Памела Бауър
Момиче от витрина (2)

Втора глава

— Америка е най-върховното място за пазаруване в целия свят! — Мелиса Колинс говореше ужасно бързо. — Късметлийка! Мяташ се на колата и след броени минути си в най-разкошния търговски център на Щатите!

След два дни, прекарани в компанията на племенницата си, Джеси вече бе започнала да свиква с бомбастичните й изявления. За Мелиса нещата бяха или „супер“, или „отвратителни“.

— Значи си съгласна да живееш в голям град като Минеаполис? — попита Джеси, докато оставяха пакетите на масата в кухнята.

— Шегуваш ли се? — екзалтирано заяви племенницата й и небрежно метна велуреното си яке върху облегалката на стола. — Само си помисли, цял ден обикаляхме търговския център и пак останаха магазини, в които дори не стъпихме!

— Краката ме болят така, сякаш сме ги обиколили всичките — изохка Джеси и се събу.

Освен че бяха пазарували, те бяха прекарали част от следобеда и в увеселителния парк на търговския център. Почти не успяха да разговарят, тъй като въртележките, влакчето на ужасите и останалите атракции бяха погълнали без остатък вниманието на племенницата й.

За Джеси това бе един чудесен ден. С удоволствие наблюдаваше възторга на момичето, докато обикаляха из безбройните празнично украсени магазини и магазинчета.

— Добре е, че накупи подаръци, но може би трябваше да потърсиш нещо и за себе си — каза Джеси. Мелиса надничаше в пликовете и се радваше на покупките.

Джеси взе палтата, за да ги закачи. Когато се върна в стаята, Мелиса стоеше пред хладилника.

— Баба като че ли вече си е легнала. Ще се наложи да приготвя нещо за ядене. Гладна ли си? — попита Джеси.

— Не. — Мелиса грабна някакъв сок и затвори вратата на хладилника. — Жадна съм.

Върху полицата в кухнята имаше чиния, покрита с фолио.

— Изглежда, че все пак има нещо за хапване. Сигурна ли си, че не искаш да опиташ от сладкишите? — запита Джеси, като отгърна фолиото и постави чинията пред племенницата си.

Тя поклати глава.

— Сигурна съм.

Джеси хапна една сладка и облиза полепналата пудра захар по пръстите си.

— Трябваше да пробваш онази червена рокля в „Блумингдейл“.

Мелиса сви рамене:

— Щеше да ми стои зле. Не ми е подходяща фигурата.

— Не бих казала. Впрочем, от работата си като манекен съм научила, че докато не облечеш една дреха, не можеш да разбереш дали ще ти стои добре.

— Няма къде да я нося — каза Мелиса, след като отпи от сока. — Става само за коледното тържество в училище, но аз няма да присъствам тази година. Нямам кавалер. Никой не ме е поканил.

Личеше си, че Мелиса не иска да обсъждат този въпрос. Джеси реши да не става натрапчива.

— В такъв случай можеш да пробваш някоя друга рокля — за собствено удоволствие — подхвърли тя.

— Никакво удоволствие не е да пробваш дрехи, когато теглото ти е наднормено — каза тъжно момичето. Сърцето на Джеси се сви от съжаление.

— Стига, Мелиса, не си пълна! — решително каза тя, но без да иска, огледа фигурата на племенницата си.

— Винаги, когато сме се теглили, съм била поне с десетина килограма по-тежка от приятелките си — възрази Мелиса.

— Предполагам, че не се сравняваш с някои по-ниски момичета. Нали знаеш — когато си висока, може да си по-тежка и пак да имаш пропорционална фигура. Това ни е предимството на нас, високите. Можем да се тъпчем повече от останалите. — Джеси смигна затворнически.

— Лесно ти е на теб — каза скептично момичето. — Висока си един и седемдесет и пет и си слаба. А аз съм един и седемдесет и два и имам конструкцията на състезател по тежка атлетика. — Тя се огледа с отвращение. Всъщност нямаше никакво основание за мрачните си разсъждения — бе наистина добре сложена.

— Състезател по тежка атлетика?! — възкликна Джеси. — Стига, Мелиса, говориш глупости!

— Не се харесвам.

— С твоята структура е нормално да тежиш повече от хората с по-крехко телосложение. — Джеси се постара гласът й да прозвучи убедително, но племенницата й си знаеше своето.

— Добре де, вярвам ти… — каза тя намусено.

— А освен това, не е и здравословно да си много слаба — добави Джеси и стана, за да си налее чаша мляко от хладилника.

— И това ми го казваш ти, която си манекенка и точно чрез слабата си фигура си изкарваш прехраната!

— Без обаче да поставям здравето на втори план. Топмоделите от луксозните списания може наистина да са като вейки, но тук, в Средния запад, хората предпочитат по-едрите жени. Погледни рекламите във вестниците и ще се убедиш.

— Само в рекламите на магазин „Гигант“ виждам да използват за манекени жени с наднормено тегло — каза подигравателно племенницата й.

— Слушай, изобщо не си пълна! — ядоса се Джеси.

„Казваш го, за да ме успокоиш“ — се четеше в погледа на момичето.

— Не си! — повтори Джеси. Как да убеди това мило дете, че е стройно?! Бронята на неговите аргументите изглеждаше непробиваема. — Погледни колко хубави очи имаш! Толкова изразителни… В най-красивия оттенък на синьо, който някога съм виждала!

— Говориш като майка ми! — каза раздразнено момичето. — Тя все се опитва да повдигне самочувствието ми, като повтаря колко хубави зъби съм имала. Само че нито те, нито очите ми бяха достатъчни, за да ме приемат в мажоретния състав на училището.

— Е, случва се понякога… — Джеси ласкаво я потупа по рамото.

— Избраха най-хубавите и стройни момичета. А аз, естествено, бях отхвърлена. За нищо не ставам с моите бедра. Толкова са дебели и безформени!

— Няма им нищо!

— Не си ме виждала по шорти — каза Мелиса с горчивина. — Всъщност стана по-добре, че не ме приеха в мажоретния състав. Щях да изглеждам като хипопотам до другите момичета.

Джеси ласкаво улови ръцете й.

— Чуй ме! Това, че си едра и че имаш по-широка конструкция не означава, че си хипопотам, разбираш ли!

Мелиса само поклати глава. Не възприемаше никакви доводи.

Когато Карла бе казала по телефона, че дъщеря й напоследък е малко потисната, Джеси си беше помислила, че с няколко окуражителни думи ще поправи положението. Сега разбираше, че никакъв комплимент от устата на възрастен не може да обезсили подигравките, които момичето бе получило от връстниците си.

Реши да смени тактиката.

— Слушай, Мелиса, знам, че да бъдеш избрана в мажоретния състав, ти изглежда най-важното нещо на света. Само че, повярвай ми, ще мине време и ще разбереш, че изобщо не си е струвало да се вълнуваш толкова.

Мелиса дръпна ръката си.

— Ако смяташ да ми обясняваш, че е най-добре да забравя всичко, по-добре си спести труда. Майка постоянно ми надува главата — имало и други дейности, в които съм могла да се изявя.

Милата! На Джеси истински й домъчня.

Какво да прави? Очевидно нямаше никакъв смисъл да споменава, че и на нея дълго време не й бе лесно да се примири с прекомерно високия си ръст.

— Добре, няма да ти досаждам с поучения — рече тя. — Само искам да ти кажа, че на времето и мен в училище не ме приеха в мажоретния състав.

Мелиса вдигна глава.

— Да, но тогава сигурно ти е било все едно.

— Нищо подобно. Преживях го така, сякаш бе дошъл краят на света.

— Лельо, ти си най-видната личност, завършила училището, в което и аз уча сега!

— „Видна личност“! Глупости — възкликна Джеси и се разсмя.

— В сравнение с еснафите от Хардинг ти наистина си звезда. Водиш такъв живот!

— Мелиса, животът ми е като на всеки друг: ставам, ходя на работа, ям, спя…

— Но, лельо, ти работиш в град като Минеаполис — с толкова магазини и толкова интересни места! Помисли само — имате цели четиринадесет кина! А в нашето смотано градче няма нито едно!

Джеси знаеше какво чувства племенницата й в този момент. На нея самата й бяха нужни цели пет години, преди възхищението от големия град да отмине и да реши да се премести на по-спокойно място — далеч от суетнята, напрежението и шума.

— Виж, животът в провинцията има своите добри страни… — рече Джеси, но веднага усети, че не трябваше да го казва. Племенницата й реагира с раздразнение:

— Пак започваш да ме поучаваш като майка ми — рече тя навъсено и посегна да събира пакетите си. Още една такава реплика и Джеси щеше да загуби доверието на Мелиса завинаги. Тя внимателно докосна момичето за ръката.

— Извинявай. Нямах намерение да ти чета проповеди. Знам, че не ти е леко и само исках да…

— Майка ми каза ли ти защо не съм на училище тази седмица? — тревожно я прекъсна Мелиса. На лицето й беше изписано напрежение.

— Разбрах, че са те изключили за една седмица — каза кротко леля й.

— О, не! Толкова ме е срам! Как може майка ми да е така нетактична… Така несъобразителна! — Очите на момичето се напълниха със сълзи.

Същият въпрос си задаваше и Джеси. Защо Карла бе излъгала дъщеря си, че ще запази в тайна изключването й?

— Изобщо нямаше да дойда, ако знаех, че майка ти е казала — изхлипа Мелиса и избърса с опакото на дланта си сълзите, които се стичаха по лицето й.

Джеси докосна племенницата си за рамото.

— Няма защо да се срамуваш пред мен, момичето ми. Майка ти и аз сме сестри, роднини сме.

Мелиса се свлече на стола си и сведе очи.

— Знам, но ти си толкова чаровна и изискана. Не исках да узнаеш за глупостите, които съм вършила в училище.

Джеси замълча за миг. Чудеше се какво да каже.

— Всички вършим глупости на тази възраст, момичето ми — рече кротко тя. — Поне аз съм вършила.

— Не вярвам да си крала шоколади от училище — каза с наведена глава Мелиса, като хълцукаше и ровеше из джобовете си за носна кърпичка.

— О, имала съм и по-големи прегрешения. Веднъж например отмъкнах колата на баща си и я карах, а още не бях взела шофьорските изпити.

Мелиса вдигна глава.

— Наистина ли?

— Да. Бях точно на твоята възраст. На всичко отгоре, хванаха ме заради превишена скорост. Фучах като мълния из улиците.

— Да не ме будалкаш? — попита подозрително племенницата й. — Според майка ми ти винаги си била за пример в училище.

— Майка ти не знае тази история. Полицаят, който ме спря, се оказа приятел на дядо ти. Позна ме и видя, че плача, та реши да не ме глобява. Вместо това ме изпрати да помагам една седмица в „Бърза помощ“. Искаше да видя какво се случва с хората, когато се движат с превишена скорост по пътищата.

— Е, и оттогава спазваш ли ограниченията?

— Винаги. Наказанието бе много ефективно. А твоето?

Мелиса кимна сериозно.

— Направо не знам как ще се появя пак в училище. Всички вече знаят за мен.

Джеси замълча. После каза:

— Съчувствам ти. Само че… станалото — станало. Ще се оправиш, сигурна съм. — Момичето я изгледа недоверчиво. — Да, да, съвсем скоро всичко отново ще е наред, повярвай ми. Горе главата. Нали знаеш нашия семеен девиз: „Колкото по-трудно, толкова по-добре!“.

Мелиса се усмихна.

— Добре, че не ми каза като майка ми: „Било каквото било. И утре е ден“. Тя все така ме успокоява. Омръзнало ми е да слушам това.

— Като спомена „утре“, ме подсети, че е време да си лягам. Утре в осем трябва да съм в съда. — Преда да излезе от кухнята, Джеси прегърна момичето. — Ама страхотна племенница си имам, а?

Чак когато затвори вратата след себе си, можа да си каже на спокойствие: „Слава богу, било каквото било. И утре е ден!“. И тя като Карла обичаше да си го повтаря.

 

 

— Джесика К. Полсън!

Името й бе прочетено с тържественост, достойна за филмова звезда.

„Стига толкова бездействие за днес?“ — реши Джеси, докато прибираше ръкоделието в чантата си.

Сутринта й бяха връчили въпросник. След като го попълни, трябваше заедно с още четиридесет души да чака да я повикат за интервю.

— Чух да се споменава, че ще избират съдебни заседатели за някакъв криминален процес — каза дребничката жена на средна възраст, която също като нея смутено чакаше да й дойде реда.

— Надявам се да не се спрат на мен — призна Джеси, докато се нареждаха на опашка пред приемната.

Женицата въздъхна:

— Нямам нищо против да участвам в гражданско дело, но наказателните дела… Тръпки ме побиват като си помисля с какви ужасни адвокати трябва да се наддумва човек.

Джеси също потръпна:

— Може да имаме късмет и да не ни изберат. Трябват им дванадесет заседатели, а тук общо четиридесет души чакаме за интервю.

— Е, все някой трябва да е…

Преди да успеят да разменят следващата реплика, един служител ги поведе към залата.

— Чух, че щяло да се гледа делото на някакъв убиец — подметка човек от тълпата и Джеси се притесни още повече. Друг от чакащите пък сподели, че негов познат трябвало да участва в дело, което се проточило с месеци. Негодуващи възклицания заглушиха думите му.

Преди да влязат в съдебната зала, Джеси се поспря и пийна вода от чешмичката в коридора. От вълнение гърлото й бе пресъхнало.

В този миг усети, че я наблюдават. Обърна се и в дъното на коридора забеляза мъжа, който онзи ден бе отпъдил групата младежи пред витрината.

Мъжът се сепна, когато очите им се срещнаха. Явно бе толкова изненадан от появата й, колкото и тя от неговата. Чудно какво търсеше в провинциалния съд на Бъфало…

По лицето на мъжа се появи едва доловима усмивка. Джеси я разпозна безпогрешно — вече я беше виждала доста пъти. Бе достатъчно да кимне и мъжът в миг щеше да се приближи. След което можеше да му благодари за кавалерството… И да научи името му…

Служителят се покашля, преди да влязат и тя се сепна. Що за глупост? Да флиртува с непознати мъже! Само това й липсваше. Раздразнена от себе си, но поласкана от вниманието, тя бързо прекрачи прага на залата като не пропусна да хвърли един последен поглед на непознатия.

Тъкмо седна на една от пейките и служителят прикани всички да станат. В залата влезе нисък плешив мъж в черна тога и разреши на присъстващите да заемат отново местата си. Разнесе се звън. „Също като във филмите!“ — помисли си Джеси и огледа залата. Само дето обвиняемият не беше актьор, а бизнесмен на средна възраст, застанал между адвокатите си.

Делото бе за убийство и тя, Джеси Полсън можеше да бъде една от тези, които щяха да произнесат присъдата. Внимателно се заслуша в обясненията на съдията за избора на съдебни заседатели.

Процедурата бе дълга и се проточи и през втората половина на деня. Когато избраха единадесетия съдебен заседател, Джеси бе почти сигурна, че й се беше разминало.

Само че се лъжеше.

Съобщиха името й и тя изведнъж се притесни. Беше се настроила, че няма да я изберат.

После си помисли, че може да я назначат служебно и няма да й се налага да бъде интервюирана. Уви, и тук се лъжеше.

След кратка консултация адвокатите, които не изглеждаха много очаровани от нея, я обсипаха с недискретни въпроси: била ли е някога изнасилвана, защо още не е омъжена… Джеси се почувства тъй, сякаш не бе съдебна заседателка, а подсъдима. За щастие, поне въпросите към случая не я затрудниха особено.

Работеше по договор в Чикаго, когато местните вестници и телевизията бяха гръмнали от вестта за убийството на Кетлийн Дениълс. Единственото, което си спомняше от съобщенията бе, че младото момиче било намерено мъртво в една нива близо до Хауърд Лейк и че жителите на градчето били потресени. Нали точно затова се били заселили далеч от големите градове — за да избягат от престъпността и насилието. Едва след арестуването на извършителя — някакъв бизнесмен от Минеаполис — духовете се успокоили и гражданството отново можело да спи спокойно.

Сега въпросният човек — шейсет и две годишен финансист — стоеше на мястото на подсъдимия в залата. Въпреки скъпия костюм видът му не беше много по-различен от този на повечето обикновени местни жители.

— Госпожице Полсън, считате ли се за феминистка? — попита Уил Лепли, един от двамата адвокати на обвиняемия.

— Ако под „феминистка“ разбирате поддръжница на разбирането за равни права на жените в икономическия, политическия и социален живот, то би трябвало да отговоря положително на въпроса ви — отсече Джеси, раздразнена от самодоволството в едва доловимата усмивка на защитника.

— А участвали ли сте в някое от бденията със свещи, проведени в столицата, в поддръжка на местните феминистки организации? Знаете за какво става дума… За демонстрациите против насилието върху нежния пол.

— Не съм участвала.

— А членувате ли в Националната женска организация?

— Не.

Адвокатът подпря с театрална замисленост брадичката си — сякаш решаваше някакъв съдбовен въпрос.

— Кажете ми, госпожице Полсън, като се имат предвид феминистките ви убеждения, мислите ли, че можете да бъдете безпристрастен съдник в процес за насилническо действие спрямо представителка на вашия пол? — Адвокатът така я изгледа, сякаш се съмняваше дали изобщо би могла да бъде безпристрастна относно каквото и да било.

Джеси бе забелязала, че адвокатът умишлено отхвърля кандидатките, които се застъпваха за феминистката кауза. Всички одобрени от него заседателки бяха безобидни женици, прехвърлили петдесетте. Освен това, никой от мъжете не бе разнищван от такива унизителни разпити, на каквито бяха подлагани всички жени.

Явната тенденциозност накара Джеси да се разгневи. Искаше да каже, че не може да бъде безразлична, когато всеки ден десетки жени са унижавани и потискани. После помисли и се овладя. Нямаше смисъл да реагира емоционално. Щяха да я отстранят от участие в съдебното заседание, като остави впечатление за истерична стара мома.

— Господин Лепли — каза с достойнство тя като се обърна към защитника, — винаги съм считала себе си за честен и справедлив човек. Ненавиждам насилието, било то срещу мъже или жени. Убедена съм, че съм в състояние да изслушам показанията по делото и да взема напълно безпристрастно становище.

Последва нова консултация между адвокатите и нови възражения от тяхна страна. Намеси се и прокурорът и започна оспорвана словесна борба. Накрая съдията взе нещата в свои ръце, интервюто приключи и Джеси бе одобрена за член на съдебния състав. Оттук нататък, за зло или за добро, делото за убийството на Кетлийн Дениълс щеше да зависи също и от нейния глас. Само че никой — нито защитата на обвиняемия, нито тя самата — не изглеждаше особено щастлив от това.

На другата сутрин зае мястото си зад банката — редом с останалите единадесет съдебни заседатели, всичките с тържествени и строги лица. Делото започна.

Докато областният прокурор произнасяше встъпителната си реч, Джеси внимателно разгледа обвиняемия. Беше безупречно облечен. Носеше тъмносив костюм, бяла риза и вратовръзка в приглушен син тон. Изглеждаше много по-млад, отколкото бе в действителност. Косата му едва бе започнала да се прошарва. Напомни й за баща й.

Тя веднага отпъди смущаващата мисъл. Стараеше се да не се поддава на емоции, преди да е изслушала всички материали по делото — така ги беше инструктирал областният съдия.

Съдебната зала бе изпълнена до краен предел от любопитни зрители и репортери. Всички бяха нетърпеливи да научат повече подробности за най-коментирания напоследък съдебен процес в историята на Минеаполис. Джеси се почувства притеснена. Невероятна отговорност бе да решаваш съдбата на човек, обвинен в убийство. Тя съжали, че вчера на интервюто не я бяха отхвърлили.

Редом с нея седеше възрастна жена с посребрена коса и нервно мачкаше в ръце носна кърпичка. От другата й страна седеше снажен господин. Беше скръстил ръце пред гърдите си.

Колко прозаично изглеждаше всичко. Речта на прокурора бе произнесена с красноречие и вещина, но съвсем не можеше да се сравнява с драматичните реплики, които толкова пъти бе чувала от малкия екран.

Дойде ред на защитата и Джеси се изненада, че Лепли остана на мястото си. Вместо него се изправи по-младият адвокат. Веднага щом заговори, тя разбра причината. Беше не само по-млад и представителен, но и по-красноречив от колегата си.

Докато слушаше уводните му бележки, Джеси плъзна поглед към публиката. В един момент пулсът й внезапно се ускори. Точно зад обвиняемия бе съзряла галантния непознат, когото неколкократно бе виждала пред витрината. Само че сега той носеше тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка. Беше седнал на първия ред и я гледаше.

Тя усети как се изчервява и извърна очи, за да не среща погледа му, който сякаш я пронизваше. Кой беше този мъж и защо беше дошъл в залата? Тя не се стърпя и бързо го стрелна с очи. Забеляза, че не държеше репортерски бележник в ръцете си. Погледите им отново се срещнаха. Тя панически се отдръпна и се взря в защитника, от което почувства истинско облекчение. После се улови, че не бе чула почти нищо от казаното.

Джеси с усилие си налагаше да не обръща внимание на публиката в залата, но всеки път, когато някой от адвокатите взимаше думата, тя неволно поглеждаше по посока на обвиняемия. В такива мигове бе невъзможно да не забележи и мъжа, който вече неколкократно се бе опитал да пофлиртува с нея. Сега гледаше сериозно и дяволитата усмивка бе изчезнала от красивото му лице. Нещо повече — това, което слушаше, сякаш го бе натъжило и той имаше умислен вид. Историята наистина бе покъртителна — обвиняемият, Томас Маккълоу, бе имал интимна връзка с момиче, много по-младо от него, което впоследствие беше убил.

През повечето време Джеси умишлено гледаше в посока на стенографката като си даваше вид, че не забелязва мъжа, настойчиво вперил очи в нея. Когато дойде ред да се обсъждат причините за смъртта, тя направи усилие и се съсредоточи в доклада на съдебномедицинския специалист.

Той се оказа доста неприятен — груб и надут. Приличаше на един от професорите й в университета. За разлика от обвиняемия, който будеше симпатия, съдебният лекар имаше отблъскващ вид. Едрото телосложение му придаваше някаква безцеремонна властност, която убиваше у събеседника всякакво желание за спор.

Тягостното чувство се засили, когато прокурорът започна да задава въпроси и да показват снимки на жертвата. Гледката на трупа беше ужасна. Още по-неприятни бяха обясненията на съдебномедицинския специалист.

— Доктор Джейкъбс, бихте ли ни съобщили коя, според вас, е причината, довела до смъртта на жертвата? — попита прокурорът.

— Задушаване — беше безцеремонният отговор.

— В доклада на полицията се казва, че трупът е бил намерен с найлонов плик върху главата. Можете ли недвусмислено да заявите, че аутопсията, проведена от вас, потвърждава първоначалното предположение, според което госпожица Дениълс е била удушена?

Експертът кимна.

— Мога. Нямаше никакви следи от болест или наранявания.

— А от наркотици или алкохол?

Лекарят поклати глава.

— Никакви. Лично аз извърших токсикологичните изследвания и не установих наличие на упойващи средства в тялото.

Въпреки самоуверената поза на доктора, Джеси успя да долови в държанието му напрежение. Ръцете му го издаваха. Постоянно закопчаваше и разкопчаваше сакото си, пипаше брадичката си и се почесваше по тила.

Докато гледаше снимките и слушаше подробностите около смъртта на жертвата, Джеси усети как започва да й се повдига. Всичко беше толкова тягостно… Надали щеше скоро да го забрави.

През цялото време не погледна нито подсъдимия, нито непознатия зад него. Седеше, вперила очи в съдебномедицинския експерт, и с върховни усилия се удържаше да не загуби самообладание. Когато съдията обяви края на заседанието, й идеше да закрещи от радост и облекчение.

Докато напускаше съдебната зала, не можа да се удържи и хвърли поглед към първата редица от пейки. Непознатият от витрината имаше толкова потиснат вид, колкото и тя самата. Джеси отново се запита кой всъщност бе той и защо беше дошъл на съдебното заседание.

Отговорът я чакаше у дома. Докато си правеше чай, тя хвърли поглед върху първата страница на вестника. Статията биеше на очи. Въпреки препоръката на съдията, че до приключването на случая заседателите би трябвало да не се влияят от отзивите в пресата, погледът й автоматично се плъзна по материала.

На снимката от съдебната зала бяха обвиняемият, адвокатите му и още трима от присъстващите. Мъжът с мустачките веднага привлече вниманието й.

Текстът под илюстрацията гласеше: „Финансистът Томас Маккълоу днес беше придружен в съда от съпругата си Хелън и двамата им сина, Ейдън и Шон“.