Памела Бауър
Момиче от витрина (13)

Тринадесета глава

Когато Ейдън обяви, че ще остане няколко седмици в Минесота, за да помогне на брат си в бизнеса, Джеси се почувства тъй, сякаш й беше даден срок за вземане на решение относно бъдещето им.

Макар с Ейдън да не бяха кроили дългосрочни планове, наближаваше моментът, в който трябваше да изберат дали да скъсат, или да се обвържат завинаги. Това, че живееха разделени, все още някак се понасяше, но рано или късно трябваше да решат дали той ще се върне в Минесота, или тя ще замине за Лос Анджелис. Ейдън няколко пъти беше намеквал, че предпочита да се установят в Калифорния.

Джеси знаеше, че е нереалистично да очаква от него да зареже процъфтяващия бизнес и да се премести в Минеаполис. Колкото до нея самата, Ейдън я уверяваше, че на новото място няма да срещне никакви трудности при намирането на работа. Само че тя си знаеше, че в Лос Анджелис пазарът в нейната област на изява беше далеч по-наситен, отколкото в Средния Запад. Мисълта да напусне града, в който вече си беше извоювала място под слънцето, я тревожеше.

Макар с Ейдън да се бяха разбрали, че няма да отварят дума нито за делото, нито за предстоящото обжалване, тези въпроси продължаваха да смущават мислите й.

Колкото и да се опитваше да ги прогони, угризенията й към Том Маккълоу оставаха.

Джеси бе убедена в невинността на стареца.

Непреодолимата враждебност на Ейдън към него я караше да тъне в догадки. А категоричното му нежелание да разговаря по този въпрос допълнително изостряше любопитството й. Темата се беше превърнала в болното място на техните взаимоотношения.

Подобно на Ейдън, и Джеси искаше на бъркотията най-сетне да се сложи край. Разбира се, тя предпочиташе завършекът да се изрази в оправдаването и освобождаването на баща му, но си беше обещала, че ако и вторият съд потвърдеше вината, щеше да престане да се тревожи.

В един мразовит следобед, малко преди края на работния ден, Джеси видя Шон да стои пред витрината. Беше с вдигната яка и нахлупена шапка и в първия момент тя изобщо не го забеляза. Позна го едва когато й се усмихна и й обясни с жест, че ще я почака на топло в булчинския салон.

— Какво те води насам? — попита Джеси, след като се здрависаха.

— Нося ти вест от Ейдън — каза Шон и й се усмихна дружески. — Наложи му се да отпътува за Сейнт Клауд и по тази причина отпада уговорката ви да вечеряте заедно. Ще се върне утре сутринта. Помоли ме да ти предам, че утре ще те чака за обяд в ресторант „Лун“ в дванадесет и тридесет. — Джеси леко се смръщи, а Шон добави: — Ейдън сигурно ще ти се обади довечера.

Двамата поговориха няколко минути и Джеси усети, че не може да удържи на изкушението да попита какво става с Том Маккълоу. Тъкмо когато Шон се накани да си тръгва, тя подхвърли:

— Между другото, как е баща ти? — Въпреки непринудения тон сърцето й заби ускорено.

— О, много добре! Пълен с оптимизъм и в отлично настроение. За пръв път от няколко месеца насам се появява надежда за оправдаването му. Тъкмо отивам да го видя.

— В затвора ли?

— Да. Искаш ли да дойдеш с мен? — Въпросът беше зададен уж между другото, но интуицията подсказа на Джеси, че в действителност не беше така. Какво беше намислил Шон?

— Сериозно ли говориш? — попита тя.

— Да, напълно. Защо?

„Защото Ейдън ще ни убие и двамата, ако научи“ — помисли Джеси. Изкушението обаче беше твърде силно, за да може да му устои.

— Шон, мислиш ли, че идеята ти е наистина добра? — попита колебливо тя.

— Да, ако и ти самата искаш това.

Ейдън щеше да побеснее. Да, но нейните безсънни нощи, угризенията, натрапчивото чувство за вина? Срещата очи в очи с Том Маккълоу можеше да й помогне да се избави от всичко това.

— Идвам — каза накрая тя.

Досега Джеси не бе влизала в затвор. Потискащата гледка я смрази. Двамата с Шон бяха въведени в залата за свиждане, резето зад тях хлопна и тя зачака със свито сърце.

Когато видя Том Маккълоу, Джеси в миг разбра защо Шон настояваше баща му да бъде освободен. Човекът с достолепна осанка в съда сякаш се бе стопил. Беше блед и слаб. Освен болнав, той бе и психически сломен.

Шон го прегърна, после му представи Джеси.

— Значи все пак се срещнахме — каза старецът и й подаде ръка. Усмивката му беше същата като на Ейдън. И двамата имаха трапчинки и хубави равни зъби.

Джеси пое дълбоко въздух и рече:

— Господин Маккълоу, радвам се, че най-сетне имам възможност да разговарям с вас.

— Макар и не лично, аз вече ви познавам, госпожице — каза той.

— Помните ме от съдебната зала, нали?

— Да. Пръв Ейдън ми обърна внимание. Забелязал бе, че много приличате на Кетлийн.

Думите подействаха на Джеси като студен душ. Значи в съда Ейдън я беше гледал като хипнотизиран само защото му беше напомнила Кетлийн Дениълс?

— Наистина ли толкова приличам на убитата? — попита тя с отмалял глас. Погледът й безпомощно търсеше отговора в лицата на двамата мъже.

Шон реагира веднага.

— Ни най-малко. Само дето имате еднакъв цвят на косата. Не знам как на Ейдън изобщо е могло да му мине през ум това.

— Аз също не намирам никаква прилика — обади се Том Маккълоу, след като внимателно я огледа. — Между другото, чух, че работите като манекен.

— Да, така е — потвърди Джеси изненадана, че знае за работата й. Беше останала с впечатление, че Ейдън изобщо не беше посещавал баща си.

Размениха няколко думи за работата на Джеси, след което разговорът се прехвърли върху това колко хубаво е човек да отрасне на село, далеч от напрежението на големия град. Том Маккълоу говореше със спокоен и дружелюбен тон. Цялостното му излъчване затвърди у Джеси убеждението, че човек като него не можеше да бъде убиец.

Времето, отредено за свиждане, изтече неусетно и пазачът ги предупреди, че след няколко минути трябва да тръгват. Тогава Джеси пое дъх и каза:

— Господин Маккълоу, има нещо, което отдавна искам да споделя с вас. От първия миг, в който ви видях в съда, имах странното усещане, че вие не сте извършили това, заради което сте тук. Само че на нас, съдебните заседатели, ни беше казано да основаваме решението си единствено върху представения доказателствен материал.

— А той не говореше в моя полза, нали?

— Съжалявам… — каза Джеси, но Том Маккълоу я прекъсна като вдигна ръка.

— Не е необходимо да се извинявате, Джеси. Целият съдебен състав от дванадесет човека единодушно установи моята вина.

— Което не означава, че постъпихме справедливо спрямо вас.

Старецът я погледна в очите — също както би направил и Ейдън в такъв момент.

— През живота си съм допускал много грешки, момичето ми. Само че не съм убил никого — каза той.

— Вярвам ви — рече Джеси. — Как обаче ми се иска да зная начина, по който бих могла да го докажа!

— От Шон разбрах, че вече разполагаме с полезна информация, осигурена именно от вас.

— Така е — потвърди Шон. — Уил Лепли счита, че това, което Джеси ни подсказа, би могло да убеди съдията да разреши преразглеждане на делото.

Не обаче преразглеждането на делото вълнуваше Джеси по пътя към дома. „Ейдън намери много голяма прилика между вас и Кетлийн“. Тези думи не й излизаха от ума.

Отначало не можа да си даде сметка защо толкова я безпокои приликата между нея и убитата. След дълги размисли обаче от съзнанието й изплува споменът за думите на Ейдън: „Напомняте ми за една позната жена“.

Беше й го казал в болницата. Тогава тя не беше обърнала внимание на думите му. Беше ги възприела като заучена фраза — от тези, която мъжете използват, за да заговарят жени. Сега разбираше, че думите имаха съвсем конкретен контекст. Значи Ейдън я беше съзерцавал и във витрината, и в съдебната зала, защото му бе заприличала на Кетлийн Дениълс!

От неприятната мисъл стомахът й се сви. Ейдън не бе загатвал за никакви връзки с Кетлийн. Веднъж обаче я беше нарекъл „Кейт“. Може би двамата да били приятели… При това близки приятели?

Въпреки че беше обещала на Ейдън да не предприема проучвания, Джеси позвъни на своя импресарио, за да разбере как би могла да се свърже с Ленор Грийн. Оказа се, че следобед на другия ден колежката й ще участва в модно ревю. Джеси забрави за обяда с Ейдън и тръгна да я търси на посочения адрес.

Макар да не се познаваха лично, Ленор и Джеси няколко пъти бяха работили заедно. Ленор беше надута и хладна и затова Джеси не бе правила никакви опити да се сприятелят.

Вместо да я потърси в съблекалнята, реши да я изчака зад кулисите. Най-сетне Ленор се появи. Ако Джеси не й се беше обадила, едва ли щеше да я забележи.

— Здравейте. Казвам се Джеси Полсън. Работили сме заедно в няколко ревюта — например миналата пролет в „Галерия“.

— Ленор Грийн — каза колежката й и предпазливо стисна подадената й ръка.

— Да, зная името ви. Бих искала да говоря с вас.

Високата брюнетка сви рамене.

— Може. За какво?

— За една наша обща позната… Кетлийн Дениълс.

Изражението на Ленор моментално се промени.

— Не. Извинете ме, но не желая да разговарям за това — каза тя враждебно и понечи да се отдалечи.

Джеси тръгна подир нея.

— Моля ви. Само няколко минути…

— Кетлийн е мъртва. Какво повече искате да знаете? — попита Ленор в движение.

— За извършител на убийството е набеден невинен човек.

Ленор попита учудено:

— И искате от мен да ви помогна да докажете невинността на въпросния господин? — В тона й се четеше недоверие. — Вие сте втория човек, който за една седмица се обръща към мен с такава молба.

— Вече сте разговаряли с частния детектив?

— Да. При това на вас ще кажа същото, което казах и на него! Няма да си мръдна пръста за когото и да било от фамилията Маккълоу.

— Значи няма — повтори Джеси объркано. В следващия миг й се наложи да се затича подир Ленор, която се отдалечаваше. Сграбчи я за ръката и я принуда да спре. — Чакайте! Защо не искате да помогнете на семейство Маккълоу?

— Както вече ви казах, не искам да обсъждам този въпрос.

— Вижте, разбирам, че ви е неприятно да се връщате към неща, които имат връзка със смъртта на ваша близка приятелка. Само че ви моля да разберете — за мен е важно да получа тази информация. Трябва да знам какви са били отношенията между Кетлийн и Маккълоу…

— С кого сте близка? С Ейдън или с баща му? — Брюнетката я изгледа с неприкрито съжаление.

— Ейдън ми е приятел. — В следващия миг Джеси почувства как се задушава. — Той и Кетлийн бяха ли… — Тя не можа да довърши изречението.

— Интимни приятели? Ейдън не ви е споменавал нищо, нали?

Джеси почувства, че сърцето й ще се пръсне. Искаше й се да тръгне, за да не слуша повече, но някакво болезнено любопитство я накара да остане и да разбере всичко докрай.

— Но Ейдън вече цели четири години живее в Калифорния… — тихо каза тя.

— И знаете ли защо? Заради Кейт. Избяга там, след като скъса с нея.

На Джеси почти й прилоша. Главата й бучеше, не можеше да събере мислите си. Знаеше, че трябва да зададе още въпроси, но не можеше. Съзнанието й беше заето от една-единствена мисъл: значи Кетлийн и Ейдън са били любовници!

Ленор продължи да сипе язвителни думи за бащата и сина Маккълоу, но Джеси вече не я слушаше. Трябваше да си тръгне, да излезе на чист въздух, да дойде на себе си! Трябваше, за да може да се успокои и да помисли над разговора.

Тя вдигна ръка, за да спре потока от думи, който Ленор лееше с неочаквана словоохотливост.

— Добре… добре. Научих достатъчно.

Ленор сви рамене.

— Ваша работа. Постъпете както искате. Само че на ваше място бих се замислила дали си заслужава човек да се застъпва за който и да било от семейство Маккълоу. Казвате, че според вас старият не е извършил престъплението. Да допуснем, че е така. Аз обаче не бих се изненадала, ако ми кажеха, че, да речем, Ейдън е убиецът.

— Не! — отсече Джеси решително. — Не е възможно. — Ръцете и краката й трепереха.

— Мислете каквото искате — каза Ленор с безразличие.

По челото на Джеси бяха започнали да избиват капчици пот. Задушаваше се, трябваше да излезе навън.

— Съжалявам за приятелката ви… Наистина съжалявам… — рече тя, хукна към вратата и се озова на навятия със сняг тротоар.

Леденият въздух проряза дробовете й, но тя дори не го усети. Не забелязваше нито локвите, през които газеше, нито, че обувките й се просмукаха с вода. Стигна до колата, отключи трескаво, седна вътре, пое дълбоко въздух, за да се успокои, запали с треперещи ръце двигателя и потегли към къщи.

След като първият пристъп на ревност отмина, тя седна да обмисли всичко онова, което Ленор й беше разказала. Досега беше мислила, че Ейдън се сърдеше на баща си, само заради обидата, нанесена от него на майка му. Сега обаче започна да мисли другояче. Ейдън сигурно беше продължил да изпитва чувства към Кетлийн дори след като беше предпочела баща му…

Джеси продължи да анализира любовния триъгълник и започна да открива все по-неочаквани и неприятни неща.

Най-обидното беше, че Ейдън се беше опитал да я заблуди. Беше премълчал за отношенията си с Кейт.

Колко ли дълго се бяха познавали? Той ли беше скъсал връзката им, или тя? Бяха ли правили планове за женитба или познанството им е било само мимолетен флирт?

Ако Ейдън беше решил да скъса пръв, нямаше защо да преживява толкова болезнено последвалата връзка на Кетлийн с неговия баща. Значи по-скоро се беше случило обратното: не той, а тя беше поискала да се разделят. Ако беше така, то тогава много неща имаха обяснение — защо Ейдън беше отказал да свидетелства в полза на баща си, защо беше склонен да приеме решението на съда…

Щом влезе вкъщи, Джеси натисна бутона на телефонния секретар. После тръгна към банята, за да вземе аспирин. Тъкмо се канеше да вземе две таблетки наведнъж, когато чу началото на записа. Беше Ейдън:

„Здравей, Джес. Как си? Обаждам се от ресторант «Лун». Очаквах да се срещна с теб, нали се бяхме уговорили. Случило ли се е нещо? Ще почакам малко. Ако не дойдеш, връщам се на работа“.

Последва телефонен сигнал и няколко прещраквания, които означаваха обаждания без съобщения. После отново чу гласа на Ейдън:

„Джес, пак съм аз. Обаждам се от офиса. След като не дойде, предполагам, че се е получило някакво недоразумение. Нали ще идваш до града днес следобед, защо не ми се обадиш, за да вечеряме заедно? Обичам те“.

Джеси глътна аспирините, върна се в спалнята и с ръка на челото се свлече върху леглото. Съвсем беше забравила за срещата с Ейдън! Погледна часовника и посегна към телефона, но се отказа и не вдигна слушалката. Не беше подготвена за разговор с Ейдън. Още не. Трябваше й време, за да обмисли нещата.

Колкото повече лежеше и бездействаше, толкова по-тягостно се чувстваше. Както и да го мислеше, нещата не стояха добре.

Към четири и половина разбра, че най-сетне трябва да вземе решение: или да се облече и да отиде на срещата с Ейдън, или да му се обади и да излъже, че има главоболие. Всъщност нямаше защо да лъже. Главата я болеше. Помисли малко и реши, че няма защо да отлага — все някога трябваше да се срещне с Ейдън и да разговаря с него. Най-добре беше още сега да му поиска обяснение.

Докато караше към офиса, тя си припомни как всеки път, когато се бе опитвала да отвори дума за делото, Ейдън ставаше раздразнителен. Сякаш го беше страх, че ако се разрови в миналото, може да открие нещо, което да послужи за оправдаването на баща му.

 

 

Джеси подозираше, че Ейдън вероятно разполага с някаква премълчана информация за убийството. Замисли се над думите на Шон. Дали наистина Уил Лепли бе прав, че има кой да даде сведения за случая, но този някой мълчи, защото го е страх…

Спомни си и думите на Ленор: „Не бих се изненадала, ако ми кажеха, че, да речем, Ейдън е убиецът“.

Джеси поклати глава и се опита да мисли за друго. Извършителят не можеше да бъде Ейдън! Абсурдна бе дори самата мисъл! Освен това той дори не е бил в Минесота в деня на убийството. Или може би е бил?

Време беше да престане с хипотезите. Паркира колата в гаража на „Маккълоу Ентърпрайзис“ и се запъти към офиса. Колкото повече наближаваше, толкова по-ускорено биеше сърцето й.

Ейдън, естествено, щеше да се разгневи, когато научи, че се беше свързала с Ленор Грийн. Предчувствието за разговора, който я очакваше, бе твърде неприятно — дори дланите й се изпотиха от притеснение. Като че ли беше по-добре изобщо да не бе идвала.

Във фоайето на административната сграда усети, че повече не издържа на напрежението и реши да се откаже от срещата. Тъкмо се канеше да остави бележка за Ейдън, когато край нея мина Шон.

— Джеси! Точно ти ми трябваше. — Прегърна я през рамото и я поведе към една от приемните. — Да ти кажа ли какво научих?

В първия миг Джеси си помисли, че ще чуе нещо подобно на това, което й беше разказала Ленор, но вместо това Шон рече:

— Уил Лепли ще изиска повторна аутопсия!

— И ще ексхумират тялото?! — На Джеси моментално й прималя.

— Няма да има нужда. Оказва се, че в днешно време било обичайна практика да се съхраняват тъкани и телесни течности от хора, починали при неизяснени обстоятелства. Ако Уил успее да убеди съда, че първата медицинска експертиза е сгрешила като не е установила следа от наркотици в тялото на убитата, положението може да се промени съществено.

— И според теб това е добра новина?

— Във всеки случай не по-лоша от останалите, които напоследък научихме.

Джеси му стисна ръка.

— Радвам се да го чуя, Шон. Знам колко е важно всичко това за теб и семейството ти. Впрочем, как реагира Ейдън? Предполагам, че й той вече е осведомен.

— По-добре не питай… — въздъхна Шон.

— Значи не е особено ентусиазиран от перспективата за повторна аутопсия. — В гласа на Джеси се прокрадна смущение.

— Той мисли, че с това, което правим, само събуждаме напразни надежди у майка ми.

— Значи Ейдън не си дава сметка за силния характер на майка ви.

Шон сви рамене.

— Или има някаква своя причина, заради която поддържа особено мнение. Във всеки случай, не възнамерява да я сподели. — Джеси неволно потръпна. За щастие Шон не забеляза това. — Но да оставим тези неща. Добре че те срещнах, Джеси, защото исках да ти кажа, че скоро ще празнуваме рожден ден на майка ми.

— Майка ти има рожден ден?

— Да. Гизеле и аз смятаме в петък да я поканим у дома. Бих искал да дойдеш и ти. Става ли?

— Благодаря за поканата, Шон, но не мога да ти отговоря веднага. Племенницата ми е в болница и всеки момент може да се наложи непредвидено да променя плановете си.

— Разбрах. Надявам се все пак да дойдеш. Между другото, може и да не ти е известно, но в събота са навършва и една година от смъртта на Кетлийн Дениълс.

Джеси се намръщи.

— Не знаех това.

— Да, и точно това съвпадение е всъщност доста неприятно. Както и да е… Е, по-нататък Ейдън ще ти обясни подробностите около това как смятаме да отпразнуваме рождения ден.

Джеси кимна. Шон стана, но тя го спря.

— Доколкото разбирам, този рожден ден ще е по-специален — още повече, че и Ейдън сега е тук.

— Да, стига да не си тръгне междувременно. Ейдън е непредвидим. Миналата година например пристигна, без да сме го очаквали.

Устата на Джеси в миг пресъхна, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

— Миналата година Ейдън е идвал тук за рождения ден? — слисано попита тя.

— Аха. Не можеш да си представиш колко бяхме изненадани.