Памела Бауър
Момиче от витрина (7)

Седма глава

— Познаваш ли го? — прошепна Карла, след като Джеси отвърна на кимването на мъжа с вяло помахване.

Девъни се извърна и погледна през рамо.

— Струва ми се познат, Джес. Кой е той всъщност?

— Случаен срещнат. Вчера се случихме заедно в асансьора на болницата — каза Джеси и се пресегна да вземе менюто. — Ако нямаш нищо против, предпочитам да не говорим за това.

— Защо? Да не се е опитал да те сваля? — попита Карла заинтригувано.

— Нещо такова — отвърна сухо Джеси. — Каква ли супа предлага днес заведението?

— Какво искаш да кажеш с това „нещо такова“? — настоя Карла, без да обръща внимание на отклоняващите вниманието въпроси на сестра си.

— Ей, чакай! Не сме ли го виждали да се появява най-редовно пред витрината? — попита Девъни като погледна крадешком през рамо.

— Може би, не съм сигурна… — отговори Джеси, като си даде вид, че чете задълбочено менюто. — Има сандвичи с печено пиле. Сигурно са хубави, не мислите ли?

— Мислим, че трябва да оставиш най-сетне менюто и да ни разкажеш за този приятел. Какви ги е вършил? Флиртувал е с теб, докато си позирала във витрината ли? — полюбопитства Карла.

— Абсолютен мъж! Как ми се иска и аз да имах такъв приятел! — с копнеж и малко завист възкликна Девъни.

— Не ми е никакъв приятел. Освен това, предпочитам да обсъждаме менюто, а не околните. Да сменим темата, а? — каза Джеси като се усмихна умолително.

— Женен ли е? Да не би заради това да не искаш да говорим за него? — попита Карла, без да обръща внимание на думите й.

— Не, не е женен — отговори Джеси и с поглед предупреди сестра си, че навлиза в непозволена територия. Карла разбра намека.

Но не и Девъни.

— Кой е другият мъж до него?

— Не знам — бързешком промърмори Джеси като в същото време се питаше дали адвокатът не я беше познал.

— Твоят обожател по го бива. Макар и този да не е за изхвърляне… — каза замислено Девъни, след като за пореден път хвърли поглед през рамото си.

Джеси остави менюто настрана.

— Дев, трябва ли непрекъснато да зяпаш натам? — ядоса се тя. С всяка измината минута съжаляваше все повече, че не се върнаха у дома, а се отбиха тук.

— Не зяпам, Джес. Просто гледам наоколо и се опитвам да разбера защо на това заведение му се носи славата на място, където можеш да срещнеш готини гаджета.

— Това да не е бар за запознанства? — попита Карла и повдигна вежди заинтригувано.

— Не, обикновен спортен бар — отвърна Джеси на въпроса й. — Това обяснява и защо има толкова много телевизионни екрани наоколо. Хората идват да похапнат и едновременно с това да погледат малко спортни предавания.

— Заведението не ми се струва подходящо за малки госпожици. Всъщност, тя доста се забави, чудно защо. — Карла погледна към тоалетните.

Джеси веднага съобрази, че моментът е идеален, за да се откъсне от натрапчивите погледи на Ейдън Маккълоу и адвоката му.

— Ще ида да проверя — каза тя и се пресегна за чантичката си. — А и ще телефонирам на баба, за да я предупредя, че ще закъснеем довечера.

— Ами ако сервитьорката дойде в твое отсъствие? Какво да ти поръчаме?

— Същото като за вас. Ям всичко — каза Джеси и стана.

Като внимаваше да не срещне погледа на Ейдън, тя си проправи път през пълния с хора ресторант.

Мелиса седеше на тоалетната масичка. Беше приближила лице до огледалото и съсредоточено подсилваше с молив черната си очна линия.

В помещението се усещаше лек дъх на цигари — вероятно беше пушила.

Щом съзря леля си, Мелиса се сепна и попита троснато:

— Майка ми ли те изпрати?

Джеси преглътна конското евангелие, което беше на устата й, и вместо това каза меко:

— Не. Канехме се да поръчаме и не бяхме сигурни какво ще искаш.

— Казах на майка ми, че няма да ям — сопна се тя и се съсредоточи отново в гримирането.

— Предположихме, че поне ще пиеш нещо. Тук правят хубави безалкохолни коктейли и млечни шейкове.

Момичето прибра молива в кутийката.

— Искам само една диетична кола. И лично ще съобщя това на майка ми. Ако се забавя тук, цяла вечер ще ми опява — каза тя, пъхна грима в джоба си и слезе от тоалетната масичка. — Да те почакам ли?

— Не, връщай се, а аз ще остана да телефонирам на баба. — Джеси се запъти към телефонния автомат в ъгъла.

— Както искаш — каза отегчено племенницата й и закрачи към изхода.

Миг преди да излезе, я спря гласът на леля й.

— Мелиса, почакай за малко.

И без това киселото лице на момичето още повече се смрачи от неприятното предчувствие. Тя остана на място и зачака с ръка на хълбока.

Джеси бе обхваната от нерешителност. Да се опита ли да поговорят за драстичната промяна във външния й вид, или да се направи, че нищо не е забелязала? Размисли и реши, че тоалетната на един бар е последното място, където момичето би се почувствало разположено за сърдечен и откровен разговор. Затова само рече:

— Кажи на майка си да поръча и за мен диетична кола.

— Добре — сви рамене Мелиса. Веднага пролича облекчението й.

Веднага след като момичето затвори вратата зад себе си, Джеси зърна смачканата кутия от цигари на пода до кошчето. Взе я и я разгърна. Беше от същата марка като тази, която беше намерила у дома под леглото в спалнята.

Джеси въздъхна. Как бързо бе пораснала племенницата й! До вчера си играеше с кукли, правеше първите си кулинарни опити… Какво се бе случило с момичето? Някога проблемите й бяха забавни: как да поправи някоя играчка или как да захароса накриво бухналите си кейкове. Сега животът й явно бе изпълнен с много повече трудности и въпросителни.

На всичко отгоре и Карла! Очакваше от Джеси да има готов отговор за всеки от проблемите на дъщеря й. Така беше винаги — щом в семейството се появеше някакъв проблем, всички бяха свикнали да чакат Джеси да измисли решението. Знаеха я като силната, уравновесената, разумната — като тази, която никога няма да позволи на чувствата да замъглят разсъдъка.

Джеси се вгледа в бледото си отражение в огледалото и за миг се почувства като механична играчка — сякаш някой беше поставил ключ в гърба й и я беше навил. Стомахът й се сви. Прииска й се да постъпи точно като Мелиса — да се затвори на спокойствие в тоалетната. Нервите й бяха опънати до край и за пръв път в живота си се почувства несигурна в онова, което й предстоеше.

Защо точно сега трябва да се случи така… Ейдън Маккълоу правеше с присъствието си ситуацията още по-тягостна! Прищявка на съдбата ли беше появяването му в ресторанта, или Ейдън нарочно я преследваше?

Каквото и да беше, на Джеси никак не й се връщаше на масата. Капризите на племенницата й я бяха изтощили достатъчно, за да има сили да се справи и с емоционалното напрежение от присъствието на Маккълоу.

Когато все пак се върна на мястото си, тя се мобилизира и успя да се държи тъй, сякаш той изобщо не съществуваше. Знаеше, че в същото време Ейдън не отлепя очи от нея и въпреки това не му обърна никакво внимание. Беше го мярнала косо и бе забелязала, че разговаря оживено с адвоката. Сигурно обсъждаха подадената от Маккълоу-старши молба за преразглеждане на съдебното решение. От една страна, на Джеси й се искаше да разбере дали това наистина бе така, но от друга — копнееше да забрави, че двамата изобщо бяха наблизо.

Благодарение на жизнерадостната природа на Девъни и на ненаситното любопитство на Карла да научи повече за големия град, никой не забеляза, че Джеси беше малко потисната, докато се хранеха. Едва на тръгване тя се осмели отново да хвърли поглед към съседната маса. Сега там седяха двойка млади хора, нежно доближили главите си. Ейдън си беше тръгнал, без изобщо да й се обади!

Разбира се, на Джеси никак нямаше да й е приятно, ако я беше заговорил. Странно защо, начинът, по който беше напуснал, я накара да се почувства някак разочарована.

Ейдън обаче не си бе тръгнал. На излизане от залата Джеси го забеляза да седи на висок стол пред бара. Държеше халба бира.

Тя се направи, че не го вижда, но Девъни услужливо й го посочи:

— Виж кой е на бара. Онзи симпатяга, когото не искаше да гледам преди малко. Седи и пие бира — каза тя и сбута Джеси, докато чакаха Карла и Мелиса в малкото преддверие, разделящо фоайето от залата за хранене. — Гледа към нас.

— Нека си гледа — рече нехайно Джеси и нарочно се обърна с гръб към бара.

— Струва ми се, че се чуди как да те заговори. Ако искаш, иди и му се обади. Аз ще остана тук да изчакам роднините ти.

— Не, благодаря! — каза саркастично Джеси. После, като видя озадаченото изражение на приятелката си, добави: — Не е това, което си мислиш, Дев. Просто познат, нищо повече.

— Ако се съди по начина, по който те гледа, не вярвам в следващия миг да дойде и да ти предложи да си купиш застрахователна полица.

Джеси пристъпи притеснено от крак на крак и погледна към коридора, водещ към тоалетните.

— Ще отида да видя защо Карла и дъщеря й толкова се забавиха.

— Късно е! Той вече идва насам — прошепна затворнически Девъни.

Сърцето на Джеси се качи в гърлото й. Последното нещо, което искаше в този миг, бе да разговаря с Ейдън Маккълоу. Но… така ли бе наистина?

В мига, непосредствено преди да се обърне с лице към него, Джеси почувства как тялото й потръпва. Познато усещане — появяваше се винаги, когато този мъж се мернеше наблизо…

— Здравейте, Ейдън.

— О, Джеси! — Той кимна, докато произнасяше името й. — Каква изненада!

„Голяма“ — идеше й да се заяде, но се въздържа. Вместо това представи Девъни, а после се огледа за адвоката. За щастие, беше останал на бара.

— Кой печели? — запита Девъни, след като шумни викове в залата дадоха да се разбере, че се е променил резултатът в баскетболния мач, който даваха по телевизията.

— „Вълците“ падат с десет точки — заяви Ейдън тържествуващо.

— Много съществена загуба — отсече вещо Девъни и се зае да омайва Ейдън с впечатляващи познания от областта на националното първенство по баскетбол.

Джеси се загледа в нея, зяпнала от удивление. Когато беше въпрос да се печелят мъже, приятелката й винаги намираше подходящите теми за разговор. Беше израсла сред трима братя и това обстоятелство може би й помагаше. Ами, глупости. Дори и кръгло сираче да беше, Девъни пак щеше да знае как да разговаря с момчетата. Просто си я биваше.

Само след няколко минути Джеси вече знаеше, че Ейдън е завършил университет в Минесота, че има диплома от школата „Карлсън“ по мениджмънт, че живее в Пасадина и че любимият му спорт е баскетболът. Научи всичко това, без да се наложи да си отвори устата.

Беше признателна на приятелката си, че поддържа разговора вместо нея и затова се сепна, когато Девъни внезапно каза:

— Джес, защо не почакаш тук, докато аз отида да видя защо се бавят Карла и малката?

Последваха няколко мига на сконфузено мълчание, през които Джеси успя да разгледа големите длани на Ейдън, а също и краката му, после лактите — изобщо всичко, на което в старанието си да избегне погледа му, можеше да спре очите си.

— Колко е малък светът наистина — каза Ейдън. Плътният му глас напомни на Джеси, че този мъж, с тези ръце, крака и лакти, е всъщност доста привлекателен.

— Сигурно в офиса на баща си сте затрупан с работа. — Тя възнамеряваше да вложи сарказъм в думите си, но от начина, по който Ейдън й се усмихна, разбра, че по-скоро му беше доставила удоволствие.

— Действително, върша доста неща — каза той. Не сваляше очи от нея.

Джеси познаваше мъжете достатъчно добре, за да си въобразява, че Ейдън се бе приближил само за да побъбри учтиво с нея. Не, те и двамата отлично знаеха какво искат.

— Как е баща ви… По-добре ли е? — попита тя, за да намали напрежението, което витаеше във въздуха.

— Да, по-добре е.

— Радвам се да го чуя.

Отново последва тягостно мълчание. За облекчение на Джеси, похотливото пламъче като че ли изчезна за малко от погледа на Ейдън. Миг по-късно обаче той предложи да й вземе нещо за пиене.

— Не, благодаря — отказа учтиво тя. — Тук съм със сестра си и племенницата си.

— Но дори да не бяхте с тях, сигурно пак щяхте да ми откажете.

— Вероятно да, наистина. — Не виждаше никакъв смисъл в това да лъже.

— Неприятно ли ви беше, че днес се появих пред витрината?

Трябваше да му отговори утвърдително, но нещо в начина, по който я гледаше, я накара само да свие рамене и да каже:

— Както бяхме говорили, за това ми плащат — за да ме гледат хората.

Тя надзърна през рамото на Ейдън и забеляза, че вече бе успяла да привлече вниманието на адвоката. Наблюдаваше я с интерес. Дали вече се бе досетил откъде я познава?

В следващия миг сърцето й заби учестено: адвокатът слезе от високия стол на бара и се запъти към тях. Джеси се ужаси — предпочиташе да изпие литър блажна боя, вместо да разговаря с него.

— Радвам се, че се срещнахме, Ейдън, но трябва да тръгвам — измърмори тя и избягна погледа на мъжа до нея. После бързо закрачи към изхода.

— Джеси, почакай! — извика Ейдън зад гърба й, но тя не се обърна.

 

 

Тази вечер Джеси не успя да заспи лесно. Ако не мислеше за проблемите на племенницата си, то пред очите й изплуваше Ейдън Маккълоу. Защо този мъж й се пречкаше?

Появата му в компанията на адвоката бе събудила в душата й чувства, които предпочиташе да не изпитва. Споменът за процеса отново оживя в съзнанието й и тя повече не бе в състояние да прогони съмненията, които не й даваха покой.

С разумни доводи Джеси можеше да намери оправдание за решението, което беше взела в качеството си на съдебен заседател. Емоционално оправдание обаче тя нямаше. Нито представените доказателства, потвърждаващи вината на подсъдимия, нито единодушието, с което беше взето съдебното решение бяха аргументи, които можеха да успокоят сърцето й. Дълбоко в себе си тя бе разяждана от вина — не можеше да се отърве от усещането, че бе спомогнала невинен човек да се озове зад решетките.

Няколко пъти през седмицата Джеси едва бе устоявала на изкушението да позвъни на госпожа Абът, нейната колежка съдебна заседателка. Любопитно й бе да узнае дали и върху нея преживяното в съда бе оказало подобно травмиращо въздействие. Бе стигала дотам да вдигне слушалката и да набере номера. Накрая всеки път се отказваше — не й даваше сърце да безпокои възрастната жена с въпроси за това дали бяха взели правилно, или неправилно решение.

В безизходицата си бе отишла до библиотеката и се бе поровила в каталога за статии върху съдебния стрес. Успокои се, когато прочете, че не е необичайно за някои хора да се окажат в емоционално състояние, подобно на нейното. Според едно изследване най-малко две трети от съдебните заседатели по тежки криминални дела се бяха оплаквали от напрежение и безсъние. При някои това състояние бе продължило цели четири месеца.

Джеси никак не бе сигурна, че нервите й ще издържат в течение на четири месеца — още повече ако Ейдън Маккълоу непрекъснато трябваше да се мярка пред очите й. Колкото по-често го виждаше, толкова повече вината за решението, което бе взела в съда, натежаваше на съвестта й.

Някъде в малките часове на нощта тя реши, че следващия път, когато го срещне, ще му заяви направо, че той изобщо не я интересува. Щеше също така да го помоли повече да не се появява пред витрината.

Още на следващия ден й се удаде такава възможност. Малко преди края на работното време Ейдън застана пред магазина. Отначало Джеси не го забеляза. Само усети присъствието на мъжа по странния начин, по който пламна кожата й.

Щом „вълшебният прашец“ заваля за последен път и тя вече можеше свободно да се движи, очите й моментално потърсиха Ейдън из тълпата. Откри го да стои облегнат на обкичената със зелени гирлянди улична лампа и му посочи с жест да се нареди на опашката за телефона.

Когато му дойде ред да говори, Девъни се обърна към нея и й направи знак с очи — вече беше разбрала за кого е следващият разговор.

Джеси пое слушалката от протегнатата ръка на колежката си, като се опита да не обръща внимание на горещината, която внезапно бе обляла тялото й.

— Бих искала да говоря с вас — каза тя. Стараеше се да не обръща внимание на това колко красиво — като истински малки звездички — блестяха снежинките, полепнали по косата му.

— Искате да говорите с мен? — повтори объркано той. Думите й го бяха изненадали.

— Да, възможно ли е?

В очите му блесна доволно пламъче.

— Само кажете кога и къде и аз ще бъда на мястото!

Джеси погледна часовника си.

— След около половин час свършвам работа. Чакайте ме на служебния изход.

— Добре. Дотогава, довиждане! — Той се усмихна и остави слушалката. Усмивката му бе съвсем лека — усмихна се само с ъгълчето на устата.

— Хайде, говори! — каза Девъни веднага след падането на завесата. — Става ли работата?

— Не е това, за което си мислиш — каза Джеси с леко раздразнение.

— Каза, че не го харесваш.

— И това е самата истина.

— Тогава защо поиска да се срещнете?

Джеси въздъхна.

— Дълга история, Дев. — После закрачи към съблекалните, като се надяваше, че приятелката й ще смени темата. Само че тя продължи с въпросите.

— Сигурна ли си, че ще е разумно и безопасно да се срещнеш с този мъж? Искам да кажа… само заради това, че всеки ден идва пред витрината… — Тя замълча като изчакваше Джеси да каже нещо. Коментар обаче не последва. — Поне знаеш ли как е фамилното му име?

— Да. Маккълоу.

— Маккълоу? Като на убиеца на Кетлийн Дениълс? — Девъни сграбчи приятелката си за лакътя. Бе зинала от изненада и объркване.

— Точно така. Ейдън е синът на въпросния човек.

— Но това е абсурдно! Как така ще се срещаш с него! — Девъни поклати глава: — Не, не. В никакъв случай, Джес!

— Не се тревожи. Всичко е наред, Дев. — Джеси се опита да успокои приятелката си, но тя още не можеше да повярва на ушите си.

— Наред? — извика Девъни. Гласът й писукаше от вълнение. — Как може всичко да е наред, след като се каниш да излезеш със сина на човека, когото осъди за убийство преди по-малко от две седмици!

— Нещата не стоят точно така, както си ги представяш, Дев, и ако нямаш нищо против, по-добре да не ги обсъждаме.

Девъни вдигна ръце.

— Е, добре, предавам се — каза тя с горчива ирония. — Няма да настоявам. Щом не искаш да разговаряме…

Джеси се почувства малко виновна. Двете с Девъни бяха добри приятелки. Само че не дотолкова, че да може да обсъжда с нея всякакви теми без изключение. Пък и по принцип предпочиташе да пази личния си живот далеч от очите на околните.

Докато вървеше към служебния изход, тя си повтаряше, че единственият начин да се освободи от травмиращия спомен за процеса бе, като забрави за Ейдън.

Забеляза го да стои подпрян на бюрото на портиера и лицето й пламна от напрежение. Ейдън бе обърнат с гръб към нея, така че единственото, което се виждаше, бе черно кожено яке, сиви панталони и черни обувки. Беше приведен над бюрото, близо до главата на пазача, който се смееше.

— А, ето я и нашата Снежанка — каза Фред като забеляза Джеси да се приближава.

Ейдън стана и се обърна с лице към нея. Личеше си, че му е приятно да я види, и Джеси се почувства малко гузна. Как да кажеш на някой, който те гледа с такъв възторжен и невинен поглед, повече да не се мярка пред погледа ти?

— Е, затваряме ли Северния полюс за днес? — попита Фред и така отклони вниманието на Джеси от красивото лице на мъжа, който я очакваше.

— Да — кимна тя утвърдително. — Всеки миг трябва да се появи и Девъни. Остана за малко да проведе един-два телефонни разговора.

Фред погледна Ейдън и рече:

— Помните какво ви казах, нали? — После му смигна заговорнически, отключи вратата и ги пусна да излязат.

Джеси бе любопитна да узнае какво именно не трябваше да забравя Ейдън, но като забеляза начина, по който се спогледа с нощния пазач, реши по-добре да не пита.

Студената вихрушка ги посрещна още с първите крачки на улицата. Ейдън потръпна, бързо вдигна ципа на якето си и извади чифт кожени ръкавици.

— Накъде? — попита той. В мразовития въздух дъхът му образува малко пухкаво облаче.

Джеси се почувства още по-виновна. Той явно бе схванал съвсем погрешно предложението й. Трябваше да му заяви, че повече нито иска да го вижда пред витрината, нито където и да било другаде. Трябваше да го направи веднага — тук, в студа, на тротоара, и нямаше защо да се чувства гузна или виновна от постъпката си.

За жалост, не можеше. Или поне не искаше. Не беше сигурна кое от двете бе причината. В крайна сметка каза:

— Не съм подходящо облечена за излизане.

— Ако питате мен, дори сте издокарана — каза Ейдън като огледа клина й на цветя и маратонките. — Какво ще кажете да седнем в онова заведение от другата страна на улицата? — Той кимна към малкото барче на ъгъла, чиято зелена неонова табела примигваше гостоприемно и примамливо.

Джеси колебливо се съгласи, но само защото той потръпваше от студ, пък и на улицата й беше неудобно да изрече нещата, които си бе намислила.

Щом влязоха в заведението, тя разбра, че облеклото й наистина не подхождаше на мястото. Заведението бе и ресторант, и бар, уютно, интимно осветено, с тиха, ненатрапчива музика. Посетителите бяха предимно двойки, дошли да изпият по едно питие. В студената декемврийска вечер заведението предлагаше превъзходен уют.

Настаниха ги на миниатюрна масичка, толкова малка, че дори и за двама бе невъзможно да седят, без да допират колене или лакти. Джеси понечи да свали палтото си и Ейдън й помогна, като го взе и го остави на една от закачалките на стената.

— Благодаря — учтиво се усмихна Джеси.

— Моля — отговори Ейдън, малко развеселен от любезните обноски на компаньонката си.

Тъкмо се канеше да я запита защо го гледа толкова особено, и пристигна сервитьорката.

— За мен едно еспресо — каза Джеси.

— Значи две — добави Ейдън.

След неуспешния опит да ги убеди да си поръчат и сладки, момичето си отиде. Ейдън забеляза как Джеси я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше по посока на бара.

— Интересно място — каза той и огледа обстановката.

— Да, наистина — съгласи се Джеси, след като също се огледа. Ейдън усети, че тя съвсем не беше толкова спокойна, колкото се опитваше да му внуши с държането си.

Когато днес го бе помолила да се срещнат, той беше толкова поласкан, че и през ум не му мина да разсъждава за причината на предложението й. Дни наред беше събирал смелост да вдигне телефона на Дядо Коледа и да разговаря с нея. Сега, когато тя го бе изпреварила и бе поела инициативата, беше малко объркан и не знаеше как да се държи в отговор.

Ейдън не беше от този тип мъже, които си репетират наум репликите. Казваше точно това, което чувстваше. Така постъпи и сега.

— Защо, според вас, идвам всеки ден пред витрината? — запита той като погледна Джеси в упор.

— Казахте, че ви е на път, когато отивате към офиса на баща си.

— Да, ако избера по-дългия маршрут. — Той се усмихна. Макар и сдържана, усмивката му бе покоряваща.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Че идвам пред витрината, защото ви намирам за очарователна. — За негова изненада Джеси се изчерви. — Мислех, че комплиментите вече не ви правят впечатление.

— Обстоятелството, че съм манекенка, не означава, че не ме притесняват ласкателствата — каза тя. Беше съвсем искрена.

— Не се опитвам да ви лаская, Джеси. Само искам да кажа, че от четири седмици насам се чувствам също като малчуганите, които се редят на опашка, залепили нослета на витрината — само да са по-близо до онова, което заема мислите и въображението им. И аз като тях исках да съм по-близо до съществото, което не ми дава покой вече доста време. Само че, за разлика от децата, аз не идвах заради Дядо Коледа. Идвах заради вас.

Ейдън млъкна, очаквайки реакция. Джеси само прехапа долната си устна. От изражението й личеше, че думите му я бяха заварили съвсем неподготвена.

— Бих искал да ви опозная по-отблизо… Сигурно вече сте го почувствали.

Тя вдигна лице. Красотата й беше ослепителна.

— Сигналите, които досега ми изпращахте, бяха малко объркващи — отговори Джеси.

— Е, да, но си имаше причина за това. Имам предвид събитията, в които и двамата с вас се наложи да участваме.

Джеси уморено се усмихна. Сърцето на Ейдън се изпълни със съжаление.

— Ако ви бях поканил да вечеряме, щяхте ли да приемете?

— Вероятно не — отговори тя. Думите й го накараха да потрепне.

— Заради баща ми ли?

— Да. Не ви ли смущава обстоятелството, че аз съм сред тези, които го осъдиха?

Ейдън опря лакти на масата и се наведе.

— Джеси, през изминалата седмица аз трябваше да се примиря с мисълта, че баща ми е престъпил закона и съответно, е наказан за деянието си. Ако на вашето място в залата седеше друг съдебен заседател, нещата нямаше да се променят и присъдата най-вероятно щеше да е същата.

— Значи мислите, че баща ви е виновен?

— Ако трябва да бъда искрен, съвсем откровено ще ви кажа, че и аз не знам.

В момента, в който изрече тези думи, Ейдън се почувства виновен. Не трябваше да признава, че има съмнения относно невинността на баща си — дори в действителност да си го мислеше.

Именно съмненията бяха станали причина да се обтегнат отношенията между него и майка му. Тя не можеше да разбере как бе възможно синът да не вярва безрезервно в невинността на собствения си баща. Ейдън се бе почувствал като въжеиграч. От една страна, опитваше се да се убеди, че баща му не бе извършил престъплението — правеше го като жест към майка си. От друга обаче, непрекъснато го гризеше съмнение, че решението на съда може и да е напълно основателно.

— Извинете ме, беше напълно неуместно от моя страна да ви задавам подобен въпрос — каза Джеси и с това прекъсна мислите му. — Разбирам, че за никого от семейството ви не е било лесно да асимилира случилото се.

В очите на Джеси се четеше съчувствие. Ейдън си беше създал друго мнение за нея. Изглежда, че съвсем не бе така безразлична към делото.

Пристигна сервитьорката с поръчката и за да не говорят пред нея, Ейдън реши да смени темата.

— Да оставим съдебния процес на мира — каза той. — Разкажете ми нещо повече за себе си. Как станахте манекенка в най-големия универсален магазин на Минеаполис?

— Обратно на това, което повечето млади момичета си мислят, тази история не е нито бляскава, нито вълнуваща. — Тя отпи от кафето си.

— Сигурно неподвижната поза в продължение на толкова време е много уморителна.

— Е, човек малко се сковава, но това не е голяма беда. Свиква се, с малко практика. — Тя остави чашката си. — Вършила съм всякакви неща — позирала съм в костюм на прасе за селскостопанска реклама, раздавала съм листовки във фоайето на конгресния център и какво ли не още… В универсалния магазин не ми е толкова зле, работила съм и по-неприятни неща.

— Значи от доста време сте в тази професия?

— Да — каза тя, отпи отново и се загледа в чашката си.

Последваха няколко мига на мълчание. Ейдън не сваляше очи от лицето й. После каза:

— Вие не ме искате. Така ли е?

Думите му толкова я сепнаха, че тя буквално подскочи и посегна за чантичката си.

— Съжалявам. Може би не трябваше да идвам.

— Идеята беше ваша — напомни Ейдън. И той беше объркан, но не колкото нея. — Защо наистина ме поканихте?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Смятах да ви помоля да не идвате повече пред витрината.

— Разбирам… — Той се огледа безпомощно. Почувства се като кръгъл глупак. Беше си въобразил, че момичето го кани, понеже го харесва, а се оказа точно обратното. Тя не искаше да го вижда. — Е, понякога се получава и така… — Гласът на Ейдън беше едва доловим. По-скоро говореше на самия себе си. — Съжалявам. Сигналите, за които споменахте, явно не са пристигнали по предназначение. — Той извади няколко банкноти и ги остави на масата. — Не исках да ви досаждам.

Понечи да си тръгне, решен да се измъкне колкото може по-бързо.

— Ейдън, почакайте! — Джеси се пресегна и го спря с ръка. — Разбрахте ме неправилно.

— А как трябваше да ви разбера?

Тя се затрудни в отговора.

— Никога не сте ми досаждали. По-скоро ме разсейвате.

В погледа на момичето Ейдън прочете, че сигналите му все пак имаха ефект. Джеси не бе безразлична към него, в това нямаше съмнение.

— Но нали точно вие казахте, че сте способна да се абстрахирате от хората пред витрината?

— От повечето — да — съгласи се тя.

— Но не и от мен, така ли? — Лицето на Ейдън доби замислено изражение. — И с какво точно съм по-различен от останалите?

Джеси прехапа долната си устна и не отговори. Чудеше се дали да каже истината. Погледът на мъжа предразполагаше към откровеност, но дългогодишният й навик да се държи резервирано й помогна и този път.

— Всичко е заради баща ви, Ейдън. Не ми беше никак лесно на този процес.

— Било каквото било. Мисля, че вече се разбрахме да не го коментираме.

— Казахте, че е трябвало да положите усилия, че да се примирите с мисълта за това, което се случи — напомни му тя.

— Защо, вие лесно ли го забравихте? — попита Ейдън изненадано.

— Не съвсем… — В гласа на Джеси прозвуча колебание. Защо трябваше, макар и косвено, да си признава, че споменът за делото не й дава спокойствие? — За мен участието в процеса бе особено мъчително преживяване. Опитвам се да го забравя, но не успявам.

— Само че докато ме виждате, няма да можете да се отърсите от спомена, така ли? — запита Ейдън без заобиколки.

— Ще опитам — отговори тя.

Ейдън постоя замислен, после каза:

— Джеси, още от мига, в който за пръв път ви зърнах във витрината, реших, че трябва да се запозная с вас.

— И сигурно затова всеки ден идвахте — каза тя и се усмихна.

Ейдън се разсмя от сърце:

— Е, вероятно не съм бил особено дискретен, признавам. Исках да кажа обаче, че дори да не беше делото, пак щях да намеря някакъв начин да се запозная с вас.

— Но делото все пак е факт — рече Джеси. — Не можем да се правим, че не го е имало.

Ейдън въздъхна.

— Да, така е, наистина. — Пресегна се и сложи дланта си върху нейната. — Съжалявам, че се наложи да съдите мой близък, но в случая нищо не зависеше от нас двамата. А и това вече е минало.

— И мислите, че трябва да го забравим?

— Толкова ли трудно ще ви бъде? — попита той като внимателно я наблюдаваше.

Джеси леко сви рамене.

— Може би не, но с течение на времето…

— Точно времето е нещо, с което не разполагам. Скоро отлитам за Калифорния, и преди да напусна Минесота, бих искал да ви поканя да вечеряме заедно. — Тя не отговори веднага, а той погали ръката й. — Е, чакам отговор.

Джеси се огледа объркано.

— Дори самата мисъл да кажа „да“ ми се струва неприемлива. Ситуацията е толкова особена…

Ейдън се усмихна широко и белите му зъби блеснаха ослепително.

— Е, с мен е така. Постоянно забърквам себе си и околните в особени ситуации.

Един поглед в дълбоките му тъмни очи бе достатъчен да я размекне:

— Всяка вечер съм заета в магазина до девет…

— Няма проблем. За мен това дори е рано. Свикнал съм да вечерям по-късно от обичайното.

Джеси продължаваше да се колебае. Опитваше се да прецени дали ще бъде разумно да приеме предложението. Минусите бяха повече от плюсовете. Глупаво бе да се отдава на увлечението по мъж, който беше тук само временно. Но дори и Ейдън да живееше постоянно в Минесота, оставаше фактът, че тя бе участвала в делото. Ако наистина искаше да забрави това, не бе разумно да приема да вечеря със сина на човека, когото бе осъдила. От друга страна обаче, тя искаше да узнае какво бе направила адвокатската фирма на Уил Лепли, за да аргументира невинността на обвиняемия в молбата за преразглеждане на решението. Ако се съгласеше да вечеря с Ейдън, сигурно щеше да узнае всички подробности. Заради това прие поканата… Дали не си търсеше оправдание?