, нали?

— Да се сърдиш на някого не е чак толкова лошо — освен ако гневът не разделя хора, които се обичат помежду си. А Ейдън те обича, Джеси, сигурен съм.

— Не е само до чувствата, господин Маккълоу. Има толкова други пречки.

— Така е, момичето ми — каза Том като въздъхна. — Затова, ако наистина обичаш някого, трябва доста да се потрудиш, докато разчистиш препятствията.

— Не знам дали в нашия случай е възможно.

— За да разбереш, трябва да опиташ. — Том бръкна в джоба си и подаде на Джеси един лист. — При това, боя се, че ти първа трябва да поемеш инициативата. Знаеш колко горд е синът ми.

Джеси погледна листа. Там беше написан калифорнийският адрес на Ейдън.

Щеше ли да събере смелост да му се обади?

 

 

Дълго време лекарите не разрешаваха на Мелиса никакви посещения. Затова, когато Карла съобщи, че най-сетне забраната е вдигната, Джеси се качи на колата и потегли към клиниката в Минеаполис.

Племенницата й беше много по-добре. Можеше да напълнее и още, но цветът на бузите й се беше възвърнал — както и усмивката върху лицето й. Вместо доспехите от кожа и метал, носеше джинси и бяла блуза с дълъг ръкав.

— Радвам се да те видя — каза Джеси и сърдечно прегърна племенницата си.

— И аз — отвърна Мелиса. Не й се искаше да се отдели от леля си. — Колко е хубаво, че дойде да ме навестиш!

— Отдавна се канех — рече Джеси и седна на един от пластмасовите столове в приемната. — Само че при теб не допускаха посетители.

Мелиса сведе поглед. Стискаше нервно пръстите си.

— Добре че дойде. Много искам да ти се извиня, задето се разкрещях последния път.

— Ти беше болна, миличката ми. Всички се държим особено, когато не сме добре.

Мелиса вдигна глава. Изтощена усмивка озари лицето й.

— Толкова си добра към мен, лельо. А аз се държах толкова глупаво… — Тя извърна лице, за да скрие смущението си.

Джеси я улови за ръка.

— Никой не е съвършен, момичето ми. Всички грешим. Говорим и вършим неща, за които съжаляваме след това.

— И в терапевтичната група ми казват така.

— Но ти не им вярваш?

Мелиса сви рамене.

— Трудно ми е. — Неувереността явно я караше да мисли, че е непростимо човек да допуска грешки в поведението си към околните.

За да отклони вниманието на Мелиса от болната тема, Джеси попита:

— Как ти се отразява груповата терапия? Помага ли?

Мелиса понечи да каже нещо, но сякаш се разколеба.

— Мислех да отговоря утвърдително, но се сетих, че не трябва да си служа с лъжа.

— Тогава?

— Мразя я. — Тя се изсмя.

— Е, не е лесно човек да разголва душата си пред останалите, знам.

— Не е. Постепенно обаче започнах да свиквам с това.

— Браво — каза Джеси като окуражително й стисна ръка.

След като си побъбриха за живота в клиниката, Мелиса подхвърли:

— Говорих с майка ми. Имаш ново гадже, а?

Джеси въздъхна.

— Имах.

— Скъсахте ли?

Джеси кимна. Дойде ред с Мелиса да си разменят ролите: сега тя бе тази, която подсмърчаше и се оправдаваше.

— Направих много грешки и наговорих куп глупави неща.

— Познато ми е — каза Мелиса. — Опита ли се поне да се извиниш?

— Да, но той дори не поиска да ме изслуша.

— И сега се чувстваш ужасно, нали?

— Личи ли? — попита Джеси като изненадано вдигна глава.

— Не съвсем. От мама го знам.

— А аз си въобразявах, че околните дори не подозират за случилото се! — възкликна Джеси, развеселена от ситуацията.

— Не трябва да потискаш чувствата си, лельо Джес. Вредно е.

— Ти ли ми го казваш! Всъщност, да, права си… — съгласи се Джеси замислено.

Доста време след като си тръгна от клиниката разговорът не излизаше от главата й. Посещението при Мелиса се беше оказало полезно и с това, че й бе помогнало да преосмисли и отношението си към Ейдън. Как наистина щеше да преодолее травмата, ако продължаваше да потиска чувствата си?

Откакто разговаря с Хелън и Том Маккълоу, умът й постоянно бе зает с мисълта да замине за Калифорния. И когато Девъни й спомена, че няколко техни колежки се били преместили да работят в Лос Анджелис, тя най-сетне се престраши.

Както и очакваше, импресариото се опита да я разколебае, но тя изобщо не обърна внимание на приказките му за безработицата в Лос Анджелис. Като разбра, че няма да може да я разколебае, той вдигна слушалката и проведе няколко телефонни разговора. Успя да й намери апартамент под наем, а също и да се свърже с няколко души, които биха могли да й помогнат в търсенето на работа на новото място.

След пронизващия студ на Минесота топлото калифорнийско време й се стори едва ли не нетърпимо. Когато слезе на летището в Лос Анджелис, ръмеше лек дъжд и местните хора се бяха изпокрили по къщите, но Джеси заподскача като дете под капките, очарована от свежия аромат. Край на зимните палта и на ботушите!

Ала ако знаеше колко самотна ще се почувства в непознатия град, сигурно нямаше да бърза да му се радва. Само след три дни едва се сдържаше да не си събере багажа и да не хване първия самолет за Минеаполис. Спря я единствено мисълта за това, че Ейдън беше някъде наблизо. Трябваше да се срещне с него.

Въпросът беше — как? Не искаше да отива непоканена в офиса му.

Преди да отлети, импресариото й беше дал адреси на негови колеги в бизнеса. След като няколко дни безуспешно търси работа, тя най-сетне реши да позвъни на един от тях. Оказа се, че той може да разреши проблема й веднага.

 

 

След няколко дъждовни дни слънцето се показа отново. Ейдън застана до прозореца на офиса и се загледа навън. Дори и за тукашния климат февруари беше необичайно мек. При други обстоятелства сигурно щеше да отиде на излет по крайбрежието през почивните дни. Откакто се бе върнал от Минесота нямаше настроение за каквото и да било.

Странно, липсваше му снега. Глупости! Той се изсмя.

Вече две седмици откакто се беше върнал. Работеше по шестнадесет часа на ден, за да забрави Минеаполис. По-скоро Джеси, ако трябваше да бъде откровен. Дългите уморителни часове зад бюрото обаче не бяха в състояние да му попречат да мисли за това къде беше тя… Какво правеше… Мислеше непрекъснато за нея.

— Господин Маккълоу, ще излезете ли през обедната почивка? — Унесът му беше прекъснат от гласа на секретарката.

Той понечи да каже „не“, но топлото слънце навън го изкуши.

— Мисля, че ще изляза, Дженис. Ще се поразходя малко.

Ейдън отиде до любимия си кулинарен магазин. Взе си сандвич със сирене. Обратният път към офиса водеше по същите улици и край същите магазини, които знаеше от четири години. Забеляза, че пешеходният поток тече по-бавно от обикновено, тъй като пред една от витрините се беше събрала малка тълпа зяпачи.

Заинтригуван, Ейдън се запъти към витрината. Свали слънчевите си очила и се взря. Когато очите му свикнаха с полумрака под сенника на витрината, той едва не ахна от изненада.

— Джеси?

Отначало помисли, че има халюцинации. Сигурно беше някакво друго момиче и той се заблуждаваше.

Ейдън си проправи път през тълпата, като не обръщаше внимание, че настъпва хората.

Пред него стоеше най-прекрасната булка, която беше срещал в живота си. Неподвижна като статуя, с поглед, зареян над зрителите. В ръката си държеше малка табелка, на която пишеше: „Търси се младоженец“.

— Джеси! Джеси! — повтори Ейдън отново и отново. Нито едно мускулче не трепна върху лицето на булката. Тогава той се доближи до самото стъкло и продължи да повтаря името й, без да обръща внимание на това, че хората го гледаха учудено.

В следващия миг булката от витрината неочаквано обърна очи към него и погледите им се срещнаха. Доскоро неподвижната кукла оживя, алените й устни се усмихнаха, тя бавно вдигна дясната си ръка и изпрати на Ейдън въздушна целувка. Тълпата ликуващо аплодира, а той се разсмя, луд от щастие.

После изчезна и след малко отново се появи. Носеше огромен букет червени рози. Само че този път Джеси изобщо не помръдна. Ейдън й махна, чукна по стъклото, извика, но — без никакъв резултат.

Той постоя секунда, после влетя като вихрушка в универсалния магазин. Хукна да търси управителката, но докато я намери, гневът му намаля. Затова й подаде розите и каза:

— За булката от витрината.

После се върна в офиса си и застана до прозореца. От мястото, където стоеше, виждаше тротоара, витрината на магазина, но не и младоженката. Той позвъни на секретарката си и я помоли да му донесе бинокъл.

Прекара остатъка от следобеда в съзерцание на витрината. Когато видя, че зад стъклото най-сетне спуснаха завеса, той моментално изхвръкна от кабинета. В бърз слалом между пешеходците взе разстоянието до универсалния магазин и застана пред служебния вход.

Не му се наложи да чака дълго. Джеси скоро се появи. Беше сама. Очевидно не очакваше никого, защото ахна, когато го видя.

— Стресна ме! — възкликна тя и се облегна на стената, за да се съвземе.

— Както и ти мен преди няколко часа! Какво правиш тук? — попита той.

— Работя.

— Мислех, че не ти харесва Калифорния.

— Затова реших да пробвам — за да мога да преценя. Знае ли човек, може да се наложи да се преместя тук… — каза тя предизвикателно.

Сърцето на Ейдън заби ускорено.

— Как така ще се наложи?

Джеси сви рамене.

— Ами, например, мога да срещна някой мъж, който да поиска да остана.

— Търсиш си мъж ли? — попита Ейдън.

— Дори мисля, че съм го намерила. Само че го обидих и сега не съм сигурна дали бих могла да поправя грешката си.

В следващите няколко минути двамата се гледаха в пълно мълчание.

— Мислеше, че аз съм убиецът, нали? — каза накрая Ейдън. Гласът му звучеше обвинително.

Джеси поклати глава.

— Нищо подобно. Никога не съм го мислила. Е, мина ми нещо такова през главата, когато научих за връзката ти с Кетлийн Дениълс. Само че тогава не бях на себе си. Дълбоко в душата си винаги съм знаела, че не си способен на такова нещо — каза Джеси развълнувано. — Само че ти си тръгна, преди да успея да ти го кажа, скъпи.

Той не отговори. Постоя така, загледан безмълвно в очите й. После попита неочаквано:

— Къде са розите?

— Ето тук. — И тя посочи към големия плик, който носеше. Шефката ми ги опакова, за да мога да ги занеса у дома. Винаги ли подаряваш рози на манекенките?

— Само на тези, които обичам до побъркване — каза той тихо и внимателно обгърна с ръце раменете й. — Мога ли да се кандидатирам?

— За какво?

— За вакантното място на младоженеца. Или трябва да подам писмена молба? — Той извади един лист от джоба си. — Нямам нищо против това да нося фрак, а и вече имам известен опит в целуването на булката.

Джеси пусна плика на земята, прегърна го и обсипа лицето му с целувки.

— Одобрявам кандидатурата ти!